Мобилно меню

4.9041916167665 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (167 Votes)

agio06 680x906Доклад на Павловите четения в гр. Верия (Бер), Гърция, 2013 г.

Ваше Високопреосвещенство, сърцето ми е изпълнено с радост и ликуване, защото отново имам възможността да бъде във Вашата богоспасаема епархия, във Вашата апостолска св. епархия, в празничната атмосфера на честванията на нейния основател, апостола на народите Павел – Деветнадесети Павлови четения. Благодаря на нашия Господ за тази възможност, както и на Вас за Вашата любезна покана.

Дължа ви и особена благодарност за това, че по вдъхновение свише Вие решихте да почетете днес Божия човек, клирика на митрополията на Халкида и многоценна украса за нашата църква, вече повсеместно известния с добродетелта си старец Яков (Цаликис), харизматичния игумен на нашия исторически манастир „Преп. Давид“.

Вие поискахте от мое смирение да споделя моето свидетелство за вярното и светоносно чедо на Църквата и аз с изпълнено с благодарност сърце проявих послушание. И ето ме днес пред всички вас, заедно с произхождащия от Вашата епархия мой духовен син и игумен на „Преп. Давид“ отец Гавриил Еманулидис и родения в гр. Халкида професор по богословие в Солунския Аристотелев университет Анестис Кеселопулос.

Запознах се със стареца Яков първо по разказите на други, а сетне като кандидат-студент по богословие в навечерието на университетските изпити аз призовах неговата подкрепа заедно с тази на преп. Давид. Нямах смелостта, бидейки непознат, да му се обадя по телефона и да помоля за благословението му, но чрез мисленото общение имах твърдото убеждение, че някой ме слуша и ме придружава.

По-късно чух много думи на похвала за отец Яков от моя незабравим и свят предшественик митр. Хризостом Ι, който го беше назначил за игумен на св. обител. Владиката имаше обичай всяко лято за около месец да пребивава в манастира, където по онова време приемаха и малките деца от сиропиталището към митрополията. Така имаше възможността да се среща със стареца Яков, да разговаря с него, като още тогава говореше за неговата святост. Например той пророчески казваше: „Отец Яков ще ни създаде проблеми – добри проблеми! Скоро ще задействаме неговото канонизиране“. Тогава, бидейки вече студент, имах чудесната възможност да се запозная отблизо със стареца, когато придружавах митрополита и мой духовен баща Хризостом.

Старецът Яков любезно ми предоставяше своята канцелария, за да уча там за изпити. Оказваше ми гостоприемство, както и на много други кандидат-клирици, които идваха с митрополита (и, Боже мой, тогава се удостоявахме с честта ние, иподякони, бъдещи клирици и сътрудници в работата на митрополията с младежта, да ни служат с толкова жертвена любов отец Яков, неговият наследник и после игумен отец Кирил и отец Серафим, които тогава бяха ядрото на манастирското братство). А следобед, седнал на цимента пред килията си, той ни поучаваше и караше почти непрестанно да пеем тихо най-хубавите църковни химни.

Отец Яков беше ярка звезда на църковното небе. Ще се осмеля да представя пред вас само няколко от неговите лъчи, според силата или по-скоро според немощта си.

Той беше много скромен човек!

Скромността му не се проявявше само във външния му вид (нещо, което сега постоянно се обсъжда) и в учтивото му поведение с другите хора. Тя не беше повърхностна, нито фалшива. Излизаше от дълбочината на душата му.

Имаше страх Божи. Не мислеше за себе си високо. Казваше: „аз съм прах и пепел“.[1] С благоговение говореше за Бога, със сладост и умиление – за св. Богородица, с почит и топлота – за светците. С тях се хвалеше, не със себе си. Той обаче не показваше външно своето смирение по онзи смешен начин, както се прави, когато смирението няма вътрешно покритие, но имаше едно забележително достойнство, благородство, съчетаващо се толкова хармонично с нищетата на духа, но и на живота. Беше човек на мярата и равновесието, сериозен и приятен за общуване, сам-самичък, а при все това – общителен, както никой друг, строг и същевременно достъпен, достолепен и очароващ, молещ и решителен, отстъпчив, но понякога непреклонен, даващ много, но и изискващ. Не излагаше на сергията на уж духовния пазар своята добродетел и трудове, нито се хвалеше със стоката си.

