Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)
1_21.jpgЕкзегетично изследване на Рим. 4:17-25

Въведение

Многобройни са трудностите на превода, някои от тях са общи и могат да бъдат срещнати във всеки вид текст, други са специфични за превода на Новия Завет, именно те са и темата на нашия колоквиум. Между впрочем откриването на нюансите в библейските преводи е много трудна задача за онези, които не са специалисти в областта на Библията. Това обяснява защо много православни християни, особено привикнали към определени преводи на Новия Завет, дори не подозират за скритата в тях субективна тенденция, отразяваща богословски становища, различни от тяхната вяра.

Ето няколко примера, които илюстрират този вид проблеми:
1. Общите решения относно определянето на пасажите и библейските перикопи: оставяне на интервал от един ред, започване на нов ред или просто табулация за означаване на новата мисъл. Крайният резултат несъмнено е от огромно значение за контекста.
2. Даването на заглавия на тези части като пътепоказател при четенето.
3. Пунктуацията, която в определeни случаи може да промени смисъла на изречението.
4. Изборът на текстовите варианти.
5. Начинът, по който усещаме и предаваме тънкостите на гръцката граматика.
6. Изборът на гръцки термин между различните варианти, които ни предлага речникът.


Изложение на темата

В следващите редове ще разгледаме откъса Рим. 4:17-25, за да покажем нагледно някои от гореспоменатите проблеми и да подчертам тяхното въздействие за изопачаването на смисъла на текста.

В критичното издание на гръцкия текст на Новия Завет Novum Testamentum Graece27 (Nestle Aland) откъсът Рим.  4:17-25 е разделен по следния начин: 17 ст. е свързан с 16, което ни показва, че ст. 17 допълва предходната мисъл. От друга страна табулацията, поставена между 17 и 18 ст., ни позволява да мислим, че двете идеи не са пряко свързани[1]. Също така в другото издание на оригиналния текст - The Greek New Testament, на същата издателската комисия на Nestle-Aland, издание, в което параграфите имат заглавия, този параграф е озаглавен: “Обещанието, изпълнено чрез вярата”, което предава текста в ограничен смисъл. За да завършим, нека подчертаем, че в съвременните преводи на този откъс забелязаваме разлика в начина на превода на гръцки словосъчетания, а именно: τπίστει(ст. 19 и 20) и νεδυναμώθη (ст. 20). Дателният падеж τπίστειе преведен в т. нар. икуменически превод на Библията (la Traduction Œcuménique de la Bible -TOB), както и в Новото издание на Женева (Nouvelle Edition de Genève) като инструмент на действието - “той беше укрепен чрез вярата”. Този  превод е заимстван в много други модерни преводи на различни езици. Въпреки това във френската версия на Дарби “той беше укрепен във вярата” и очевидно в Йерусалимската Библия  (La Bible de Jérusalem) “но със силна вяра” същият израз е възприет като dativus commodi et incommodi (BDR 188, 3), показвайки обекта, благодарение или въпреки който действието се извършва.

Глаголът νεδυναμώθη (ст. 20) е възприет в пасивен залог в по-голямата част от съвременните преводи – “той беше укрепен”. Йерусалимската Библия оставя въпроса мъгляв, превеждайки глагола с прилагателно „със силна вяра”. Но глаголът  може да се възприеме и като възвратен с функцията на сказуемо. В такъв случай би трябвало да го преведем така: “той се беше укрепил (чрез вярата)”.

Това, което тук е от значение, не са само различните мнения относно гръцката граматика, но най-вече богословските предпоставки, които ръководят преводачите в техния избор на превод. В този случай това е учението относно вярата, което я представя като дар Божий, напълно независим от интелектуалните заложби на човека.
За да направим правилен избор между всички тези различни варианти, както и между тънкостите на превода въобще, ние се нуждаем от едно задъблочено екзегетично-научно изследване на този откъс, за да извлечем от контекста посланието на автора, в случая св. Павел. Целта на екзегетичното изследване на пасажа е да подчертае на първо място всяка мисъл, която ще ни помогне да разпознаем същноста на вярата, за която говори апостолът и която според него е условие за оправданието на всеки човек, евреин или не. Това изследване се стреми (в рамките на разглеждания откъс) преди всичко да отговори на въпросите относно същноста на вярата, които са обект на полемика между християните, а именно:

