Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Зная един човек в Христа…” 16

Петък, 23 Декември 2016 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovКакто вече нееднократно бе отбелязано, старецът беше човек на молитвата, целият му живот бе пламенна молитва и жаждата по Бога го изпълваше, и затова той постоянно говореше за нея. Всеки, който го видеше, разбираше, че цялото му същество, действия, общуване с хората, беседите, думите му, бяха отблясъци на молитвата и точно затова той бе неповторим богослов. Както казва преп. Нил Отшелник, „богослов е, който се моли истински, и който истински се моли, е богослов”. Това особено личеше в начина, по който служеше божествената Литургия. За него тя бе подобна на молитвата на Христос в Гетсимания. Както там Христос се моли за целия свят – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39), „а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята” (Лука 22:44) – така и свещенослужителят се моли за целия свят. За стареца божествената св. Литургия не беше просто формален обряд: тя, както и обикновената лична молитва, беше служение за хората. Свещенослужителят е застъпник пред Господа за целия свят и преживява същата агония, която и Христос в Гетсимания. Това разбиране за свещеническото служение го кара да състави и специална молитва за свещенослужители, която те трябва да четат преди началото на божествената св. Литургия:

Боже мой и Господи Иисусе Христе,
Ето аз, недостойният йерей,
дръзвам пак да пристъпя към страшния Твой престол,
за да извърша моята служба.
Моля Те, Царю безначални, Вечносъществуващ преди всички векове:
Не отвръщай Лицето Си от Твоя отрок,
и Твоя слух от нечистите молитви да не се отвърне.
Моето застъпничество за изкупените с Твоята кръв да не презреш
и моето дръзновение да не ми вмениш в грях.
Побързай, Боже, да ме избавиш,
побързай, Господи, да ми помогнеш.

Ако някой внимателно прочете литургичните молитви, които старецът е съставил и вече са публикувани, ще може да разбере с какво дълбоко уважение се отнасяше той към божествената Литургия. Той изпитваше дълбоко чувство за величието на тайнството и се молеше на триединния Бог за очистване и просветляване на ума, достойно приобщаване с тялото и кръвта Христови, изцеление на природата ни, повредена с падането на Адам, за приобщаване към нетварната светлина и влизане в светлото Царство Божие.

Духът на божествената Литургия подхранваше манастирската атмосфера през цялата седмица и полагаше здравите основи на живота в него. Усещах това, когато отивах там и най-вече когато той служеше. Ето негови размисли за отговорността на свещеническото служение:

- Свещеническият сан се дава не като награда за добродетели, а като дар за домостроителството на Църквата. Човек става свещеник, за да отслужва божествената Литургия и да освещава хората. Свещенството има също и обществено значение, защото свещеникът трябва да се занимава с устройството на храма и със страдащите християни. Затова той трябва да има поне съответните духовни качества.

- Божествената Литургия се е извършила някога – веднъж и завинаги. Тя е вечна. Всеки път, когато тя се извършва, ние се издигаме до нейните висоти. Ако преживеем няколко мига от божествената Литургия, ние ще разберем нейното величие така, както това е станало със св. Серафим Саровски, който видял как на Малкия вход в храма влизат ангели. Понеже не умеем да я живеем, ние многократно я извършваме, отново и отново, докато не се научим да я живеем.

- Божествената Литургия ни учи да живеем със сърце. Извършвайки я, изпълняваме Христовата заповед: „Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19; 1 Кор. 11:24). Затова и казваме: „Като споменаваме тази спасителна заповед”. По този начин всеки път, когато извършваме божествената Литургия, проявяваме послушание към думите на Христос и проникваме в божественото Тайнство, в Христовата Литургия.

- Това, което Господ е извършил веднъж, остава вечно. Това става с божествената Литургия. Веднъж тя е извършена от Христос на Тайната вечеря и остава вечна. Заедно с жертвата, която извършва, и с приобщаването си към духа на божествената Литургия, християнинът получава и Божията благодат, очиства се от страстите. Извършването на божествената Литургия е застъпничество и молитва за целия свят. Това е т. нар. царско богослужение: свещенодействие. Човек стига до изпълнението, до пълнотата на времето. Той не чака Господния ден – самият ден Господен идва при него. По този начин ставаме безначални по благодат.

Действително божествената Литургия бе център на манастирския живот и сърце на всеки от монасите. Подвижническият живот и молитвата водеха към нея, а тя им даваше сили и вдъхновение да продължат подвижническия живот, молитвата и покаянието.

1981 г.