Трудеше се „в скришно“.[2]

Нощем прекарваше в молитва в постницата на преп. Давид без никой да разбере. На следващата сутрин беше пръв на службата в манастира, пръв на работа, в служенията. Бог му беше дал много и редки дарби. А той живееше така естествено, сякаш нищо не се случва. Когато го питаха за тях, той се правеше, че не знае.

Постоянно постеше, но поради разсъдителност се хранеше заедно с нас на гостоприемната манастирска трапеза, за да не предизвика впечатление и възхищение с това, че се отличава от останалите. Оставаше обаче почти гладен. С усмивка подаваше повечето от яденето си на сътрапезниците, а на тяхното възражение отвръщаше усмихнат: „Не натъжавай Иисус!“.

Когато говореше за поста, старецът редом с другите неща каза и следното: „Постът е заповед от Бога. Затова и ние трябва да постим, чеда мои. Постът не ми е навредил до днес, когато съм на седемдесет години. Майка ми ме научи да постя още от дете. Не лицемеря, чеда, че постя, но родителите ми така ме научиха. От Мала Азия съм родом, през 20-та година се родих и досега спазвам това, което те ме научиха. Никога постът не ми е навредил, макар че имам толкова болести. Лекарите и епископите ми казваха: постът и леката диета са много полезни за човека. Ето, лекарят ми каза: „Отче, пет дена няма да пиеш вода, нито капка, за да те излекуваме, да видим какво има в тялото ти. Е, издържах пет дни. Много ми помогна. А колко по-полезен пък е постът за душата, след като диетата помага на тялото! В това тяло обитава безсмъртна душа. Затова нека се погрижим за душата си, която е нещо безсмъртно“.

Постете, чеда мои, не слушайте тези, които казват, че постът е нищо, а калугерите говорят глупости. Не го казват калугерите, чеда, а Бог го казва. Първата заповед на Бога е била постът, както и нашият Христос пости. Ние можем да кажем, че постим. Но ядем толкова неща. Това, чеда, пост ли е, като ядем, да ме простите, толкова много храна, макар и без олио?… Има много постни ястия. Стига човек да е здрав и да има желанието да пости.

Веднъж дойде един човек и ми каза: „Отче, казаха ми, че няма такова нещо като пост... Кой е казал, че трябва да се пости?“. Казах му да отиде при свещеника и да отвори Библията, и да му покаже къде пише за поста: „Тоя род не излиза, освен с молитва и пост“.[3] Това го казва в Евангелието нашият Христос и още много други неща. И бесовете, и болестите, и всички страсти се преборват с поста и молитвата. Св. Йоан Предтеча какво е ядял в пустинята? Какво е ядял преп. Давид? С една нафора е изкарвал цяла седмица в постницата си. Но „с пост, бдение, молитва получил небесни дарове“.[4] Затова и Бог освети това място и то съществува вече четиристотин и петдесет години. Защото нашият светец е голям чудотворец и е жив“.

Той се отнасяше много човеколюбиво с другите, особено с болните и недъгавите. Днешният игумен отец Гавриил разказва: „Като млад послушник отците често ме пращаха да нося храната на стареца в неговата килия, тъй като беше болен или пък свършваше късно с изповедите, а когато беше много уморен, не слизаше в трапезарията. Въпреки многото си болести той не изоставяше въздържанието и поста. „Кусваше“ малко от яденето и още преди да започне, вече беше приключил. Като го гледах, си казвах вътрешно: „Така трябва да правя и аз. Да ям малко, за да му подражавам“. Старецът обаче чрез своята дарба знаеше мислите ми и един ден неочаквано ми каза:

- Не гледай мене, чедо. Аз от малко дете бях калугер. Дори като дете не ядях разните тестени ястия и сладкиши, които майка ми като малоазийка приготвяше. Нито мазни храни. А ти до вчера си бил у дома си. Затова яж на трапезата яденето си и всичко, което отците ти сложат.

И още един монах си спомня: „Един път дойде в манастира един болен монах, придружен от йеромонах от неговия манастир. Старецът с любов ни нареди да му дадем да хапне малко месо, за да укрепне. Тогава спътникът му каза:

- Без месо, отче, понеже е великосхимник.