1 – Дали човекът има някакво участие във вярата или просто неговото приемане на вярата не е свързано с никакви лични заслуги, т. е. човек е неизбежно обречен да приеме Божието Слово?[2]
2 – Дали оправдаването на човека е пасивно[3] или е необходима някаква позиция от негова страна? Въпрос, който ни навежда на следващия:
3 – Дали вярата, както и оправданието са безвъзмездни Божии дарове?[4]

Егзегеза на пасажа  

В хода на четвърта глава от Посланието до римляните апостол Павел представя демонстративна аргументация - диатриба[5], обосновавайки се с живота на патриарх Авраам. Мястото на главата в структурата на посланието е от голямо значение за неговата екзегеза, понеже аргументацията, която съдържа, е развитие на идеите, които Апостолът е започнал да коментира още във 2 и 3 глава. Тези идеи можем да обобщим в две основни точки:
- Евреите, както и всички други народи, са равнопоставени пред Бога и също ще имат право на Неговото оправдание.
- Оправданието ще бъде прието от всички чрез вяра, независимо от Моисеевия закон.

Бихме могли с основание да си зададем въпроса: защо Апостол Павел между всички старозаветни личности е избрал примера на Авраам? Преди всичко знаем, че апостолът се позовава на други пророци, говорейки за оправдаването чрез вярата, без да обръща внимание на делата според закона (Авакум в Рим. 1:17; Давид в Рим. 4:6-9). Също така апостолът ни уверява, че оправданието вече ни се е открило и е било засвидетелствано от “закона и пророците“ (Рим. 3:21). Историята на Авраам ни дава изключителен пример от Стария Завет, въз основа на който апостолът обяснява своята доктрина. За да отговорим на въпроса - кои са причините, които са го подтикнали да се позове на примера на Авраам, е необходимо да подчертаем преди всичко основната идея, на която апостолът набляга в този пример: “Повярва Авраам на Бога и това му се вмени за оправдание”[6] (Рим. 4:3, виж Бит. 15:6). По-нататък апостолът извлича основния аргумент, подчертавайки, че Авраам се е оправдал, когато той “не беше още обрязан..., преди обрязването” (Рим. 4:10). Фактът, че Авраам се е оправдал без да бъде обрязан, без “делата (по закона)”[7], е и неоспоримото доказателство на аргументите, които апостолът посочва. Затова четвъртата глава на посланието има за цел да покаже, че оправданието на човека чрез вярата и без закона е засвидетелствано от Стария Завет. Тази дедуктивна логика е подчертана също така и от самата структура на четвърта глава, която се разделя, както следва:

1) Рим. 4:1-8 - Авраам е оправдан чрез вярата, без да извършва дела, с които би заслужил своето оправдание[8].
2) Рим. 4:9-12 - Авраам е еднакво баща на “обрязаните” и на “необрязаните”.
3) Рим. 4:13-16 - Обещанието, дадено на Авраам, не е било според делата, а според вярата.
4) Рим. 4:17-25 - Вярата - “надежда въпреки всяка надежда”.

Този труд е базиран изключително на последния откъс на четвърта глава, като имаме предвид, че предходните откъси не са трудни за разбиране, докато този е от изключително значение, понеже ни излага разбирането на апостол Павел относно вярата - това е всъщност и богословският интерес на изследването ни. Още повече че в този параграф се разкрива и геният на апостол Павел  в благовестието на Божието слово.

В четвърта глава от Посланието до римляните апостол Павел представя патриарх Авраам като образец за вярващия човек във всички епохи. Нека напомним, че примерът идва веднага след обяснението за оправданието чрез вярата, което превръща четвърта глава в нагледен пример за вярата като първостепенно условие за оправданието.

В Рим. 4:17-25 Бог оправдава Авраам, понеже той е повярвал и се е надявал на Божиите обещания чрез тази вяра, въпреки че всяка надежда да стане родоначалник  на множество народи е изглеждала нелогична. По този начин Авраам става пример за всички, които ще бъдат оправдани чрез своята вяра в Иисус Христос, в Неговите смърт и възкресение (Рим. 4:12, 23-24). Така и завършва последният откъс на четвърта глава, благовествувайки евангелската истина.