В юли 1981 г. отново посетих манастира в Есекс. За мен това се превърна в духовна необходимост. Огромна полза ми носеше богословието и духовната личност на стареца, а също и исихасткият дух на св. обител, който се проявяваше по време на светите служби и в цялото манастирско ежедневие.

Всеки ден виждах стареца на трапезата. Веднъж той влезе в трапезарията с голяма шапка: в тоя ден грееше ярко слънце, а очите му не издържаха ярката слънчева светлина. Спонтанно го попитах: „Отче, що за шапка е това?!”, а той ми отговори: „На Света гора разбрах, че и на монасите не е чужда оригиналността” и весело се засмя.

Когато четем творенията на св. отци виждаме, че те описват Бога и същността Му с думата проста, несложна. Св. Григорий Паламà говори, че простотата на Бога е свързана с отсъствието на страсти, а не с неразделимото различие между същност и енергия. Този, който вижда нетварната светлина и се приобщава към нея, се отличава с простота. Тази простота видях у стареца Софроний, комуто бе присъщо единството на движението на душата, както и единството на душа и тяло.

Веднъж присъствах на негова среща с няколко студента, които му задаваха въпроси, а той отговаряше с простота и чувство за хумор, но по богословски. В началото им каза: „Гърците винаги са били аристократи по дух”. На една девойка, която бе докторантка, каза: „Ще получите диплома с буквите Dr, та, като се върнете в Гърция, да можете да говорите толкова глупости, колкото пожелаете” – и се засмя. Разговаря с младежите и за съвременната музика: „В уединението на Света гора слушах идващата от клоните на едно дърво неизвестна музика. Дойдох на Запад, когато излезе на мода рок-музиката. Като я чух, си казах: тази музика я познавам от тридесет години! Това е същата музика!”. Също каза: „На Запад хората, за да станат силни, стават масони”. Един от студентите се оплака: „Бих искал да бъда по-сериозен, но все не успявам”. Старецът отговори: „Психиатриите са препълнени със сериозни хора”. Сподели и друго: „По правило неофитите обичат да проповядват и наставляват, като добавят в поученията си и сол, и горчица”. Спомням си, беседата засегна и темата за разликата между източната и западната култура, и старецът подчерта, че тази разлика в културите се отразява и на брачния живот. Разговаряха за проблемите в отношенията между момчетата и момичетата, проблемите на смесените бракове. Старецът беше рядко остроумен събеседник и истински богослов. Възхищавах се от неговата мъдрост и разсъдителност.

В дните на своя престой беседвах с много монаси и поклонници и всички споделяха своите впечатления от общуването с отец Софроний. Един от тях ми каза: „Старецът чувства и вижда чрез другите”. Друг сподели как старецът се моли: „Спаси, помилвай, застъпи се и съхрани Твоя раб йеромонах Порфирий и ме помилвай по неговите свети молитви”. Всичко това показва, че когато се издигнем на висотата на Петдесетницата и съзерцаваме светлината, се съединяваме с Христос, а в Христос – и помежду си. Светците познават светците.

Всичко в манастира можеше да поучи: монасите, поклонниците, самата атмосфера. Един от монасите, например, ми каза: „Днес има криза в отношенията бащи-деца. Мнозина отбелязваха това по време на събитията във Франция през май 1968 г. Днес господства индивидуализмът, промяната в мисленето оказва влияние на целия живот. Когато младият слуша родителите си, той по-малко е нападан от страстите. Трудно ще се утвърди православието в западния начин на живот, трудно западните хора ще го разберат, защото имат други нравствени ориентири”.

Веднъж срещнах стареца да се качва по стълбата на главната манастирска сграда. С присъщото си чувство за хумор ми каза: „Възнасям се! (имаше предвид, че се изкачва по стълбата). Радвам се, че сте с нас, винаги ще ви помня”. Разговаряше с всички с уважение, като се обръщаше към всеки на Вие. Бе готов винаги да разговаря с човека като богослов, да каже духовни слова. Така и срещата ни на стълбите стана повод за сериозен разговор. Удивително беше как словото Божие беше винаги на устата му. Всяка беседа с него беше откровение за ума, всяка негова дума имаше сила. Ето какво ми каза тогава на стълбите:

- Покаянието е свързано с богословието. В човека винаги има покаяние, но приема различни форми. В началото то се ражда, когато Бог се отдалечава от нас и ние губим божествената благодат. Сетне се усилва и така придобиваме голяма благодат. Благодатта на Господа идва при човека, който се кае. В нейната светлина човек най-добре вижда греховете си. Когато човек достигне светлината, и сам той става светлина. Съзерцавайки светлината, той вижда своята тварност, тленност и смъртност и от това се ражда дълбоко покаяние. И така, покаянието води до богословието и се вдъхновява от него. Покаянието няма край на земята.

