Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (38 Votes)
god_love.jpg
Преди известно време в реклама по БНТ за благотворителен концерт за Хаити един или една от участниците каза нещо в смисъл, че Бог е любов и „е превърнал камъните в хлябове”. Всъщност тук става дума за едно от изкушенията на Сатаната: „И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:3-4). Виждаме, че именно превръщането на камъните в хлябове Христос е отказал да стори. Разбира се, тук не искам да сложа акцента върху неграмотността на сценаристите на посочената реклама – това за съжаление няма как да бъде изненадващо, нито пък, още по-малко, с желание да оспоря или да се опитам да компрометирам самата благотворителна инициатива. Вземам този пример, защото е „най-удобен”, за да посоча, че доста неща в областта на християнското православно учение в днешно време все повече се изопачават, докато се стигне до момента, в който вече искрено се вярва, че Господ е „превърнал камъните в хлябове”. Всъщност искрено се вярва, че за Бога може да се каже „всичко”, което ни се струва „правилно” и „добро”, и съответно да се отрече другото – „лошото” и „грозното”. Това инстинктивно разделение в метафорите може най-лесно да се представи от отъждествяването, което правим, на отношенията „добро – зло” и „светлина – мрак”. Логиката е следната: казва се, че тъмнината не е нищо повече от липса на светлина, следователно злото не е нищо повече от липса на добро. Забележете как, първо, тук въобще не се пита какво (по-точно Кой, но това е отделна тема) е доброто, тъй като вече предварително е прието, че то е „светлина”.

На второ място, игнорира се фактът, че злото (както и доброто) никога не е безлично и не може да бъде безлично. Дори и човек да няма философски или богословски познания, лесно може „по детски” да разбере това от собствения си опит. Тук обаче, и това е третото и най-важното – именно житейският опит е компрометиран заради „идеята”. Достоверността му се подлага на съмнение според същия принцип, според който знаем, че съществуват елементарни частици.

Да, тях ги няма в реалността на личния ни опит, но науката знае, че ги има във „фундаменталната” реалност. Грубо казано, по този начин логиката на едно правилно умозаключение се обективира и „върху” мисленето изобщо, както и в частност за нравствената реалност. Така става възможно и доброто, и злото да се мислят строго рационално, т. е. абстрактно. Механизмът обаче не е само и просто философски, той е психичен механизъм (по-правилно – психолингвистичен). Етичните длъжности стават безлични и абстрактни, но не в трансцендентален смисъл, както Платоновите идеи например, а в някакъв чисто оперативно-социален и в крайна сметка утилитарен контекст. Оттам те стават и субективно относителни.

Но защо става така, че не просто не знаем фундаментални, „азбучни” истини на християнството, но и не желаем да ги научим? По-точно – искаме да ги научим „по своему”. Може би защото си мислим, че знаем много неща и благодарение на тях ще инкорпорираме и двете хилядолетия църковно богомислие, веднага ще го разберем „изцяло” и оттам онова в него, което ни се види глупаво, ще изхвърлим като несъвпадащо и противоречащо на големите ни знания. Те са базирани на житейски опит, на прочетени книги (в общия случай несистемно) и, естествено, на светли емоции. Изхвърля се от съзнанието фактът, че интелектуалните ни натрупвания са по същество стандартизирани и няма как да бъде другояче, и въз основа именно на това „изхвърляне” се изграждат и теоретични изхвърляния без никакво житейски и поведенчески осмислено значение и приложение – на първо място, разбира се, за самите нас, изграждащите ги. Така простичката логическа релация „А е В, следователно В е А” се приема и по отношение на Бога, т.е. по отношение на Несъществуващото Същество (преп. Симеон Нови Богослов). А тази логика, сами виждате, е и формално невярна, защото ако мъжът е човек, то всеки човек ли е мъж; ако кравата е животно, следва ли, че всяко животно е крава.

