Мобилно меню

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (36 Votes)
1_39.jpgРазглеждайки днешните мисионерски проблеми от етична гледна точка, ми се иска да отбележа три „болни точки”, без осъзнаването и осмислянето на които, според мен, мисията в Църквата при съвременните руски условия ще бъде обречена на неуспех.

Първата „болна точка” е вътрешноцърковната етика. Тук, разбира се, вниманието ни е съсредоточено върху споровете между църковните дейци за формите на съвременната мисия: проповедта сред представителите на младежката субкултура, масовото мисионерство и т. н. Част от мисионерите активно експериментират в тази област и отстояват своето виждане и опит; в тази насока на църковната дейност съществуват и опоненти, които не по-малко енергично говорят за „вредността” на масовия и субкултурен подход към мисията. Понякога споровете между поддръжниците и противниците на „новото мисионерство” стигат до ожесточеност. Но това ми изглежда нормално явление, което свидетелства, че нашият църковен организъм е жив, а крайностите в полемиката са по-скоро особености на общоруския ни манталитет, отколкото белег за църковни разногласия. Става дума, ако мога така да се изразя, за „мисионерското впечатление”, което оставя у „външните” – онези, към които е насочено словото на мисията, нашият вътрешноцърковен живот. В своите размисли ще използвам опита от непосредственото общуване с хората, в по-голямата си част млади, които в разговори с мен са споделяли отношението си към Църквата и към мисионерството. Давам си сметка, че подобни разговори с 20-30 човека не са „представителна извадка”, но въпреки това са твърде показателни и най-малкото ни карат да се замислим.
И така, вътрешноцърковните спорове за формите на мисията не „докосват” твърде много външните. Струва ни се, че несъгласията между нас би трябвало да предизвикват например следните чувства: „Нека първо да се договорят помежду си и едва след това да проповядват”. Но такива чувства лично аз не съм забелязал, хората много повече се вълнуват от други въпроси. Тук няма да се разпростирам, ще засегна само една тема. „Църквата? – с насмешка ми говори 16-годишен младеж, живеещ в градче в околностите на Москва. – Аха, знаем, знаем. В съседната къща на нашата улица живее местният свещеник. Той има най-яката кола в района”. Роднините на починала старица са възмутени от похарчената сума за църковно опело и от безцеремонността, с която хората буквално са изнудвани да дадат тези пари – освен немалката такса в касата, предназначена за дякона и за диригента на църковния хор. Има още много подобни случаи, вероятно известни на всички вас... Основните качества на клира в очите на народа (нецърковния народ) са алчност и изнудвачество, не се страхувам да го кажа. Разбира се, не всички свещеници са такива, дори мнозинството не са. Но твърдото убеждение на хората не е пренесено на руска земя от враговете, за съжаление то има своите корени във всекидневния живот.

Далеч съм от осъждане на свещениците – наясно съм, че всички те трябва да се хранят, да обезпечават жизнените си потребности, да се грижат за деца и т. н. Говоря само за това, какво мисионерско или по-точно антимисионерско, впечатление предизвиква тази страна на църковния ни живот в нашите сънародници (и това е само един от проблемите, има и други – гордостта, коравосърдечието и равнодушието на клириците; прословутите „храмови старици”, които независимо от своята прословутост продължават да бъдат съществен проблем за прекрачващите прага на Църквата и др.). Сега границите са отворени и хората могат да сравнят положението в нашата Църква и в останалите поместни Църкви: в Гърция, Румъния, в инославните изповедания. Завърнал се от Европа мъж, който обича Църквата и своето православие, ми разказва: „В католическите епархии епископите изискват скромен живот от свещениците и строго следят за това. Самите епископи също живеят скромно, нещо повече – всички в епархията получават еднаква заплата: 700 евро получава и епископът, и най-последният кюре (ставаше дума за една френска епархия); средствата на епархията са прозрачни и са обществено достояние. Всички могат да видят как живеят техните пастири и епископи. Със завист и, както се казва, с „обида към властта” ми сподели това моят събеседник.

Няма да обсъждам в детайли тази тема – смятам, че всички разбират за какво става дума... Изводът: мисията към „външните” може да се основава единствено върху нашия прозрачен и съответстващ на проповедта живот: покажи ми вярата си от твоите дела (срв. Иак. 2:18).

Вторият етичен проблем е много по-сериозен – не защото този, за който току-що говорих не е такъв, а защото е по-труден за разрешаване. Бих го обозначил по следния начин: етика на Църквата по отношение на призоваваните към нея хора. Какво имам предвид? Същността на мисията е призив за живот в Христа. Мисията на Православната църква заедно с евангелското благовестие ни приканват да се присъединим към опита на християнския живот, към неговите висоти и дълбини; онзи опит, който изгражда сърцевината на църковното Предание. Ние казваме: „Елате при нас! При нас е Истината! В нашата Църква, за разлика от другите деноминации, а още повече сектите, вие се приобщавате към Истината реално и в пълнота”. Хората, повярвали на думите ни, идват в Църквата. С какво обаче се сблъскват в нея?

Ето няколко реални примера от живота, които са ми известни. Свещеник увещава дошъл при него младеж, у когото след рок концерт, придружен от проповед на дякон Андрей Кураев се породил интерес към вярата: „Сега започва Рождественският пост, необходимо е да се постараеш строго да го спазиш”. Младежът пита: „Защо?” Той току-що е прочел Евангелието, привлякъл го е образът на Христос и иска да се докосне до Него... а духовникът му говори за поста... Постът е хубаво нещо, но е второстепенен в християнството; тук той се прокламира като най-важен. Излиза, че в проповедта са говорили на човека за Христос и той решава да дойде в църквата, където му говорят за поста, без представата за него все още да се е изградила. Проблемът тук е, че свещеникът наистина вярва в първостепенното значение на поста. Бързам да направя уговорката: никак не съм противник на постенето като един от елементите на църковния живот. Но в мисионерски смисъл не бива да извършваме подмяна – да призоваваме човека към Христа, а в замяна на това да му предлагаме самоцелни гастрономически упражнения.

Друг пример: въпрос към свещеник в официалния сайт на една от епархиите: „В храма виждам хора, които се причастяват всяка неделя. Преди причастие следва да се пости една седмица – тогава се оказва, че те постоянно постят?” Отговор1: „Сигурно не всички постят постоянно, някои се ползват от снизхождението на Църквата към болни, немощни и намиращи се при специални обстоятелства, да постят само три дни преди Причастие. Вероятно мнозинството от онези, които се причастяват всяка неделя, постят само по три дни и това остава на тяхната съвест, защото само те знаят с право ли се ползват от тази снизходителност на Църквата или злоупотребяват с нея. А църковните правила повеляват да се пости седем дни преди Причастие”. Нужни ли са коментари?

Още един пример: На млад човек, току-що станал член на Църквата, му казали, че трябва да потърси духовник, за да може периодично да се изповядва. Той идва на изповед, където свещеникът настоятелно го разпитва за интимния му живот, изисквайки от него отчет за грехове, каквито той дори не си е помислял да извърши. С това приключило въцърковяването на младежа; отецът, разбира се, го разпитвал не поради някакво особено любопитство към тази тема, а поради дълбокото си убеждение в необходимостта от дълбоко и искрено покаяние.
 
Още един пример: Девойка искрено търси живот в Христа. Свещеникът я убеждава, че може да придобие такъв живот единствено ако се убеди в голямата си греховност и ако противопостави на тази греховност спазване на всички пости; задължително четене на утринни и вечерни молитви; както и посещения без пропускане на Литургии и всенощни бдения в неделни и празнични дни. Младата жена усърдно се заела с това, но изтормозила родителите си и изгубила приятелите си. След половин година изоставила църковния живот и се втурнала „в удоволствия” с убеждението, че в Църквата е била излъгана – полагала усилия да върши всичко „както трябва”, а това не дало добри плодове.
 
Още един пример: Младеж дълбоко преосмислил своя живот и съзнателно пристъпил към изповед, в която се покаял за греховете си: пиянство, тютюнопушене, блудство, опитване на наркотици – уви, нерядко срещани пороци сред съвременните млади хора. Свещеникът го изпратил да му четат заклинателни молитви срещу бесове в Лаврата, като му казал, че задължително трябва да се прочетат три пъти тези молитви и едва след това да се причасти.

Последен пример: Човек, вече възрастен, преминал през всички трудности на съветския режим, бил привлечен от православието и решил да направи първите си крачки към Църквата. На първата изповед духовникът му заявил, че православни могат да бъдат само монархистите и националистите. А този човек по политически убеждения бил поддръжник на западноевропейската демокрация, освен че бил от еврейски произход. Сега той е член на Лутеранската църква.

Това са частни случаи, които могат да бъдат умножени до безкрайност, и които илюстрират как немалка част от пастирите на Руската православна църква и самите енорийски общности се отнасят към току-що прекрачилите нейния праг. Зад тези примери прозира общ и много сериозен проблем, а именно: съдържанието на мисията не съответства на съдържанието на изградилия се църковен живот в нашата страна. Мисията създава определен образ на православието и призовава към него. Православието е вкоренено в евангелската и светоотеческата традиция; истинско християнство, в което придобиваме живот в Христа, радост, свобода, мъдрост и безсмъртие. Но на практика се оказва, че в реалния църковен живот такова православие почти не се среща. В действителност образът на православието, с който се сблъскват приобщаващите се към Църквата, е друг: аскетизъм според принципа „човекът за съботата”; авторитарно-мистифицирано духовенство; натрапливо храмово благочестие; националистично-монархическо политиканство и пр. Можем да говорим колкото искаме, че това е подмяна, мимикрия, „неправославие”, но предимно с такъв църковен живот се сблъскват отзовалите се на мисионерския призив хора.

Във връзка с всичко това възниква и моралният въпрос: къде призоваваме хората? Ето, хората са ни повярвали, дошли са и какво следва оттук нататък? Следва това, че образно казано, чрез нашата мисия сме ги поканили да дойдат в южните страни, а те се озовават в суровия север. Носим ли отговорност, че не са взели със себе си топли дрехи? Етично ли е това? Отговорът на този въпрос ще определи както формата на самата мисия – може би си струва да говорим на хората не само за висотите на православието, а честно да ги подготвяме за онова, което ги очаква в реалността, – така и онези промени в църковния живот, които са назрели от сто години, но все още не се осъществяват.

Третият проблем засяга отношението между етиката и мисията: той е продължение на предишните два, но в обществен контекст. И тук преди всичко трябва да обърнем внимание на съдържанието на мисията. За какво говорим с хората? Какво проповядваме? Какво искаме от тях? Безспорно всички искаме (дори спорейки помежду си за формите на мисионерството) те да станат добри християни, и то православни християни. Но какво означава това? Да станат монархисти, антизападници и суперпатриоти? Да изпълняват все по-педантично и пълно обредите, за да достигнат накрая до върховете на християнското съвършенство: седмици пост и изчитане на безкрайно количество канони и акатисти преди Причастие? Сигурно както и да се отнася всеки от нас – „либерално” или „консервативно” – към дисплинарно-обредната страна на църковния живот, всички осъзнаваме, че тя е само средство, а не цел. Целта е животът в Христа.

А този живот задължително изисква прилагането на християнската етика: не само на теория, а и във всекидневната практика. Мисията предполага също задължително да превръщаме в действия онова, което проповядваме. Следователно, тъй като чрез мисията призоваваме хората не към себе си, а към Църквата, етиката трябва да бъде въплътена не само в личния живот на всеки неин член, но и в нравствена църковна реакция на различни обществени събития – както исторически, така и случващи се днес. Под реакция на Църквата имам предвид не само официалните заявления на духовното ръководство, а и етично, евангелско осмисляне и оценка на живота на всички нас, на цялото църковно тяло.

На практика в същата тази реалност, с която се сблъскват прекрачващите прага на Църквата, виждаме, че днешният ни църковен живот е поразително безчувствен – именно в етичен, нравствен смисъл – както по отношение на историята, така и по отношение на сегашното състояние на обществото. Ще посоча примери. Вероятно знаете, скоро в Москва, столицата на страната, победила фашизма, от ръцете на скинхедс беше убит един от лидерите на антифашисткото движение Иван Хуторской. Тези дни разговарях с младеж, представител на това движение. Той изрече много резки думи за нашата Църква. Няма да ги цитирам дословно, а само ще предам съдържанието им: младежът каза, че нито той, нито някой от неговите съмишленици ще се приобщят към Църква, която не притежава нравствени сили да издигне глас срещу извършващите се злодеяния.

Миналата седмица в затвора почина подсъдимият адвокат Сергей Магнитски – това се случи поради неоказване на медицинска помощ; излиза, че го убиха по най-безчовечен начин, защото според информация, разобличил някаква корупционна схема. Постоянни са случаите на полицейско насилие; издевателства в армията; непрекъснато се сблъскваме с абсолютната незащитеност на отделния човек в нашата държава. Това са брутални явления, уви, станали всекидневие в съвременна Русия. Църквата тук трябва да бие камбаната; да се изправи в защита на хората; да направи нещо, ако не – то поне да издигне глас срещу безчовечността и лъжата, които днес са квинтесенцията на руския живот. И тук не е необходима политическа намеса, това е проява на християнско нравствено чувство. Нима не ни е жал за хората, които са унижавани, измъчвани, насилвани и убивани? Нима в нас не се прокрадва и капка съчувствие към сънародниците ни? Нима не можем по някакъв начин да ги защитим? Нали на думи сме патриоти! Не, Църквата мълчи. Църквата – подчертавам, – това сме всички ние, не само архиереите и отговорните църковни дейци, заемащи високи длъжности, а всички ние – пастирите, монасите и миряните. Мълчат православните християни2. Това не е само сериозен упрек към всички нас, но и истинска антимисия.

Масовите мисионерски прояви, проповедта сред рокери и други субкултури, дори дръзновеният мисионерски плам на о. Даниил Сисоев (утре се навършват девет дни от мъченическата му смърт) – всичко това е следствие от липсата на морална позиция на Църквата. Защото у мнозинството обикновени, макар и все още неоткрили светлината на Евангелието хора, е заложено здраво нравствено чувство. То по естествен начин и с цялата си сила въстава против очевидното несъответствие между нашата проповед и реалния църковен живот. Разривът между проповядваното от Евангелието и безчувствието към етиката на практика; тази очевидна духовно-нравствена неадекватност пречат на мнозина наши сънародници да възприемат възвишените думи за Христос и православието. Например, колко хора изразиха пред мен негодуванието си във връзка с опелото на бандита Япончик! И наистина –  църковна мисия, която въздейства стократно по-силно, отколкото десетки масови прояви би било демонстративното отказване на опело на крадеца. А това неразяснено, не частно (което би могло да се допусне), а извършено сякаш „в реда на нещата” публично опело, е преди всичко именно антимисия. Такива събития не са малко в днешно време. Равнодушието на църковната общност към тях също е очевидно.

В заключение ще обобщя: Въз основа на казаното по-горе достигам до тъжния извод: каквото и да правим, колкото и да спорим за формите на мисията, каквито и масови прояви да организираме, дори да обгрижваме рокери, пънкари, готи, емо и пр., всички наши мисионерски усилия ще бъдат безрезултатни, ако не спазваме следните три услония:

●  синхронизиране на живота ни в съответствие с Христовото Евангелие – това важи особено за живота на пастирите и архипастирите;

●  яснота в църковния живот; привеждането му в адекватно състояние в сферата на външно-църковната дисциплина и по въпросите на пастирското обгрижване. Необходимо е изработване на единни човеколюбиви и христоцентрични подходи в прилагането на пастирските съвети; смекчаване (очевидно необходимо) на постите и изобщо, пренасяне на акцента от обредността към християнската етика.

●  съобразена с Евангелието християнска нравствена реакция на Църквата поне относно най-важните и остри обществени проблеми.

Осмислянето на тези въпроси, работата именно в тези направления, според мен, ще се окаже и най-плодотворният фундамент за нашата мисионерска дейност.

Бележки

1. Ще назова по име този забележителен духовник – „страната трябва да познава своите герои”: това е протойерей Олег Владимиров, предстоятел на енорийския храм в чест на иконата на Божията майка „Държавна” в гр. Нижни Новгород. Виж: http://www.nne.ru/pub.php?id=418.

2. Свидетелство за това е най-свободната днес информационна среда: блогсферата. Погледнете живите списания на православните: какво ги интересува, за какво говорят? За всичко останало, но не и за тези видими кървящи рани на нашата руска действителност. А онези православни, които повдигат тези въпроси, неизменно са обявявани за „чужди” – „непатриотични” либерали, „антируска” пета колона и т. н.

Доклад на игумен Пьотр (Мещеринов), изнесен на конференцията „Мисионерът в светлината на Евангелието: призиви на съвременността и евангелският идеал на любовта”, провела се в Одинцов на 26 ноември 2009. Заглавието на доклада е "Мисия и етика".

Източник: Благовест инфо
 
Превод: Радостина Ангелова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/axku3 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.