- Един монах се занимавал с ръкоделие и се молел. Когато прекратявал работата, за да стане и да се помоли, молитвата си отивала. Това ставало, защото имал горделиви помисли. Необходимо е да се молим със смирение и покаяние.

- Когато в молитвата се раждат помисли на гордостта, обикновено се разстройват нервите и умът.

- Хорските порицания трябва да се понасят с мълчание, защото, както казва преп. Йоан Лествичник, мълчанието Христово е победило Пилат Понтийски.

- Когато някой почне да се моли, самата молитва решава всичките му недоумения. И обратно, колкото и човек да слуша за молитвата, нищо няма да разбере за нея.

- Когато човек, който има благодатта, се сърди, той усеща движенията на сърцето.

- Монашеството е утвърждаване на традицията, самото то е традиция. Ако Светият Дух си тръгне, изчезва и монашеството. В наши дни то, като традиция, отслабна и се държи само на човешките действия. В манастирите ще дойдат големи изкушения и те ще опустеят, като никога преди.

- Ние не трябва да приемаме в манастирите душевноболни, защото тогава и самият болен ще се мъчи, и другите монаси ще страдат. А ако някой от душевно болните е способен на послушание, то ще може да се излекува и от болестта. Неизлечимостта на душевната болест се проявява в отсъствието на послушание.

- Простоватите хора не могат да разберат другите и лесно се лъжат.

В края на нашата беседа го помолих да се помоли за един човек. Той ми отвърна: „На мен ми е трудно да се моля за него, защото не страдам за него. Трябва да се молим за тези, за които страдаме. Тогава молитвата принася полза”.

Един от онези дни старецът ме покани да го придружа на една от ежедневните му вечерни разходки. Вървях между него и о. Кирил, като старецът ме държеше под ръка. Редом с другото, каза: „Много съвременни богослови (и спомена няколко имена) пишат за молитвата и говорят глупости”.

Същата година, на 23 август, както съм отбелязал в записките си, отново се срещнах със стареца, за да обсъдим някои вълнуващи ме въпроси. От тази беседа съм записал:

- Ап. Павел получил откровение от Бога в покаяние, а не от книгите. Свидетелство и потвърждение на своето откровение получил, като посетил апостолите. В божественото битие човек влиза чрез покаянието. Тогава богословието е просто разказ, защото човек разказва това, което е видял, чул и усвоил. Философстващите богослови говорят за Бога все едно Той не е Съществуващият. Бог обаче е Съществуващият. Сам Той казва: „Аз съм Вечносъществуващият”. Философите и философстващите богослови говорят така, тъй като не са получили откровение от Бога и не са Го познали лично.

- Светците казват, че дори не започнали да се каят, защото като видели безначалния Бог, разбрали, че у Него няма нито начало, нито край, и така съзнали своята тварност и смъртност.

- Юдеите се молели с разум. На Петдесетница Светият Дух бил даден на апостолите във вид на огнени езици и те познали друг вид молитва – сърдечната. Първи те са се молили със сърце.

- Откровенията на Бога към човека винаги са кратки: те изчерпателно му разкриват същността на проблема. Виждаме това при св. ап. Павел, при св. прор. Моисей, при св. ап. Филип. Бог не изразява Себе си в многословие, а казва само едно живописно слово. И едва по-късно, когато пророкът го донесе до хората, го изразява с много слова.

- Ако дори светците не могат да предявят на Бога нито един упрек в спора си с Него, то колко по-малко ние трябва да го правим. Хората се противят на Бога, когато не знаят Неговата воля и Му приписват своите помисли и представи.

- Има божествена светлина, има и дяволска. Понякога се съзерцава и естествената светлина на ума. Естествената светлина на ума виждат философите (Плотин и други от западните мислители) и източните мъдреци – будистите. Понякога на тях им въздейства и дяволът. Между тези два вида светлина има голяма разлика. Дяволската притежава друга енергия. Когато дяволът явил светлината си на стареца Силуан, то станали видими дори вътрешните му органи. Естествената, физическата светлина на ума е сиянието на философските учения. Човекът чувства как това сияние идва и си отива. Божествената светлина дарува друго знание – това е светлина на любовта, на Христос, откровение на триединния Бог.

- Погрешно е да се отъждествява естествената светлина на ума както с божествената светлина, така и със сатанинската. Същевременно естествената светлина на разума може да се разглежда и като сатанинска, в смисъла на думите на Христос: „Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! Защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко” (Мат. 16:23). В други случаи естествената светлина на разума се отличава от дяволската. Светлината на ангелите е причастна на нетварната светлина.

- Светлината при Плотин не обгръща света с любов.

- Западната култура се различава от тази на Православния изток. Западната култура е рационална. На Запад се молят с разума и не познават молитвата на сърцето. Ето защо, когато западните християни идват в Православната църква и стават православни, трябва да минат много години, преди молитвата им да влезе в сърцето и да дойде божествената благодат. Необходимо е търпение пред лицето на тяхната възможна метаноя. Ставайки православен и връщайки се след кръщението в своята страна, човек преживява дълбоко помрачение (униние), защото не намира там атмосферата на православната литургия и условия за духовно развитие.

- Понеже на Запад живеят разсъдъчно, там са се появили и т. нар. „харизматични” учения (като петдесетничеството), израснали от стремежа да бъде познато сърцето. Това харизматично състояние, което се наблюдава на Запад, не трябва да се определя като прелест, защото наричайки ги опрелестени, не им принасяме полза. Трябва да насочим това течение в правилна посока, като им проповядваме православния исихазъм.

- Тези, които идват в православието, добавят оцет и там, където не трябва. Бедата на харизматиците е в тяхното убеждение, че те живеят Петдесетницата, което означава, че пребивават на пределната духовна висота. Ап. Павел, независимо че е говорел различни езици, е отделял особено място на дара на любовта. Когато ме питат защо в православието няма харизматично течение, аз отговарям: защото Православната църква никога не е загубвала сърдечната молитва.

- В един женски манастир в Белгия живеят т. нар. харизматични монахини. Опитват се да живеят според своя дар на Светия Дух, което по принцип не е лошо, но трябва този дар правилно да се култивира и с умната молитва.

- Тялото на стареца Силуан бе едро и силно: той можеше да разцепи дърво, което другите не можеха, но при това не прие нито една плътска мисъл. Неговият ум и тяло се преобразиха от божествената благодат.

- Комунизмът е осъществим само в Светия Дух. Без Светия Дух той е само утопия. Виждаме това в случката с Ананий и Сапфира. Искали да оставят за себе си някаква част от продаденото си имане. Тогава ап. Петър им казал: „Излъгахте не човеци, а Бога”.

- Днес светецът не може да бъде епископ, защото хората не могат да понесат думите му. Затова епископът трябва да има търпимост и административни способности, защото днес политиците се стремят да се сближат с Църквата чрез архиереите. Затова са нужни епископи, които да имат опит и способности на администратор, за да удържат Църквата извън политиката. Днес е по-добре да бъдеш свещеник.

- Един епископ ми каза: „Загрижен съм за твоето спасение”. Аз му отговорих: „Радвам се, че вие се грижите за моето спасение повече, отколкото аз самият”.

- На всяка божествена Литургия има съслужващ, защото всеки участва в Литургията според мярата на това, доколко е приел и запазил божествената благодат.

- Вредно е да се говори с хора, които се ръководят изключително от логиката, или с такива, които само външно следват правилата, защото, ако ги поучиш, ще загубиш смирението си или като се сблъскаш с тяхната съпротива, ще се опечали сърцето ти.

- Старецът Силуан усещал като игли в тялото си думите, дадени му от Бога: Дръж ума си в ада.

- По-добре да бъдеш убит от хората на света, отколкото да ги следваш и да имаш светско мъдруване.

- Понякога тежкият физически труд съкрушава сърцето повече, от умствения труд на молитвата.

- Има разлика между аскетичното смирение и Христовото. Монахът, който живее смирението Христово (да ни просвети Господ в немногословието), чувства изтощението на любовта и вижда крастата на образа Христов, Който е красотата на света.

- Когато другите често ни огорчават не трябва да им обръщаме внимание или да им обясняваме каквото и да било, защото е възможно дори да не разбират, че причиняват зло. А ако ги помолим за прошка, то е възможно те да изпаднат в мислено объркване и така да възникне нов проблем.

- Понякога, когато ни изоставя благодатта, изпадаме в отчаяние. Тогава се нуждаем от подкрепа, защото в това състояние много монаси стигат до там, че свалят расото.

- Рядко се срещат хора, достигнали до дълбоко покаяние със силен плач.

- У живеещия духовен живот природата се съединява с божествената благодат.

- Този, който живее в безмълвие и заспива с молитва на уста, задържа енергията от нея цялата нощ. Става същото, което и при св. Анна, която денонощно славела Бога.

- Когато някой се подготви духовно за брака, след венчанието в душата му ще цари мир. А ако някой губи душевния мир, това означава, че в живота му нещо е неправилно. Когато в душата на човека цари мир, тогава дори и да има изкушения, всичко се оправя.

- Когато започваме да следим и внимаваме за това, което се случва с нас, тогава умът се отдалечава от покаянието.

- Уча монасите да не разказват, да мълчат за изтърпените от тях обиди. Ние трябва да живеем като разпнати. В това и се състои православният живот.

- Нашата програма е да станем такива, че хората да не се страхуват да ни доближат.

- Който иска да стане монах, но е зависим от родители и роднини, трябва веднага да ги извести за намеренията си. А може първо да отиде в манастир и след това постфактум да ги извести. Във втория случай онези ще изпаднат в шок, но скоро ще се успокоят.

- Устроих смесен манастир, защото това изискваха обстоятелствата. Тук идват хора от цял свят, съпружески двойки, също юноши и девойки. Това би било невъзможно, ако манастирът беше само мъжки. В Гърция не е възможно да има такъв манастир.

- В манастира Симонопетра, в който бях духовник през 40-те, старите монаси ми се оплакваха от младите, а младите от старите. На старите монаси казвах: „Не очаквайте да намерите у младите съвършено монашество, защото те идват от света”. На младите казвах: „Вие не можете да ги разберете, защото монашеството е друг начин на живот”. И едните, и другите съветвах да бъдат търпеливи. Така се стараех да създам баланс.

- В историята на Църквата виждаме, че най-добре са се съхранили тези манастири, които са се утвърждавали с труда и болката на монасите. След това са онези манастири, основани от императорите, и едва след тях – основаните от епископите.

- В нашия манастир всеки ден идват поклонници, сменят се и идват други, нови лица. Става както в литургичните книги. Има Часослов, съдържащ едни и същи служби, има и Миней, който се сменя всеки месец.

- За проблемите на децата в 70-80% са виновни родителите.

- По-лесно е да се възкреси мъртвец, от това да се помирят две завиждащи си жени.

- За да е по-лесно на хората да открият сърцата си, се старая да се държа свободно и просто, но за това е необходимо човек да е свободен от страстите си.

- Родителите трябва разумно да възпитават децата си, да не ги ограничават, а да им дават свобода. Да ги обличат добре, да позволяват да общуват, да ги водят на ресторант и на прилични театри. Ако не го направят, децата ще започнат да им се противят.

- Болните, страдащите и бедните са неспособни да изтърпят много неща, затова се обиждат дори от малки, безобидни неща.

- Когато искрено обичаш някого, у този човек възниква доверие към теб – осъзнава, че го обичаш и така можеш да го предпазиш от изкушенията.

- От деня на венчанието е необходимо да преминат около десет години в брака, та съпружеският съюз да се уравновеси. Ние трябва разумно да се грижим за семействата – трябва да дадем на съпрузите духовна перспектива и да не бъркаме в маловажните неща. Можем да се намесваме само в най-трудните моменти на техния съвместен живот.

- Когато в човека идва страхът Божи, той забелязва в душата си и най-малките движения към греха и започва да се кае и да скърби. Тогава е нужен наставник – старец, обичащ и търпелив. В противен случай човекът загива. Една дума на стареца разпалва страха Божи. Затова трябва предварително да се подвизаваме истински, да се утвърдим в делото и да можем да понесем това състояние на страх Божи.

- Английският не може да вмести дълбочината на православието. Думата личност (person), например, е в среден род, а умиление и кротост, въобще не могат да се преведат на английски. Английският език не подхожда на православието.

- Голяма е битката, която сме поели. Всичко е против нас – и науката, и политиката. Не съм песимист, но мисля, че живеем в последните времена. И трябва да постъпваме мъченически: „Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си” (Ис. 53:7). Отвръщайки на насилието с насилие нищо не постигаме. Мъченическата (мълчалива) позиция ще ни донесе победата с времето. А ако използваме сила към другите, ще ги провокираме за повторно и още по-яростно нападение над нас.

В края на беседата старецът каза: Ще се видим, преди да умра. Излязохме от кабинета му; измина още доста време. Отвън чакаха игуменът и монаси, дошли по някаква работа. Каза им: „Беседвахме с о. Йеротей и забравихме за всичко на света”. Преди да си тръгна, го помолих да се изповядам. Покани ме в стаята, приспособена за изповедалня, и му разказах всичко, което ме безпокоеше. Отнесе се към моята изповед като към най-свято тайнство. След предначинателната молитва седна на стола и остана неподвижен, съсредоточил поглед и мисъл върху някаква икона, без въобще да ме гледа. Разказах на стареца накратко за помислите си, а той се ограничи с немногословни съвети и със съкрушение прочете над мен разрешителната молитва. Тази изповед действително беше свещено тайнство. Когато четеше бавно разрешителната молитва, аз усещах енергията ѝ.

Старецът смяташе, че тайнството изповед се отличава от обикновената беседа. Каещият се разказва за своя главен помисъл, грях или страст, която го безпокои, без да изпада в подробности, а духовникът по свой избор дава съвет или първата мисъл, която му идва веднага след молитвата. Старецът казваше още, че ако някой го моли за съвет и получава от него такъв, трябва да усвои и да приеме това като собствено решение и да се старае да го изпълни без да разказва на другите за казаното му от духовника. Много пъти старецът ми каза, че това е едно от главните правила на тайнството изповед. Когато не се изпълнява, може да възникнат недоумения и дори непослушание към духовника. Друго правило, на което той държеше, бе изповядващият се да не влиза в пререкания със своя изповедник. Тогава познах великия дар на предвиждането, който старецът имаше. Каза ми: „Ако ти се случи да попаднеш в изкушение (и ми каза някакво), не отстъпвай и не се отчайвай. Това е нападение от дявола поради успехите, които си постигнал на твоето поприще”. Няколко дни след моето завръщане в Гърция, действително бях подложен на изкушение. Ако старецът не ме бе предупредил и не ми го бе предсказал щях да изпадна в униние. Той беше велик исихаст и богослов, а също мъдър, разсъдителен и прозорлив духовен отец, с редки духовни дарби.

1982 г.

Август 1982 г. осъществих обичайното си посещение в Есекс. За мен тези пътувания бяха станали като въздуха, необходим за да се диша.

По време на първата ни среща в трапезарията, старецът каза на един от монасите: „Нашето общение с о. Йеротей непрекъснато се задълбочава”. Сетне се обърна към мен: „Сега вече тясно общуваме. Нито аз мога да ви оставя, нито Вие мен”.

Веднъж се срещнахме там, където започваше да се строи новия храм, и той рече: „Трудно нещо е сега строителството на храм. Против него ще въстанат бесовете”. И ми разказа анекдот, който чул в Русия: Един човек попаднал в ада и решил да изгради там храм, за да се моли. Независимо от греховете си, обичал Бога и искал да се моли. Започнал да измерва мястото, за да положи фундамента. Един бяс го попитал, какво прави. Той отговорил: „Искам да построя свят храм, за да се моля в него. Бесът се обезпокоил, защото е невъзможно в ада да се строи храм и започнал да се бърка в строителството. Сам обаче не успял да спре строежа и повикал на помощ други бесове. И те обаче не успели нищо да постигнат. Докладвали на своя началник. Тогава се събрали всички бесове и с общи усилия изгонили грешника от ада, за да не бъде построен храмът.

И добави: „Така и ние строим храм, за да превърнем ада в рай, а ако не се получи, тогава ще сме се сдобили с това, че дяволът няма да ни пусне в ада” и се разсмя от душа.

По време на тази беседа каза и следното:

- Някои млади хора се увличат много по анархията. Но те са откраднали това от Св. Писание и са извратили неговите цели. Според Св. Писание всяка власт и господство ще бъдат опразнени от съдържание в бъдещето. След Второто пришествие никой няма да се нуждае от другите, но праведниците ще имат общение с Бога и помежду си. Ще се лиши от смисъл всяка власт. Няма да са нужни и знания за Бога, защото хората ще Го познаят.

- Бердяев смята, че разните мнения на хората по който и да е въпрос са привилегия на свободата. Това не е вярно, защото истината е една и не съществува никаква друга. Тези, които имат общ живот, имат и общо учение.

- Не трябва да се пише схоластично като се привеждат думи на св. отци за авторитет на собствените ни съчинения. Трябва да се пише, цитирайки Св. Писание и да се ползват само някои пасажи от патристиката. Така са постъпвали св. отци, така постъпват и тези, които са познали Бога. Когато имаме духовен опит, четем Св. Писание и съчиненията на св. отци, и тяхното значение става ясно за нас.

- И източните мъдреци, които се занимават с медитация, виждат някаква светлина, но техните видения ги отделят от цялото творение поради гордостта. Тази светлина не е божествената, а дяволска, тварна. Съзерцанието на божествената светлина дава на човека в православието живот и любов към цялото творение.

- Истинските богослови в Църквата са онези, които ненавиждат сами себе си (своите страсти). Ако някой не ненавижда себе си до смърт, не може да бъде ученик на Христос и учител на народа.

- Да пазим православната вяра. И понеже живеем в трудни времена, ще получим по-голяма награда от тези, които са пазили вярата в древни времена.

- В християнството имаме Божието откровение и подвигът ни е да свидетелстваме за него в живота ни. Това са правели светците през всички времена. В противен случай християнството се превръща в идея, някаква нравствена ценност. Имаме твърда опора в живота и в учението на светците.

- Ако Бог дава на човека дара на словото, то с него едновременно му дава и дара да изцелява телесните болести. Защото дарът на божественото слово изцелява духовно, а духовно изцеленият не се нуждае от лечение на телесните недъзи.

- Когато говорим за Бога, ние трябва да сме обхванати от благоговение и чувство за Неговото присъствие.

- Момиче, практикувало будизма, се запознало с протестанти и почнало да чете Св. Писание и да се моли. Веднага след това нейният гуру не можел повече да общува с нея и да чете мислите ѝ. Много по-бързо това става с преминаващите към православието: те придобиват още по-голяма сила.

- Молих се Богу и Той ми даде дара да разбирам божествената Литургия на всички езици. Странно нещо. Извършваш я и след края ѝ не помниш на какъв език си служил. Изживяваш цялостно духа и атмосферата на Литургията.

- В Стария Завет обикновено са се молили с ума. На Петдесетница на апостолите е даден опитът на сърцето. Тогава те пеели химни и възнасяли молитви. Това е дарът на красноречието. Този дар имал и ап. Павел. Но независимо от това, той смятал, че най-висшият дар е на любовта. В живота на Църквата, която преживявала и се приобщавала към този нов живот, дарът на красноречието се преобразил в умната, сърдечна молитва.

- Когато някои западни християни се обръщат към православието, лицата им сияят. След пет-шест години вярата им става здрава като камък. Това е така, понеже те се борят със своята природа и наследство.

- Ако човек получава Божията благодат от майчината утроба, така, както става със св. Йоан Предтеча, защо да не може да я получи, когато отново се ражда в тайнството Кръщение? Усещането на Божията благодат се възприема преди всичко със сърцето.

- Болката, тъгата, които човек изпитва в живота си, са физически състояния. Това е признак на истинен живот. В нашия живот трябва да изпитваме болка. В това състояние е и нашата разлика с будизма. Будистите избягват страданието, ние го приемаме, защото то очиства сърцето от страстите.

- Тщеславието поражда плътски изкушения. Но чрез Божия промисъл се случват удивителни неща, защото той ни води към покаяние чрез всички изкушения, дори чрез падението. Достатъчно е само да имаме смирение, за да чувстваме покаяние.

- Стълбицата към съвършенството е отразена в заповедите за блаженствата. Човек започва с чувството за греховността си и скръб, и стига до конфликт със света: „Блажени гонените…”. Това е естествено. Тогава човек богословства. Самодоволството прекратява всеки духовен прогрес.

- Умът и сърцето на човека не трябва да се привързват към нищо: нито хора, нито вещи – така се пази чистотата. Привързаният към нещо върви по лъжлив път.

- Понякога болката по време на молитва или загубата на молитва се дължи на тщеславните помисли. Бог намалява благодатта на молитвата – човекът не трябва да се моли с тщеславие. Веднъж изпитах това по време на четенето на св. Евангелие. Докато го четях изведнъж паднах като мъртъв. Сетне много месеци не можех да го чета, а нямах проблем с четенето на други книги. В такива случаи трябва да се промени начина на молитва, за да няма тщеславие. Нека да бъде повече литургична и по-малко просителна, за да не се самозалъгваме и превъзнасяме.

- Щом отдалеч се зададе тщеславен помисъл, веднага го познавам по смущението в сърцето. Тогава спирам да се моля и казвам: „Дойдоха убийците ми. Ще отида в ада”. И ако това стане с някой, дори да твори чудеса, в такъв момент нека каже: „Господ сътвори това чудо, а аз ще отида в ада”.

- Сладострастният непрекъснато мисли за сладострастие и го задоволява, дори и да не пада в телесен порок. При това придобива култура на сладострастието и изпада в по-тежко състояние от онзи, който е съгрешил на дело. Защото този, който е съгрешил, има възможност да осъзнае греха си и да се покае, а който се предава на сладострастието във въображението си, обикновено не се разкайва, защото не възприема това като грях. Тези, които са придобили културата на сладострастието, не могат искрено да се изповядат – трудно е да разкажат това на духовния старец и се мъчат. Така умира духовният живот.

- Трудно е за човека да живее в този свят и да не греши. Това, което се иска от него, е да живее в дух на покаяние и молитва.

- Не трябва да се мисли за това, което става с нас по време на молитва, защото може да е от сатаната. Умът трябва да е напълно свободен от всякакви помисли.

- У хората, съкрушени от разни болести, обикновено отсъства греховната енергия на плътта. В това се проявява духовната ценност на болестта.

- Често дяволът се явява на подвижника и обвинява Бога. Случва се да се яви като красив юноша и да каже на аскета: „Погледни какъв съм красив, и все пак Бог ме осъди”.

- Когато човек получава благодатта на Бога и сетне се лишава от нея, той преживява огромно отчаяние. Това е напълно естествено. Тогава трябва да прояви голямо търпение и да се моли на Бога.

- Когато нашият разум се преобразява в ум Христов (1 Кор. 2:16), тогава се променя мисленето и той вижда нещата различно.

- Когато християнинът и монахът пребивават в покаяние, се изцеляват всичките им психически и психологични травми.

- Веднъж в „Св. Пантелеймон” стана земетресение. Седях на вратата на килията си. Нито душата ми, нито тялото ми се уплашиха от земетресението, но веднага се устремих към светия храм, за да умра заедно с отците, ако земетресението продължи. Това обаче не се случи. В този момент не чувствах страх. А когато се върнах в килията си и отворих вратата, почувствах как тялото ми е обзето от страх, но не и душата. В такива случаи ясно разбираме как душата се отличава от тялото.

- Когато четем съчинения на някои св. отец, трябва да му се молим, за да разберем словото му така, както го е разбирал самият автор.

- Когато човек живее в духа на покаяние и на скръб, той не може да се занимава с преводи, да проповядва и да чете.

- Ако някой не пролива сълзи на покаяние, добре е да има покаяние в сърцето си.

- Когато за пръв път изпитваме идването на благодатта, трябва да удостоверим истинността на нашия опит при опитен духовен ръководител. В противен случай нещо ще се обърка. Човек тогава се чувства неуверен.

- Когато при молитва почувстваш болка във врата, в повечето случаи това говори за пренапрежение. Тогава трябва да се молиш със смирение и болката ще премине.

- Когато някой се занимава с молитва по науката, с напрежение и психотехнически методи, възниква главоболие. Ала когато се намеси сърцето, тогава богословието в него ще потече като река.

- Някога, молейки се с покаяние и дълбок плач, почувствах как към мен, отвън, се приближава тщеславен помисъл: Ето сега ще дойде светлината. Прекратявах молитвата и си казвах : Ето, дойдоха убийците ми – и тогава този помисъл ме оставяше. Друг път, пак в това състояние и в дълбока печал, неочаквано започнах да се смея и тщеславният помисъл си тръгна. Предпочитах да прекратя молитвата си, но да не приема тщеславния помисъл.

- Изпълнявайки заповедите на Христос ние придобиваме благодатта да възприемем Христовия ум във вечността.

- Когато губим първата благодат, неудовлетворените страсти, които са бездействали при първото посещение на благодатта, властно искат да бъдат удовлетворени. Тогава се измъчваме и възникват много психосоматични разстройства. Често тези разстройства по природата си не са органични и за да преминат, се изисква търпение.

- Мнозина, които са преживели първото посещение на благодатта, стават монаси заради любовта си към Бога. По-късно обаче, когато загубят благодатта, се разочароват. Затова не трябва да стават монаси при първото състояние на умиление, защото после ще бъдат обхванати от съмнения и няма да знаят как да им се противопоставят.

- Плачът и скръбта по Бога съкрушават и човекът няма сили за нищо друго. Този плач обаче носи мир, а не отчаяние.

- Своенравието на монаха в манастира, от една страна, създава проблем на самия него, защото не напредва в духовния живот, а от друга – огорчава всичките му братя.

- Според преп. Йоан Касиан монахът трябва да се страхува от две неща: епископите и жените. С жените може да съгреши, но може и да се покае. С епископа това не става, защото, воювайки с него, е невъзможно да се покае.

- Монахът не трябва настойчиво да иска свещенство, защото тогава свещеническият сан ще му донесе много изкушения. Трябва да чака, докато Сам Господ не посочи, чрез духовния отец, дали да стане свещеник.

- В стари времена отците на Света гора не прогонвали дошлите при тях странници. Ако не било възможно да ги приемат, сами се отдалечавали там, където да не могат да ги намерят.

- Трябва да приемаме в манастира всички и тогава Божият промисъл никога няма да ни остави.

- Човек, който започне да осъжда духовния си старец, и монах, който осъжда своя манастир – и двамата си нанасят духовна вреда.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 361-384. Предишните части от книгата виж – тук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wf649 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме