Въпрос: Привет на екипа на Двери! Въпросът, който искам да задам, може би вече е задаван или в сайта има материали свързани с него, но все пак ще попитам: какъв е смисълът на поста? Много хора се стремят да вършат добри дела, да бъдат по търпеливи и смирени по време на постите, а не трябва ли християните да са такива през целия си живот?
Здравейте, вярно е, че в сайта има вече публикувани материали относно вашия въпрос. Като например тук и свързаните с тази статия следващи материали. Авторът разглежда различните страни на поста - като послушание, като жертва, като израз на любов и т.н. в достъпен за светския човек стил. Целта на поста не е да се вършат добри дела - нещо повече, целта на християнски живот по принцип не е да се "вършат добри дела". Защото, ако малко разширим кръга на тази логика, то ще излезе, че и от християнството няма особена нужда, защото всички хора са призвани да вършат добри дела, а и много от тях ги вършат, изповядвайки друга религия. Така може да стигнем до извода, че целта на човека е да бъде добър и тогава резонно ще попитаме, че защо тогава спорят различните религии като най-важната им цел е една? Нима има само един начин да станем добри?
За да разберем смисъла на християнския пост, трябва да знаем какво учи Църквата за човека - какъв е той, защо е такъв какъвто е, добре ли му е така или не... На по-научен стил това се казва "християнска антропология".
И така, Църквата учи, че нашата човешка природа е повредена, склонна към грях, заразена с разрушителни за нас самите страсти. Няма човек, който да е свободен от тези стихии. Само характерите ни са различни и условията на живот - според това зависи кой, как и в каква степен ще прояви своята опорочена страстност. Има хора с по-мек характер и затова, например, страстта гневливост не е силно проявена у тях. Това не значи, обаче, че я нямат. Те имат например, друга по-изявена страст: да кажем ленност и т.н. Всички ние идваме на този свят с два куфара в двете ръце - образно казано. В единия държим положителните си качества, в другия - отрицателните. При едни някой от куфарите може да натежи, но като цяло Бог така е поставил нещата, че да можем да пазим равновесие. Болшинството от хората, които не са вярващи, се стремят просто да пазят равновесие, балансирайки, и ако имат будна съвест, гледат куфарът с добрите им качества да е малко по-тежък. Те не се задълбочават в причините за слабостите си, нито за корена на положителните си качества.
Църквата гледа на човека по един различен начин - тя насочва вниманието ни към онова, което ни кара да бъдем "добри" или "лоши", а не просто към самия резултат. Затова св. отци в пълно единомислие учат, че една постъпка става добра или лоша според намерението, с което е извършена. Както и че липсата на гневливост поради по-мек характер не е добродетел, а просто природна даденост за някой човек, защото той нито е разпознал у себе си страстта на лошия гняв, нито е положил усилия да я преодолее. Но да се върнем към поста.
Църквата учи, че единственият начин човек да реши проблемите си - така, както го иска Христос - е да познае себе си, да разпознае своите водещи страсти, да го заболи от това, което те му причиняват, да го заболи понякога до непоносимост и така да извика към Бога: Господи, не ми харесва това, което виждам у себе си. Помогни ми да бъда такъв, какъвто е Твоят промисъл за мене. В един много по-късен етап от духовното съзряване на човека, когато вече е "вкусил" Бога, християнинът ще започне да усеща своята отделеност от Него като извор на силна болка. Целият този процес на себепознаване и духовен труд обаче е поставен на здрава основа, само ако човек не е сам със себе си, а има за помощник Бога. В противен случай хората с по-чувствителна съвест може да изпаднат в отчаяние, вторачвайки се в себе си, затваряйки се, изолирайки се. А отчаянието е най-големият грях, в който дяволът може да въвлече човека. Защото тогава, в такова състояние, човешката душа е напълно непроницаема за Божието действие в нея.
Но Църквата знае, че хората нито имат тази духовна зрялост, че да знаят себе си, нито тези духовни сили, че да пребивават постоянно в такова състояние на бодърстване, на активна връзка с Бога и т. н. Затова четирите периода на постите през годината за установени като време, когато вниманието на човека да се насочи към проблемите, които иначе шумът на ежедневието ни заглушава. Ограничаването на храната е всъщност едно доброволно ограничаване на телесните ни потребности, ограничаване на желанието да правим веднага това, което пожелаем. В най-голяма степен и най-често вършим това при храненето си, защото то е ежедневно. Така че постът е аскеза, упражняване в дисциплина на самия себе си и то не като самоцел, а именно от послушание към Църквата. Без съзнанието, че участваме в Божия план за нашето спасение, преподаван от Църквата, постът се превръща в едно индивидуално упражнение, малко различаващо се от диетата.
Колкото и да е важно овладяването на телесните ни нужди, не са малко хората, особено религиозните, които с течение на времето свикват с това и дори си налагат по-строги ограничения в постенето, отколкото Църквата изисква. Така те започват да вярват, че изтощавайки тялото си, духът им се приближава до Бога. Затова св. отци и Сам Христос казва, че външният пост сам по себе си може да остане напълно безплоден, ако не води до раздвижване на съвестта ни, ако не води до пропукване на нашия егоизъм и чувство, че сме самодостатъчни. Затова Христос казва, че по-важната страна на поста е вътрешната: покаянието, съжалението за извършените грешки, вътрешната обнова на душата. Ако ги има тези неща, няма начин те да не се проявят навън като добротворство: което вие наричате "вършене на добри дела". Човекът, който изпитва покаяние, е и по-благ, и по-търпелив, и по-малко гневлив, по-състрадателен и т. н.
Но всичко това е взаимно свързано - доброволното ограничаване на телесните ни потребности заради Бога, пропукването на егоизма ни, обръщането към Бога, което това пропукване позволява, раждането на покаянието от Божието докосване до душата ни, добротворството. Изолирани един от друг, тези етапи на духовния живот могат да бъдат лесно обезсмислени и заменени със свои фалшиви копия.
И накрая, искам да завърша със съвета, който ни даваше често духовният ни наставник в началото на поста, за да можем да различим кога имаме Бога за свой спътник: "По Бога е леко.. Благословен пост".