Тук докосваме една от най-големите липси на съвременността, а именно съзнанието за метафизичните измерения на битието. На практика днешната култура е изцяло лишена от това съзнание. Когато стане въпрос за метафизика, тя се свързва или с психични процеси (подсъзнание и т. н.), или с широко разпространените магично-окултни моди, или – в най-добрия случай – със сферата на изкуствата. Тази лишеност, от друга страна, ражда и една болезнена колизия – хората продължават да размишляват върху трансценденталните измерения на живота си, само че вече не го знаят, съответно са изгубили и „уменията” – езикът, който ползваме, не го позволява. По-точно казано – блокира „от себе си” и „в себе си” всеки опит в тази посока. Колкото и странно да прозвучи, процесът най-лесно може да бъде идентифициран по липсата на автентичен фолклор.[1] Приказката, която, образно казано, отвека е един от традиционните „мостове между световете”, бе разкъсана в постмодерната деконструкция. От нея останаха символите, чрез които най-често се обясняват психични механизми в един по-скоро езотерично-психологически дискурс. Забравя се простият факт, че ако символите бяха толкова „прозрачни” за психоанализа, ако бяха толкова пряко свързани с областта на „подсъзнанието”, „архетипа” и т. н., ако изобщо „принадлежаха-по-битие” на тези сфери и осмисляха именно преди всичко тях, то просто нямаше да има необходимост както от тях самите, така и от психоанализа. Тук не твърдя, че те нямат нищо общо, а че вече са напълно езиково-инструментално присвоени, а по-такъв начин са и трансформирани в процеса на обективацията. Науката в случая много повече легитимира себе си чрез тях в желанието си да провиди онова, което стои „зад” или „над” тях. Това също се дължи на горепосочената загуба на метафизични умения. Разделението, което се прави между „историческо” и „символно” съдържание, всъщност никога не е съществувало в такава степен. Колкото по-високо е равнището на абстракцията, с която боравим, толкова по-далеч сме от „поетиката”, от „плътта” на логоса. Звучи странно и „елементарно”, но проблемът тук е и в самата дискретност на словото, в крайността на думите, които ползваме. Ние не можем да измисляме до безкрай различни думи, още по-малко – да ги насищаме с безкрайно различни съдържания, едновременно смесвайки ги. Тук се срещаме със своеобразен гностицизъм – всяко по-високо ниво на абстракция е „енергийно” по-отдалечено от съдържанията, от които тръгва и които ползва. И накрая, когато превърнеш един символ/понятие в „чиста форма”, тогава лесно налагаш тази форма върху различни „материи”. Прост пример за това, за което говоря, е тълкуването за Ева като за женски архетип, тъй като името EVE на френски е обръщаемо, т. е. жената като ангелите от теофанията на Плотин притежава двойствена природа.[2] Само че далеч не на всеки език това е така. Срещаме се челно с една изключително несръчна „метафизика”, с някаква „кабалистична антропология” с претенция за аналитична психология/социология.

Искам да кажа, че в случая психолозите и психиатрите са си присвоили „незаконно” тази област и оттам нататък тя бива мислена само и изключително в парадигмата на един „научен мистицизъм”. Самият им език е „метаезик”, той подлъгва и се подлъгва, че е в състояние да обяснява процеси и смисли от различни сфери, и това е нормално дотолкова, доколкото в крайна сметка научните езици по същество са склонни към метаезиковост. Това е рационална необходимост, защото в противен случай отделните и все по-тясно специализирани научни дисциплини изобщо няма да могат да „разговарят” помежду си, което пък ще ги обезсмисли и ще им отнеме и собствената основа. Но оттук често на практика се раждат „нови реалности”, които понякога са комично далеч от своя първоначален обект на изследване. Тези „нови реалности” обаче са, така да се каже, концептуално непоклатими, защото произхождат и са тясно вписани именно в концептуалния си „произход”, в собствените си допускания, които пък са рационално единствено възможни. Тук имаме по същество порочен кръг на възможно най-високо ниво. Както пише Стенли Фиш в „Няма такова нещо като свободно слово”: „Бих поставил прост въпрос...: ако предлагате да изследваме и оценяваме допускания, с какво ще ги изследвате и оценявате? И отговорът е, че ще ги изследвате и оценявате с мисловни форми, които сами почиват на основополагащи допускания. На всяко ниво инструментите на рационалния анализ ще бъдат уязвими от самата деконструкция, която претендират да извършват”.[3]

Ето защо грешката, с която започнах в началото, не е подсъзнателна, а обратното – тя е, така да се каже, свръхсъзнателна. Симптом е за ценностна анихилация, културен симптом, а не въпрос на индивидуални мнения и намерения или пък недостатъци и незнания. Например в случая, с който започнах, „в името на любовта”. Повтаря се, че Бог е любов (което всеки мисли, както на него му изглеждат думичките „Бог” и „любов”), без да се разбира, че любовта не е Бог. Както пише К. С. Луис в „Четири пъти любов”, когато любовта стане бог, тя се превръща в демон.

Така, съвсем грубо казано, житейският ни опит, чиито показания бяхме отхвърлили в името на „обективната истина”, по отношение на богомислието ни кара да заемем привидно противоположна позиция. В общия случай схемата е нещо такова: щом Бог е любов, следователно Той е и справедлив, следователно сътвореният от него свят също трябва да е справедлив. Обаче житейският ни опит ни сочи точно, че светът не е справедлив, значи, че или Бог не е справедлив, т. е. не е любов, или че Бог не съществува, което е същото, но казано с други думи. Богословската аргументация, че (опростено казано) за всичко това вината е наша, защото Бог не желае да ни отнеме свободата, няма как да бъде чута и да проработи поради простата причина, че понятията „любов”, „справедливост”, „зло”, „свобода” и т. н. за нас са абстрактни. Те имат строго социална функция и оттам са и субективно относителни, и обективно правно задължителни – безличните им „чисти форми” до такава степен са възприели културните съдържания и особености, че е невъзможно да бъдат разделени. Това всъщност ни казва и известният израз „битието определя съзнанието”. Всичко онова, което чувстваме като „любов” и което мислим като „справедливост”, напълно логично се прилага („се възлага”) и към Бога, защото за нас Той също е безличен. Той е „принципът на любовта”, „на справедливостта” и в юридически смисъл – на „последната инстанция”. Тъй като е немислим в Собственото Си битие, за разума Той е абстрактен и изпразнен от битие (тоест също става една от гореспоменатите „чисти форми”), а щом е абстрактен, се подчинява на законите на логиката, на мисленето, както и на задължителните и “самоочевидни” социокултурни изисквания. Въз основа на това няма как да бъдат приети онтологичните последствия на грехопадението. То дори и не може да бъде мислено като онтологичен „проблем”, „дълг”, „падение”, „развала”. Грехът също е безлично понятие – едновременно правно регулиран и субективно „изживяван” и схващан. Той, както и „любовта”, „справедливостта” и т. н. в съзнанието ни има характеристиките на „елементарните частици”. Разумът ни е узнал, че съществуват реално неща, които „не виждаме” (елементарните частици), и точно поради това се бунтува против най-малкия намек, че базисни нравствени понятия като любов, справедливост, свобода и т. н. са, така да се каже, „инобитийни”, не принадлежат изцяло на този философски род и ред (нали в противен случай няма да са именно базисни нравствени понятия!). Тяхната „обективност” се възприема чрез социалната им функция и това е напълно естествено – все пак без морално регулиращи принципи нито едно общество не би могло да просъществува и не съществува. Обективна даденост е, както видяхме, и относителността на понятията – затова спокойно и в определен смисъл справедливо може да се каже, че любовта, справедливостта и пр. са субективни и са въпрос на лично мнение и избор. Тук не може да става дума, че те са релативизирани, защото не съществува друг план, в който не са. Мисленето ни и съответно езикът са разделили „екзистенциалната” от „фундаменталната” реалност дотам, че първата се има като своеобразно „подмножество” на втората, а следователно и със същите характеристики, приложени в друг контекст, в друга „среда”. Произходът на това разделение е философско-правен, но на едно по-дълбоко ниво е собственият „изказ” на законодателството на разума, който е осъден непрекъснато да се завръща като по спирала към все по-усложнени, все по-чисти форми на пантеизъм (в най-добрия случай – деизъм). В противен случай няма как да обясни себе си, няма как да проумее собствената си „онтология”, а оттам и самозаконието си (което е предварително положено). Ако той не е част от „фундаменталната” реалност, от законите на природата и на битието; ако не е тяхна „върховна” форма и израз,[4] изглежда, ще трябва да се откаже от самия себе си и да изпадне в някакъв безкраен и безнадежден „солипсизъм”. Всичко онова в природата, в битието, в законите и т. н., което разумът обяснява, целият му стремеж към такова обяснение е свързан само и единствено със страха му да не може да обясни себе си, да не може да се „оправдае”. Инструментите, които ползва, обаче не могат да му помогнат, тъй като те не са предназначени да дирят „онтологичен смисъл”; те изобщо не могат да го изкажат така, че да бъде включен веднъж завинаги в цялостно и непротиворечиво познание. „Смисълът” като такъв принадлежи на друг порядък и се разпознава не като част, връх или логически завършек на специфичен ред, а като негово „начало” и „край”. Например, когато Айнщайн се е сблъскал с фундаменталните противоречия между Общата теория на относителността и квантовата физика, той е отказал да приеме, че на някакво друго, „по-високо” ниво те не си противоречат. Отказал е да повярва, че няма „смисъл”. Но дори и да бъде създадена такава обща „Теория на всичко”, тя, така да се каже, ще обясни евентуалната привидност на противоречията, но не и „смисъла на всичко”, защото „смисълът” е едновременно онова, от което се тръгва, и онова, към което се върви. Така интелектуалните инструменти, които се ползват, на практика са част от неговата наличност и не могат да го разкрият. Грубо казано, по никакъв начин не може да се търси смисъл, ако преди това не се вярва, че има такъв, но вярата по произход е извънлогична, не тъкмо „интелектуална”. Аз мога да обясня в какво вярвам, но не мога нито да докажа, нито да изкажа изцяло защо вярвам. Не съществува рационален аргумент от такъв висок вътрешно непротиворечив порядък. А ако съществува такъв, следователно ще го има и еднаквия по сила противоположен аргумент. Отъждествяването между „механика” и „смисъл” тук следва същия принцип, който видяхме при отношенията между „екзистенциална” и „фундаментална” реалност. Онтологично „смисълът” има само и единствено екзистенциални „себеразкривания” и характеристики. Когато се прилага към „всичко”, „смисълът” губи смисъла си. „Всичкотое квазипонятие, квазикатегориято е толкова пределна форма на абстрактно обобщение, че клони към небитие и в този смисъл се родее снищото”.

