Сега науката много била напреднала. Някои безумци дори твърдели: науката доказала, че Бог не съществува! (Пс. 13:1)

Та, много лесно сега всеки ще ти каже, че знае със сигурност за ветровете: те, ветровете, зависят от А, Бе,... Хикс и Игрек фактори – топли и студени течения, атмосферни налягания и прочие. Добре де, ама тия „топли и студени течения, атмосферни налягания и прочие“ откъде или от какво зависят? И така стигаме до приказката за това, кое е първото: яйцето или кокошката.

Тия работи обаче, мили деца, са други, за други приказки. А тази вечер аз ще ви разкажа за югоизточния вятър. Този вятър не духа често, нито толкова силно, но пък сега изведнъж се оказа, че му било времето. Той идва чак откъм Междуречието и носи мириса на омайни билки и ласката на топли нощи. Наистина е благодатен, мнозина го харесват, радват му се, ама нали знаете хората какви са – други пък му завиждат или просто искат да му стъпят на врата! Ей тъй, на, както когато някой лют враг победи кроткия си съсед, стъпи му на врата и оня се предаде!

Заглавието на пръв прочит изглежда объркано, но всеки грамотен човек ще разбере за какво става дума, когато прочете следващите редове.

Погледнах за поредна година в календара за 4 февруари и видях отново погрешно изписаното прозвище на преподобни Исидор – Пелусиотски.

Преподобни Исидор, както пише в краткото му житие, публикувано в сайта на БТА, „… живял през IV-V век в Египет. Възпитан в добрите традиции на християнството от своите родители, той получил и отлично образование на гръцки език в родната Александрия. А когато разбрал, че негови близки, сред които и Александрийският архиепископ Теофил, искат да го издигнат в църковната йерархия, Исидор избягал в пустинно място близо до град Пилусион в източния край на делтата на река Нил. Тук той живеел в строго въздържание и молитва. От предишните си занимания запазил само изучаването на Свещеното Писание и творенията на църковните отци преди него. Тълкувал библейските книги и въз основа на тяхното учение изградил както личния си живот, така и християнските начала, които споделял в многобройните си писма до миряни, монаси, клирици, дори епископи. Запазени са над две хиляди негови писма. Той съветвал да се изучава с внимание Божието слово и да се стремим не към онази словесност, която само развлича слушателите, а към тази, която прави човека душевно чист и мъдър за спасение.

Отец Ипомоний се беше задълбочил в една интересна книга с духовно-нравствени поучения в малката стаичка зад свещопродавницата в храма, когато внезапно връхлетя бай Михал – клисарят.

- Дойдоха, отче, дойдоха! – едва успяваше да си поеме дъх бай Михал. – Тука са, тука са – на входа на храма!

- За кръщенето ли? – сепна се Ипомоний. – Че нали уж за 11 часа беше…?

- Не, отче, не – бесовете, демоните дойдоха!

- А-а-а, знам бай Михале, знам. И при мене идват често. Тях само с пост и молитва можем да…

- Ама те при Вас са дошли, отче, Вас търсят бесовете! Митари!

Преди 13 години написах един материал за пенсионирането на доц. Димитров и достойното му оттегляне от активна преподавателска дейност. Искам да го повторя, не защото текстът е много добър, а защото преминалите от тогава години доказаха истинността на споделеното от мен.

„В Богословския факултет преподавателите се пенсионират и това е закономерност, която не учудва никого, освен може би „вечните“ служители на БПЦ. Позната е простичката логика на всеки работодател, че „няма незаменими хора“. Ще продължа клишето: … но има любими и незабравими! Днес в Богословския факултет бе изпято многолетствие за човека, който най-често е давал тон за това песнопение последните десетилетия – доц. Димитър Димитров. Традиционно, на 20 януари, г-н Димитров черпи за рождения си ден (в случая 68-и), а днес подобаващо почерпи и за своето пенсиониране и напълно заслужено преминаване в отдих. Добре познаваме думите на Апостола: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Всеки по свой начин обаче преживява раздялата на работното място със старши колега. Едни изпращаме с любов и благодарност, заслужено тържествено, а други с нетърпение и радост от раздялата. И това не противоречи на завета на апостола, а е така, защото имаме пред очи техния живот и дело.

- Не ми харесва баничката!

Знаех, че зад ъгъла, при градинката, баничките са хубави и я бях взел за сина си специално оттам. Добре поне, че не каза „Баничката е лоша“. Други биха казали и така. Тогава щеше да е още по-трудно. Наистина, баничката можеше да не е хубава и все пак да му хареса, например, ако е достатъчно гладен. А можеше и да не му хареса, макар че е хубава, както в нашия случай. Като че ли беше по-важно да му хареса, отколкото да е хубава – но това беше вече неговият случай. Сега се опитваше да убеди себе си и мене, че баничката не му харесва, за да няма значение, дали е хубава.

- Не ми харесва баничката! – повтори той, след като си замълчах.

- Хе, баничката да не е за удоволствие? – попитах. Така си беше. Не само баничката, но и каквото и да било друго не би могло да му хареса, докато се опитваше да го използва за собствено удоволствие – дори да е достатъчно хубаво. (Забележете, че междувременно беше завоювал територия: вече ставаше дума за баничката, а не за него. Баничката не беше каквато би искал, а той беше обиден от живота и от нея.)