А старецът му отговори:

- Чуй, отче, говори ти отец Яков, четиридесет години съм изповедник. Монахът в този момент умира. Ще яде заради здравето си, а не за удоволствие. Трябва да спазваме каноните, но с разсъдителност и когато сме здрави“.

Справедливо смятаха отец Яков за нов подвижник. Следваше вековния и традиционен метод на Църквата в невидимата бран срещу силите на мрака, които „излизат с молитва и пост“, а след това с мъдра разсъдителност и простота предаваше този опит на всеки нуждаещ се.

Молеше се непрестанно. „Постът и молитвата, чеда мои, помагат на душата на човека. И прор. Илия, казва св. Яков, брат Господен, бил „подобострастен нам човек“, но с молитва и пост затворил небето и не валяло на земята три години и шест месеца. Сетне пак се помолил и поискал да вали, и небето дало дъжд, а земята – плодовете си“.[5]

Служеше и се причастяваше всеки ден. Старецът каза на едно свое духовно чедо: „Днес, когато се причасти, виждаш ли как се чувстваш? Аз винаги съм така. Христос винаги е в мене“.

Имаше дръзновението да говори с Бога и с Неговите светци, особено с преп. Давид, както някой говори с приятеля си. И докато се молеше за освобождаването на ближните му от житейските скърби, самият той търпеше безропотно всичко. Неговата скромност не му позволяваше да занимава Бога със своето спасяване от болести и болки.

Страхът Божи не напускаше сърцето му, държеше го будно и внимаващо да не би да направи нещо излишно срещу Бога и да зарадва дявола. Или пък да не съблазни своите братя и така да сложи препятствие пред благовестието, та поради това „да се опорочи служението“.[6] „Да не се превъзнасяш, чедо мое, – казваше той на споменатия по-горе негов събеседник, – че като се причасти днес, лицето ти грейна като слънце. Човек трябва да пази и добрите си изменения от превъзнасяне“.

Неговата скромност, която веднага се забелязваше, въпреки желанието му да крие себе си, беше венец на живота му и изразяваше целия му вътрешен свят. Всеки ден, по всяко време и на всяко място никой не можеше да му попречи да бъде милостив и човеколюбив.

Колко народ, наистина, поменаваше той на св. Предложение[7] при всекидневната св. Литургия! Както самият той казваше, в онзи разтърсващ момент на свещенослужение хиляди лица минавали пред него и искали да ги помене. За толкова много хора той не преставаше да умолява Бога денем и нощем в личната си молитва.

На толкова измъчени и страдащи хора този свят, човеколюбив и разсъдителен изповедник успя да даде мир с епитрахила си, изповядвайки ги в параклиса „Св. Харалампий“ или другаде, стоейки прав в продължение на часове и страдайки от непоносимо главоболие, тъй като често пъти и най-малкото движение на главата му го карало да му се завива свят.

Колко пъти служеше св. Литургия и обгрижваше пастирски не само многобройните поклонници в своя манастир, но и жителите на околните села, и то в години, когато достъпът до тях никак не беше лесен, а автомобили нямаше!

Винаги се радваше с радващите се и плачеше с плачещите.

На колко хора успя да помогне, включително материално, давайки им пари, продукти и храни! С очите си съм го виждал многократно: с едната си ръка получаваше, а с другата почти едновременно раздаваше полученото. Беден, а не се нуждаеше от нищо! Беден, но и богат! Беден и мнозина обогатил! Само в Църквата, която отец Яков безмерно обичаше и славеше, човек може да преживее такива красиви тайнства – чудеса на вярата и на любовта. Самият той изповядваше тази сила, като разказваше за множество случаи, когато Божията любов го е изпълвала с дарове, които самият той раздаваше на несправедливо страдащите. Например, когато съдовете прелели от зехтин и не можели да бъдат затворени, тъй като бил раздал на бедните и малкото останал им зехтин, който не стигал дори за кандилата – при все това не се поколебал да го даде на нудаещите се. Нека си спомним за подобно чудо, разказано в житието на св. прор. Илия.

Тези и много други знамения за непрестанното присъствие на Бога в живота му го караха да заявява, изпълнен с надежда: „Жив е Господ Бог!“.

Един друг монах разказва:

- Отче, – му казал старецът Яков, – милостинята, която оказваме, трябва да е безропотна.

Многократно ставах свидетел как старецът щедро раздава различните блага, които поклонниците носеха в манастира, на хора, за които знаеше, че имат нужда. Често пъти ми даваше запечатани пликове с пари, които различни поклонници му слагаха в джоба, с думите:

- Отче, дай това пликче на онази жена, която си тръгва.

Понякога му казвах:

- Дядо, в това пликче има много пари.

А той ми отвръщаше:

- Отче, аз се казвам отец Яков и съм от четиридесет години калугер. Ако отворя пликчето и там има, да речем, тридесет хиляди, а аз взема пет и дам другите двадесет и пет хиляди, това ще значи, че имам някакъв помисъл. Както давам, отче, св. Давид ми ги носи двойно. Това се нарича, чедо, безропотна милостиня.

Старецът Яков не забравяше никога целта на своя живот: „Когато слагаме расото, всички тръгваме с целта да осветим душата си. С тази цел обличаме расото. Нужно е обаче внимание. Защото, ако търсиш почитта на света, ако търсиш слава, тогава егоизмът може да направи така, че вместо да осветим душата си, да я загубим“.

Често пъти можеше да се чуе старецът да говори за смъртта:

- Когато свърши нашето време, ще си заминем оттук. Колко ще живеем?

И казваше това, което пише св. ап. Павел: „под настойници и домоуправители сме до определения от Отца срок“ (Гал. 4:2).

- Трябва да сме винаги близо до Христос, защото „никой не знае ни деня, нито часа“.[8] Той е определил и деня, и часа, когато ще дойде да ни вземе. Ние трябва да сме готови. Добрите християни ги известява чрез ангел, че ще вземе душите им. При светците отива сам Христос – както при св. Давид, не изпраща ангел да вземе душата им, но сам взима душата им и я отвежда в небесните селения.

Високопреосвещени владико, убеден съм, че в този час отец Яков се черви от срам. Някъде в някой ъгъл на рая ще да се е скрил, мислейки, че само на Бога подобава да бъде почитан и само Църквата и светците следва да бъдат възхвалявани. Винаги се страхуваше от похвалите, които подминаваше, сякаш беше мъртъв и глух. Беше истински свободен от тиранията на самолюбието. Не е изключено да ни се смее или пък сърди заради това, което говорим с любов и истина за него. Знам обаче, че както и в миналото, няма да държи злопаметство.

Защото знаеше и сега знае какво е намерението ни! Истината е, че и всички, които си мечтаем за почестите на съвременните праведници, сме изложени на много и сериозни духовни опасности.

Култът към личността, култът към чудесата нерядко води към детински преувеличения и измества единствения център на тежестта, който е Спасителят Христос. Неоправданото подражателство на повърхностния материалистичен начин на живот води до „производството“ на светци, а не до църковно признание и прослава на светците. Древната колкото и човека хвалба от типа „наш отец е Авраам!“[9] удовлетворява нашето егоистично желание за самооправдание и дори допринася за кариерата на мнозина. Но това са опасности, които застрашават стабилността и сериозността на богочовешкия институт на Църквата и нашето спасение. Истинският Божи човек отец Яков знаеше всичко това и затова пазеше себе си, но и другите от тази заблуда.

Нека се помолим Бог да ни запази от всяка опасност и да събуди у нас разположението не само „да помним нашите наставници“,[10] но и да подражаваме на техния живот, вяра, любов, достойнство и мъжество. Нека имаме молитвите на блажения старец Яков, който е наистина достоен за подражание. А ние, които го познавахме, сме богато облагодетелствани от Спасителя Христос.

Позволете ми да завърша със сърдечната молитва, която винаги казваше отец Яков: „Нека преподобни Давид, светият старец, ви дарува здраве, радост и небесна благословия“.

Превод: Златина Каравълчева

* Откъс от книгата „Съвременни преподобни отци“, предстоящо издание на Русенска св. митрополия.

[1] Думи на Авраам при разговор с Бога (Бит. 18:27; бел. ред.).
[2] Мат. 6:4.
[3] Мат. 17:21.
[4] От общия тропар за преподобен отец „Пустынний житель“, гл. 1 (бел. ред.).
[5] Иак. 5:17-18.
[6] 2 Кор. 6:3.
[7] У нас се казва и „на светата проскомидия” (бел. ред.).
[8] Срв. Мат. 25:13.
[9] Иоан 8:39.
[10] Срв. Евр. 13:7.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/668da 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец