ВъведениеМногобройни са трудностите на превода, някои от тях са общи и могат да бъдат срещнати във всеки вид текст, други са специфични за превода на Новия Завет, именно те са и темата на нашия колоквиум. Между впрочем откриването на нюансите в библейските преводи е много трудна задача за онези, които не са специалисти в областта на Библията. Това обяснява защо много православни християни, особено привикнали към определени преводи на Новия Завет, дори не подозират за скритата в тях субективна тенденция, отразяваща богословски становища, различни от тяхната вяра.
Ето няколко примера, които илюстрират този вид проблеми:
2. Даването на заглавия на тези части като пътепоказател при четенето.
3. Пунктуацията, която в определeни случаи може да промени смисъла на изречението.
4. Изборът на текстовите варианти.
5. Начинът, по който усещаме и предаваме тънкостите на гръцката граматика.
6. Изборът на гръцки термин между различните варианти, които ни предлага речникът.
Изложение на темата
В следващите редове ще разгледаме откъса Рим. 4:17-25, за да покажем нагледно някои от гореспоменатите проблеми и да подчертам тяхното въздействие за изопачаването на смисъла на текста.
Глаголът ἐνεδυναμώθη (ст. 20) е възприет в пасивен залог в по-голямата част от съвременните преводи – “той беше укрепен”. Йерусалимската Библия оставя въпроса мъгляв, превеждайки глагола с прилагателно „със силна вяра”. Но глаголът може да се възприеме и като възвратен с функцията на сказуемо. В такъв случай би трябвало да го преведем така: “той се беше укрепил (чрез вярата)”.
Това, което тук е от значение, не са само различните мнения относно гръцката граматика, но най-вече богословските предпоставки, които ръководят преводачите в техния избор на превод. В този случай това е учението относно вярата, което я представя като дар Божий, напълно независим от интелектуалните заложби на човека.
1 – Дали човекът има някакво участие във вярата или просто неговото приемане на вярата не е свързано с никакви лични заслуги, т. е. човек е неизбежно обречен да приеме Божието Слово?[2]
2 – Дали оправдаването на човека е пасивно[3] или е необходима някаква позиция от негова страна? Въпрос, който ни навежда на следващия:
3 – Дали вярата, както и оправданието са безвъзмездни Божии дарове?[4]
В хода на четвърта глава от Посланието до римляните апостол Павел представя демонстративна аргументация - диатриба[5], обосновавайки се с живота на патриарх Авраам. Мястото на главата в структурата на посланието е от голямо значение за неговата екзегеза, понеже аргументацията, която съдържа, е развитие на идеите, които Апостолът е започнал да коментира още във 2 и 3 глава. Тези идеи можем да обобщим в две основни точки:
- Евреите, както и всички други народи, са равнопоставени пред Бога и също ще имат право на Неговото оправдание.
- Оправданието ще бъде прието от всички чрез вяра, независимо от Моисеевия закон.
1) Рим. 4:1-8 - Авраам е оправдан чрез вярата, без да извършва дела, с които би заслужил своето оправдание[8].
2) Рим. 4:9-12 - Авраам е еднакво баща на “обрязаните” и на “необрязаните”.
3) Рим. 4:13-16 - Обещанието, дадено на Авраам, не е било според делата, а според вярата.
4) Рим. 4:17-25 - Вярата - “надежда въпреки всяка надежда”.
Апостол Павел споменава в предходния откъс съществуващото противопоставяне между Моисеевия закон и вярата, говорейки за обещанието, дадено на Авраам. Авраам получава това обещание благодарение на вярата си, от която произхожда неговата титла - патриарх на всеки потомък, „който има вярата на Авраам“ (4:16). Ст. 17 внася нова идея – за патриарх Авраам. От тази идея тръгва св. Павел, за да покаже в детайли сходствата между вярата на Авраам и нашата – вярата на синовете на Авраам, на неговите потомци. Преходното изречение: “пред Бог, Комуто той повярва, Който дава живот на мъртвите и Който зове несъществуващото като съществуващо” (Рим. 4:17)[9] е особено важнo, тъй като въвежда основната идея, която откриваме в Рим. 4:17-25.
Ако анализираме правилно глаголите от 20 ст., виждаме, че същността на дателния падеж се изразява в термините τῇἀπιστίᾳ и τῇπίστει. Според тълкованието на Трембелас в ст. 20 дателният падеж не се отнася нито до действащото лице, нито до начина на действие, а до мястото, където е осъществено действието на укрепването[16]. Следователно с фразата “той се укрепи чрез вярата” апостолът потвърждава, че доверието на Авраам към Бога не се е разсеяло от фактите, вещаещи мрачно бъдеще, а се е засилило и се е укрепила вярата му в Бога, “Kойто обещава и може да изпълни Своите обещания” (Рим. 4:22). Затова този стих, който ясно описва неизменната вяра на Авраам, е следван от думите на апостола: “ето защо това му беше вменено за оправдание” (ст. 22). Основавайки се на това тълкуване на текста и на неговата цел, предпочетохме да дадем на този откъс заглавието “Вярата в надеждата въпреки всяка надежда” вместо “Изпълненото обещание чрез вярата” – заглавие, използвано от The Greek New Testament. Последното подчертава сбъдването на обещанието, докато първото набляга на вярата в истинността на божественото обещание.
Трябва да отбележим, че в ст. 22 съюзът за следствие διό(ето защо) ни показва ясно, че точно по тази причина – непоколебимата вяра - Авраам е получил оправдание. Тук апостол Павел повтаря стиха от Бит. 15:6[17], за да подчертае, че оправданието на Авраам е плод на Божието домостроителство, защото оправданието изисква вяра в безграничната Божия сила, вяра, която Авраам притежава.
Стиховете 4:23-24, които следват разсъжденията за оправданието на Авраам, не оставят ни най-малко съмнение, че всичко казано относно Авраам[18] се отнася и до нас, които приемаме същата вяра, като и нашият праотец.
Общото между Авраам и християните във вярата е пълното доверие в Божието слово, дори когато тази вяра се противипоставя на човешката логика. Всъщност Авраам е повярвал[19], “надявайки се въпреки всяка надежда” в Словото Божие, че ще бъде баща на много народи (ст. 18). Това ни се струва невъзможно за човек, чието тяло почти е загубило живот (νενεκρωμένον), и за Саара, чиято утроба e била също мъртва (νέκρωσις) (ст. 19), т. е. за тях е било невъзможно да имат деца. По нататък апостол Павел казва, че нашата вяра трябва да бъде същата като тази на Авраам “в Този, Който е възкресил от мъртвите Иисус, нашия Господ” ( Рим. 4:24) - едно възкресение, което също ни изглежда невъзможно след кръстната смърт на Иисус[20]. Как може човешката логика да вярва в един Бог, възкресил Този, Който беше разпнат?
Промяната на понятията е още един довод в полза на разглеждането на стиховете 17-25 като едно цяло[22]. Анализирайки употребената лексика, стигаме до заключението, че първостепенната цел на апостола е била да наблегне на оправданието чрез вярата в разпнатия и възкръснал Иисус Христос. Стиховете 17 и 25, които представляват встъплението и заключението на последния откъс от четвърта глава, защитават тази дедуктивна логика. В 17 ст. апостолът подчертава, че Бог, в Когото Авраам е повярвал, “дава живот на мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо”, за да подчертае после в стиховете 23-24, че нашата вяра, ако е подобна на тази на Авраам “в Този, Който възкресява мъртвите, нашия Господ” ( ст. 24), ще намери своя завършек. По същата причина той пише: “това му беше вменено за оправдание” (ст. 22, виж също Бит. 15:6), което е написано и за нас, “на които също ще бъде вменено, на нас, които вярваме...”, понеже чрез вярата във всемогъщия Бог (виж също 4:21), Който “дава живот на мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо”, ние също ще бъдем оправдани. Стихът, с който завършва откъсът (25), определя природата на тази вяра в Този (т. е. Иисус), “Който беше предаден за нашите грехове и Който възкръсна за нашето оправдание”.
14] Виж: Δ. Σταματάκου. Λεξικόν αρχαίας ελληνικής γλώσσης. Αθήνα, 1994. Б. р.: Всъщност това място от оригиналния гръцки текст на Рим. 4:20 съдържа и думата „неверие” (τῇ ἀπιστίᾳ), така че буквалният превод би бил „не се изяви с неверие”.
[15] Виж: U. Wilkens. Der Brief an die Römer (Röm 1-5), S. 276. Ο. Michel. Der Brief an die Römer, 1978, S. 173. E. Käsemann. An Die Römer, S. 118. C. E. B. Cranfield. Romans - a Shorter Commentary, p. 95. J. Fitzmyer. Romans, p. 388.
Бел. ред.: Българският превод на библейските цитати следва авторовия текст, а не е взет направо от българския синодален превод.
Превод от френски език: Иван п. Йорданов Карагеоргиев
Редактор: Иван Желев Димитров