1. В православен контекст терминът “духовен живот” е свързан с една конкретна реалност, с един осезателен, достъпен и определен начин на живот. Не става въпрос за някаква мрачна утопия или безпочвен идеализъм, затворен в границите на медитацията и фантазията. Православната духовност включва материалността и действителността, както и земните неща. Това е преданието; предаването и приемствеността на определен начин на живот в рамките на конкретна реалност, на вечния начин на съществуване, който влиза в историята и става земна действителност чрез Въплъщението на Бог-Слово, нашия Господ Иисус Христос. Християнският духовен живот е немислим, ако не се основава върху факта на Боговъплъщението.
Въплъщението на Божия Син не цели просто усъвършенстването на човешката действителност, а нейното обновление и преобразяване. То има за цел “новия свят” като богочовешка реалност. Според отците на Православната Църква Бог станал Богочовек, за да направи богочовешки нашия живот.
Православното предание се състои в борбата за продължение на новия живот в- и чрез Христос (който е бил въведен в света) сред човеците, които ще са способни да осъществят братски кинонийни взаимоотношения. Това се постига във всяко едно поколение в лицето на св. отци, светците. Те са изразили Православието по автентичен начин и единствено те могат да бъдат признати за автентични свидетели на неговото съществуване. Православното предание и светоотеческият опит са идентични и те не формират механично предаване на някакво кодифицирано учение, а личната приемственост в света на въплътената Истина във всяка една конкретна за времето действителност (цивилизация, култура, политическа и социална ситуация).
Това води до заключението, че (за нас, православните) термините ИСТИНА, СПРАВЕДЛИВОСТ, МИР, РАВЕНСТВО, БРАТСТВО не са идеологически понятия или морални въпроси. Те са осъществен начин на съществуване в личността на Иисус Христос, както и на св. отци, пророците, отците и преподобните жени през всички векове. Стремежът за тяхното осъществяване в живота не се основава върху нашата добра воля или инициатива за борба, а главно върху всемогъщите действия на Бога.
Затова православната духовност не е просто някаква езотерика (културна еволюция и пр.), антропоцентрична или идеалистична духовност или дори религиозност. Тя е лично участие в божествения живот, който е станал земна реалност, но не може да бъде постигнат само с човешки усилия без Божията синергия.
Духовността е животът и борбата в Светия Дух. Тя е идентична с целия живот на Църквата, в чиито граници човек е въведен, за да търси спасение.
2. Човешката борба за цялостно влизане в тази общност получава изключително стремително-бунтовно изражение. Християнският личен бунт се състои в подвижничеството като духовна аскеза. Бунт срещу автономната мъртва природа, с цел да бъде “ваксинирана” чрез живота на Христос с Неговото Възкресение. Бунт срещу самите нас, които живеем в тлението и смъртта. Защо? Спасението от тлението и смъртта е Божията благодат, дар на нетварния Бог за Неговото творение. Това не е наше дело, постижение на нашето естество. То се осъществява, когато човек достигне начин на съществуване, при който природата е освободена от робството на потребностите, което конституира тиранията на тлението и смъртта. Това възкресно пътуване не се извършва без усилие. Христовите слова наистина са революционни: “Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше пламнал” (Лука 12:49).”Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч;” (Матей 10:34). “Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Матей 11:12). Какво означават тези думи?
Усилието над нашето естество е абсолютно необходимо, за да победим вътрешната тирания, която има за последица всяка външна форма на това робство. Нашето изпитание е стремежът да се отречем от “ветхия наш човек” (Матей 16:24; Римляни 6:6). Волята на човека трябва да привикне да се съпротивлява срещу влизането на греха, конституирано от егоцентричното отношение към хората и света. Когато грехът живее у нас, ние гледаме на всичко като на неутрални обекти, подчинени на нашите нужди и желания. Да погледнем само експлоатацията на света (творението) и хората, замърсяването на околната среда, производството на ядрено оръжие, използвано в надпреварата на великите сили за активно усъвършенстване. Човекът, който е верен на Христос, води борба със своята егоцентрична природа чрез доброволна нищета и усърдно самоограничаване на плътта, с което цели да се постигне външно освобождение. Той спира да подчинява всичко, научава се да обича света и да осъществява своето единство със света, да отличава печата на Божията творческа сила върху всяко отделно творение и си служи със света (по угоден начин за Божието око) като непрекъсната литургия и помнене на Бога. Чрез изпитания и скърби (това духовно упражнение) човек постига автентично общение, където животът се превръща в саможертва за любовта.
Същият бунтовен и освобождаващ характер се открива в страданието, което конституира “саможертвата заради любовта към ближните” и унищожава смисъла на живота като “индивидуално оцеляване”. Индивидуалният начин на съществуване е обърнат в лично общение на любовта чрез подвижничеството. Ето защо Православието е свързано с доброволното подвижничество, като нарича това изпитание “мъчение на съвестта”.
3. Православната духовност е именно този стремеж за историческа спасителна среща между Нетварния и творението. Обаче никой не е способен да “познае” Нетварния само чрез разума, в сравнение с присъствието и обитаването на Несътворения между тварите. Целта на православното предание е да придвижи човека към единение с Бога: обожението. Тази цел изисква средство за това: сърцето. Обикновено приемаме кръвообращението в нашите тела като единственото предназначение на сърцето и така считаме мозъка и нервната система за център на нашето самосъзнанието. Но в християнското предание сърцето е пространството за общение с Бога. Енергията на душата, която е активизирана в сърцето, е наречена “ум” от светите отци. В този случай умът не е идентичен с разума. Също така той е наречен и сърдечна молитва (молитва на ума), която се състои в активизирането на ума в сърцето. Когато сърцето е очистено и получи благодатта на Светия Дух, това молитвено действие става “непрекъснато” (1 Солуняни 5:14).