Апостол Павел споменава в предходния откъс съществуващото противопоставяне между Моисеевия закон и вярата, говорейки за обещанието, дадено на Авраам. Авраам получава това обещание благодарение на вярата си, от която произхожда неговата титла - патриарх на всеки потомък, „който има вярата на Авраам“ (4:16). Ст. 17 внася нова идея – за патриарх Авраам. От тази идея тръгва св. Павел, за да покаже в детайли сходствата между вярата на Авраам и нашата – вярата на синовете на Авраам, на неговите потомци. Преходното изречение: “пред Бог, Комуто той повярва, Който дава живот на мъртвите и Който зове несъществуващото като съществуващо” (Рим. 4:17)[9] е особено важнo, тъй като въвежда основната идея, която откриваме в Рим. 4:17-25.

Заглавие за този откъс вече е предложено: “вярата в надеждата въпреки всяка надежда” (Рим 4:18), понеже ще видим, че именно тази непоклатима вяра в Божията сила, въпреки че всяка надежда според човешките критерии е изчерпана, отличава позицията на Авраам и на всички християни[10].

Анализ

В целия текст на своята показна аргументация апостол Павел подчертава смелостта на Авраам, като отбелязва: “без да се поклати във вярата, той не счете[11] своето тяло вече омаломощено, понеже беше вече почти на сто години, и въпреки че Сара не беше вече в състояние да има деца, не се усъмни в обещанието Божие; но беше укрепен чрез вярата, като прослави Бога” (Рим. 4:19-20).

Изразът “без да се поклати във вярата” обяснява следващия израз. Въпреки че Авраам е знаел, че нито той, нито Саара биха могли да имат деца, той не загубва доверие в изпълнението на Божие обещанието. Напротив, той бива укрепен чрез вярата и неговото упование и доверие в Бога се утвърждават. Човек никога не може да повярва, че ще бъде баща на многобройни народи, когато самият той не може да има дори и едно дете. Но Авраам, според апостол Павел, е бил сигурен, че Бог ще изпълни своето обещание: “имайки пълната увереност, че Той може да изпълни това, което обещава”  (Рим. 4:21). Ст. 21 обобщава всичко казано дотук относно вярата на Авраам и посочва по какъв начин трябва да възприемаме стилистичните фигури, използвани за описанието на тази вяра и как трябва да разбираме самата вяра.

Най-напред забелязваме, че човек може “да се поклати във вярата” (ст. 19) и ако, както Авраам, остане непоколебим “във вярата”, това ще бъде всъщност изпълнението на тази вяра. Това изпълнение, разбира се, е напълно различно от изпълнението на Моисеевия закон[12], понеже вярата, която се състои в послушание към Бог, не е дело, с което човек би могъл да се гордее, сякаш е заслужил своето оправдание чрез собствените си усилия. Примерът на Авраам, посочен от апостол Павел в четвърта глава, не ни дава никакво основание за подобно неправилно  тълкуване[13].

Апостол Павел подчертава, че Авраам “се е укрепил чрез вярата” (ст. 20). Гръцката глаголна форма νεδυναμώθη (“укрепи се”) е с възвратно значение, подлог е самият Авраам. Контекстът на откъса, както и самата структура на стиха го потвърждават. С други  думи, тук нямаме глагол от типа “божествен страдателен залог” (passivum divinum) в смисъл, че Бог е укрепил Авраам, нито дори глагол в обикновен пасивен залог, в който подлогът би била вярата на Авраам (в смисъл, че Авраам е черпил сили от своята вяра). Преди всичко основната мисъл внушава, че Авраам е повярвал и е вложил на Бога своето упование, своята надежда независимо от липсата на всякакво основание за надежда.

От друга страна, в ст. 20 имаме два възвратни глагола с един и същ подлог διεκρίθη и νεδυναμώθη. И тъй като е невъзможно Бог да бъде подлогът към глагола διεκρίθη, който се превежда „съмнявам се“, „колебая се“[14], още по-малко възможно е Бог да бъде подлогът към втория глагол, противоположен на първия. По тези две причини можем да опровергаем обясненията на екзегетите, според които глаголът νεδυναμώθη е в пасивна форма[15] - такъв превод би изменил драстично смисъла на текста, обезсилвайки аргументацията на апостола. Не трябва да забравяме, че тук апостолът се стреми да покаже как Авраам е повярвал, “надявайки се въпреки всяка надежда”, и че ст. 21 пояснява предходните стихове, подчертавайки усъвършенстването на Авраам.