Ето според тези принципи, струва ми се, когато се казва, че „Бог е любов”, днес се има предвид, че „всичко е любов”, по-точно – че „любовта е всичко”. Тук презумпцията за личното битие на Бога е предварително изключена, тъй като за съвременното съзнание, за съвременните културни „норми” едно такова допускане клони единствено към груб антропоморфизъм, който е несъчетаем с категориалното мислене, с “високите” изисквания на абстракцията. Метаезикът на днешната култура е „мостът между световете”...

 

 
[1] Отделянето на човека от занаята и традицията, превръщането му в „масов човек” или в „институционализиран индивид”, загубата на разликите между „роля” и „лице” и т. н. – всичко това и, разбира се, още много други неща лежат в основата на този процес.
[2] Виж: Шевалие, Ж., А. Геербрант Речник на символите, София: ИК „Петриков” 1995, с. 313-314. Всъщност самата категория архетип се опитва да бъде едновременно „метафизична” и „обективна”. Аз поне изпитвам сериозни съмнения по отношение на нейните съдържания.
[3] Фиш, С. Няма такова нещо като свободно слово... и това е добре, ИК „Критика и хуманизъм” 2003, прев. М. Якимова, М. Русков, с. 31.
[4] Оттам и словото, езикът се разглежда само като еволюционно най-висшата форма или пък начин за обмен на информация в природата.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/axku4 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.