Бездействието на ноетичната способност (не-разсъдъчна) е същността на човешкото грехопадение. Нефункционирането или ограниченото функциониране на умствената сила и нейното смесване с дейността на мозъка или тялото, подчинява човека на стреса, околната среда и материализма, като фокусира вниманието върху неговото тяло. По този начин човекът “служи на творението повече, отколкото на Твореца”, като непосредствена последица от това е унищожаването на автентичността в неговите отношения, индивидуализирането, антисоциалните позиции, самообожествяването – идолизирането на “Аз-а”, използването на ближните за осигуряване на лична сигурност и щастие.
След като болестта на сърцето се излекува, човекът се завръща към истинската общителност. Чистото сърце получава просвещение от Светия Дух. При това положение егоцентричната човешка любов става саможертвена любов от Бога. Без просвещение от Бога нашата любов не може да преодолее егоцентричното отношение, нашето несъвършенство. Чрез просвещението човек става храм на Светия Дух, истински и духовен.
4. В православната богословска терминология процесът на ре-функционирането на ноетичната способност в сърцето се нарича “лекуване на човешкото съществуване”, което е основната дейност на Църквата. Това е предназначението на присъствието на Църквата в историята, както е възприето от Христос: да се възстанови богочовешкото общение в сърцето.
Това лекуване, възстановяване на взаимоотношенията между Бога и човека, не е пренесено от Православието в бъдещия живот (след смъртта). То се извършва в историята. Чрез наличието на Божието действие във вярващият той става “храм Божий”, притежава вечността в границите на земната реалност, живее в мета-историята, а също така и в историята. Той става небесен човек, както светците. Според Православието светецът е автентичният човек, който е способен да създаде братски отношения и общност на праведници. Крайната цел на православното предание не е егоцентричното почитане на човешкия индивид, а възстановяването на автентичното общение с ближните. По думите на св. Исаак Сириец всички светци достигат това съвършенство, когато се усъвършенстват и богоуподобят с любовта и човеколюбието си, които се изливат за всички. Не съществува индивидуално православие или индивидуално спасение. В крайна сметка спасението е пълното въвеждане в братска общност. Това важи за всички хора без изключение.
Разликата между Православието и секуларните системи се състои в това, че тези системи се опитват да създадат общност. Ние се стремим да влезем в разкритата троична общност, в Тялото Христово. По своята природа тази общност е братски ориентирана и не притежава никакви социални класи. (Гал3:28)
5. В границите на православието този живот е реалност дори днес, с всички човешки недостатъци, в православните манастири. Именно там целият живот, изпълнен с Божията благодат, с взаимна подкрепа, “без лично притежание” - е “общо притежание”, общение в любов, където всеки работи според своята способност и сила, и се ползва съгласно своите потребностите. По такъв начин се премахва всяко подозрение за експлоатация, тъй като целта не е печалбата, а взаимната подкрепа и служение.
Манастирът е най-чистият модел за общение в Православието и до голяма степен е повлиял върху формирането на историческата православна общност (например селските общности). Нашият секуларизиран и озападнен живот отразява именно отстъплението от този модел и усвояването на директиви за социално структуриране, които са чужди на Православието и неговата култура. Тази култура е напълно различна от западната. Това се дължи на факта, че в социалното й измерение неин идеал не е индивидуалното щастие и благополучието, а “еднаквото споделяне на нещастието” и солидарността.
Някой може да си помисли (и това е нещо, което често наблюдавам в Западна Европа), че този социален модел е свързан с марксисткия. Абсолютно не! Марксизмът, както и другите социални системи, е фокусиран върху вътрешни структури и отношения.
Православието започва от вътрешната дълбочина на човека, за да възстанови Божия образ в човека, така че да позволи на човешкото общество да отобрази троичния начин на съществуване. По този начин отделният човек никога не е жертван от Христос заради общото благо, а общато благо става лично благо на всеки отделен човек.
Вниманието на православния човек не е ограничено от времето, а винаги е ориентирано към вечността. Това отразява думите на св. ап. Павел: “И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци” (Кор. 15:19).
Православието не желае да бъде религиозно общество за благотворителни дейности, нито пък човешка организация, която се стреми единствено към мир в света и съвместно съществуване между народите. Православието желае да бъде преди всичко Тяло Христово, спасителна работилница за излекуването на човешката съществуване, което е основната предпоставка за формирането на човека в границите на автентичното общение с Бога и света.
Освен това не съществува никакъв еволюционен процес в Православието в смисъл на непрекъснато изменение. Нашето пътуване е христоцентричено и неизменно. Христос остава абсолютен център и отправна точка на православните за всички времена. Със Своето присъствие в нас Той обезпечава нашето единство през вековете. Неговото нетварно действие интегрира (в хоризонтално и вертикално измерение) вярващите в хода на историята и възпълва тяхното единство, не като подчинение на определени норми за поведение, а като живот, който произтича от Неговото присъствие в тях.
Превод от английски: Константин Константинов