Ако анализираме правилно глаголите от 20 ст., виждаме, че същността на дателния падеж се изразява в термините τῇἀπιστίᾳ  и τπίστει. Според тълкованието на Трембелас в ст. 20 дателният падеж не се отнася нито до действащото лице, нито до начина на действие, а до мястото,  където е осъществено действието на укрепването[16]. Следователно с фразата “той се укрепи чрез вярата” апостолът потвърждава, че доверието на Авраам към Бога не се е разсеяло от фактите, вещаещи мрачно бъдеще, а се е засилило и се е укрепила вярата му в Бога, “Kойто обещава и може да изпълни Своите обещания” (Рим. 4:22). Затова този стих, който ясно описва неизменната вяра на Авраам, е следван от думите на апостола: “ето защо това му беше вменено за оправдание” (ст. 22). Основавайки се на това тълкуване на текста и на неговата цел, предпочетохме да дадем на този откъс заглавието “Вярата в надеждата въпреки всяка надежда” вместо “Изпълненото обещание чрез вярата” – заглавие, използвано от The Greek New Testament. Последното подчертава сбъдването на обещанието, докато първото набляга на вярата в истинността на божественото обещание.

Трябва да отбележим, че в ст. 22 съюзът за следствие διό(ето защо) ни показва ясно, че точно по тази причина – непоколебимата вяра - Авраам е получил оправдание. Тук апостол Павел повтаря стиха от Бит. 15:6[17], за да подчертае, че оправданието на Авраам е плод на Божието домостроителство, защото оправданието изисква вяра в безграничната Божия сила, вяра, която Авраам притежава.

Стиховете 4:23-24, които следват разсъжденията за оправданието на Авраам, не оставят ни най-малко съмнение, че всичко казано относно Авраам[18] се отнася и до нас, които приемаме същата вяра, като и нашият праотец.  

Общото между Авраам и християните във вярата е пълното доверие в Божието слово, дори когато тази вяра се противипоставя на човешката логика. Всъщност Авраам е повярвал[19], “надявайки се въпреки всяка надежда” в Словото Божие, че ще бъде баща на много народи (ст. 18). Това ни се струва невъзможно за човек, чието тяло почти е загубило живот (νενεκρωμένον), и за Саара, чиято утроба e била също мъртва (νέκρωσις) (ст. 19), т. е. за тях е било невъзможно да имат деца. По нататък апостол Павел казва, че нашата вяра трябва да бъде същата като тази на Авраам “в Този, Който е възкресил от мъртвите Иисус, нашия Господ” ( Рим. 4:24) - едно възкресение, което също ни изглежда невъзможно след кръстната смърт на Иисус[20]. Как може човешката логика да вярва в един Бог, възкресил Този, Който беше разпнат?
Сравнението, което апостол Павел прави между вярата на Авраам и вярата на християните, се проявява много ясно в гръцките понятия νενεκρωμένονи νέκρωσις [21] (чийто превод е “мъртъв” и “умъртвяване”), използвани при описанието на Авраам и Саара - понятия, които ни препращат към смъртта на Христос, ясно изразена чрез израза κνεκρν  (“от мъртвите”). Всъщност Възкресението на Христос от мъртвите, както и рождението от мъртвото тяло и утроба е невъзможното, което се осъществява чрез силата на “Бога, Който дава живот на живи и на мъртви (νεκρούς)” и Който “зове несъществуващото като съществуващо” (Рим. 4:17). Тази употреба на глаголите е ключът към тълкуването на откъса Рим. 4:17-25.

Промяната на понятията е още един довод в полза на разглеждането на стиховете 17-25 като едно цяло[22]. Анализирайки употребената лексика, стигаме до заключението, че първостепенната цел на апостола е била да наблегне на оправданието чрез вярата в разпнатия и възкръснал Иисус Христос. Стиховете 17 и 25, които представляват встъплението и заключението на последния откъс от четвърта глава, защитават тази дедуктивна логика. В 17 ст. апостолът подчертава, че Бог, в Когото Авраам е повярвал, “дава живот на мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо”, за да подчертае после в стиховете 23-24, че нашата вяра, ако е подобна на тази на Авраам “в Този, Който възкресява мъртвите, нашия Господ” ( ст. 24), ще намери своя завършек. По същата причина той пише: “това му беше вменено за оправдание” (ст. 22, виж също Бит. 15:6), което е написано и за нас, “на които също ще бъде вменено, на нас, които вярваме...”, понеже чрез вярата във всемогъщия Бог (виж също 4:21), Който “дава живот на мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо”, ние също ще бъдем оправдани. Стихът, с който завършва откъсът (25), определя природата на тази вяра в Този (т. е. Иисус), “Който беше предаден за нашите грехове и Който възкръсна за нашето оправдание”.

Заключение

Откъсът Рим 4:17-25, който в четвърта глава свидетелствува за цялостното учение на апостол Павел за оправданието чрез вярата и неговата съгласуваност със светата Библия, доказва, че вярата според апостол Павел не е просто възприемане от човека; човекът не е неизбежно и пасивно воден към приемането на божественото - “пасивното оправдание” е погрешно разбиране на оправданието чрез вярата, тъй като  в “пасивното оправдание” човекът няма никакво участие. Примерът на Авраам, който разгледахме и анализирахме като типичен пример за оправданието чрез вярата в силата Господня, която възкресява мървите, е доказателство срещу представата за пасивно оправдание. Всъщност вярата на Авраам и неговата непоклатима надежда, че Божието обещание със сигурност ще бъде изпълнено, са го оправдали, без да е извършил определени дела, и, както ни съобщава апостол Павел, без да стане роб на Моисеевия закон, търсейки своето оправдание. Освен това в четвърта глава и най-вече в последния й откъс дори не се споменава за “дара на вярата”, тук става въпрос за дара  “на оправданието, който идва от Бога чрез вярата” (Фил. 3:9).
 
Надяваме се, че чрез тази екзегетична студия сме успели да насочим вниманието на специалистите и на православните читатели на Библията върху субективната тенденция, която може да се изрази на различни нива при превеждането (разделянето на текста, поставянето на заглавия, начин на разбиране на гръцките граматически словосъчетания и т. н.). Показахме чрез нагледен пример, как един неправилен подход може да промени богословския смисъл на даден текст.

Бележки:
[1] Тази табулация е повлияла на някои съвременни преводи, които са предпочели да минат на нов ред след 17 ст. (например - преводът на новогръцки език).
[2] Така мислят протестантите. Виж следните примери: W. Joest. Dodmatik – Der Weg Gottesmit dem Menschen. Band 2, 2. Aufl. UTB fuеr Wissenschaft, Uni-Taschenbuеcher 1413 Theologie, 1990, S. 440-441.
[3] Виж: Joest, Dogmatik, S. 440. U. Wilkens. Der Brief an die Römer (Röm 1-5), S. 176.
[4] Виж: F. Neugebauer. In Christus, 1961, S. 167. Gerhard Delling. “Zum Neueren Paulusverständnis”, в: Novum Testamentum IV, 1960, S. 114-115. O. Merk. HandelnausdemGlauben, S. 11.
[5] Стил на предполагаема дискусия, в който авторът си задава въпроси, предвиждайки други въпроси, които неговият слушател би могъл да си зададе. По този начин авторът пояснава и  подчертава своите идеи.
[6] M. Constantinou, в своята статия : “Вярата на Авраам Бит (15: 6)”, в: ΡμαΚυρίουκραταιόνΑφηγηματικάκείμενααπότηνΠαλαιάΔιαθήκη, 1998, анализира тези думи по обстоен  начин, докато моят подход се базира строго върху контекста на словата в Новия Завет, където апостолите Павел и Яков говорят за оправданието на личността на Авраам, опирайки се на този стих.
[7] Виж ст. 4:6.
[8] Преди да продължим това изследване, трябва да изясним един много важен момент: разделението между “вяра и дела” е разделение, извлечено от словото на апостол Павел за спасението. Разликата между православното учение и това на протестантите върху този проблем не е свързана с въпроса: оправдание чрез вяра или чрез дела; разбира се, ние сме оправдани чрез вярата, но каква е дефиницията на тази вяра? Тяхното разбиране на вярата е съвсем различно от нашето. Виж в книгата ми:  Δικαίωσηκαταλλαγή - τελικήκρίσηστηνπροςΡωμαίουςεπιστολή. ΣυμβολήστηνΠαύλειαΣωτηριολογία, σ. 127-156.

[9] По отношение на неясната структура на 4:17 ние сме съгласни с екзегета U. Wilkens. DerBriefandieRömer (Röm 1-5), S. 274, който отрича каквато и да било връзка между 17b и 16b, подчертавайки връзката между 17b и 17а, която ние виждаме ясно в контекста на Бит 17:5 (виж също Бит. 17:1 ἐναντίον ἐμοῦ).
[10] Св. Йоан Златоуст задава следния въпрос : “Как е могъл да повярва, надявайки се въпреки всяка надежда?” и отговаря: “въпреки човешката надежда, той се е надявал Богу”.
[11] Във византийските ръкописи или тези на Койне, както и в голяма част от  западните ръкописи четем οὐ κατενόησεν – това е приемлив вариант, както и другият, в който е пропуснато οὐ  (не), възприет в изданието на Nestle-Aland и други съвременни преводи. Първият вариант обаче не е в синхрон с контекста на стиха, понеже апостолът иска да покаже, че състоянието на Сара и на повече от стогодишния Авраам не е отслабило вярата им. Виж също: B. Metzger. A textual Commentary on the Greek New Testament. 2nd ed., UBS. Stuttgart, 1994, p. 451.     
[12] O. Kuss. Der Römerbrief - 1,1-6,11. Verlag Friedrich Pustet, Regensburg, 1957, S. 192.
[13] J. Khalil. Δικαίωση καταλλαγή - τελική κρίση..., σ. 154, както и σ. 130-132.

14]
Виж: Δ. Σταματάκου. Λεξικόν αρχαίας ελληνικής γλώσσης. Αθήνα, 1994. Б. р.: Всъщност това място от оригиналния гръцки текст на Рим. 4:20 съдържа и думата „неверие” (τῇ ἀπιστίᾳ), така че буквалният превод би бил „не се изяви с неверие”.

[15] Виж: U. Wilkens. Der Brief an die Römer (Röm 1-5), S. 276. Ο. Michel. Der Brief an die Römer, 1978, S. 173. E. Käsemann. An Die Römer, S. 118. C. E. B. Cranfield. Romans - a Shorter Commentary, p. 95. J. Fitzmyer. Romans, p. 388.
[16] Π. Τρεμπέλας. Ὑπόμνημα εἰς τὰς ἐπιστολάς τῆς Καινῆς Διαθήκης, τόμ. Α΄, σ. 79.
[17] Виж ст. 4:3, 9 и 14:5, 11.
[18] Виж ст. 4:23-24.
[19] М. Константину в своето тълкувание на Бит 6:15 се обосновава върху формата на еврейския глагол !(mia/h,w> (в hiphil), за да подчертае, че тук не става въпрос за едно единствено действие, извършено само веднъж, но по-скоро за условия и ситуации. Това ни позволява да заключим, че вярата на Авраам в Божието обещание не е определен акт, който се осъществява в даден момент, но едно продължително и специфично състояние, характеризиращо поведението на Авраам - (Η πίστη του Αβραάμ (Γεν. ιε΄ 6), в: ΡῆμαΚυρίουκραταιόνΑφηγηματικάκείμενααπότηνΠαλαιάΔιαθήκη, σ. 165). Анализът на М. Константину намира своето потвърждение в еврейското учение, според което Авраам по време на целия си живот е бил пример чрез своите дела пред Бога (виж: Ιωβηλαία 23:10 ; срв. Fitzmer. Romans, p. 370). За анализ на динамичния и продълижетелен характер на вярата виж моя труд: ΔικαίωσηκαταλλαγήτελικήκρίσηστηνπροςΡωμαίουςεπιστολή. ΣυμβολήστηνΠαύλειαΣωτηριολογία, σ. 135-139.
[20] 2 Кор 4:10.
[21] Трябва да отбележим, че използваният тук термин ne,krwsij принадлежи към неологизмите, въведени от апостол Павел, виж : C. J. Classen. Philologische Bemerkungen zur Sprache des Apostls Paulus, в: WSt 107/108, 1994/1995, S. 334. M. Reiser. SpracheundLiterarischeFormendesNeuenTestaments. UTB 2197, Ferdinand Schöningh, Paderborn/Munchen/Wien/Zurich, 2001, S. 70. Терминът ne,krwsij е в пасивна форма, както и терминът nenekrwme,non в същия стих. Този термин с обновена структура, употребен в разглеждания стих единствено на местата, в които става дума за Саара, както и за за кръстната смърт на Иисус Христос Кор 4:10, е още един момент в подкрепа на съзнателната езикова промяна, към която апостол Павел прибягва.

[22] Затова не сме съгласни с разделението на (Nestle Aland) Novum Testamentum Graecum27 , р. 2.

Бел. ред.: Българският превод на библейските цитати следва авторовия текст, а не е взет направо от българския синодален превод.

Превод от френски език: Иван п. Йорданов Карагеоргиев
Редактор: Иван Желев Димитров


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w6d 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен