Мобилно меню

4.9473684210526 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (95 Votes)

П АДЕЛ09Посвещава се на 80 години от рождението и 5 години от гибелта на протойерей Павел Аделгейм. За неговата мъченическа смърт през 2013 г. може да прочетете тук

В малък руски град почти 40 години живя един обикновен православен свещеник. При среща на улицата познати и приятели го поздравяваха с особено уважение. Но и мнозина други случайни минувачи неволно забелязваха този човек. Причината е не толкова силното куцане, подсказващо наличието на голяма протеза, и не расото, а красивото лице с правилни черти, което с приветливостта си рязко се открояваше на фона на обичайно тревожните, често намусени физиономии. Погледът на свещеника искреше от радост и не се плъзгаше над околните, както се случва при хората, уморени от живота. Очите му запазваха вниманието, свойствено на децата, готови да се изумят пред разкрилото им се чудо на света.

Във всичко останало, гледайки този скромно облечен човек, беше трудно да се предположи, че неговото мнение по най-различни въпроси – от църковните до светските – ще има значение за все повече хора, включително известни и значими, както от Русия, така и от много страни в чужбина. Внезапната му мъченическа смърт се превърна в онзи тласък, който започна да разкрива действителния мащаб на личността му, и колкото повече се отдалечава денят на неговата гибел, толкова по-значим става отец Павел. Една от причините за сегашната му широка известност, разбира се, е биографията му, събрала в един възел немалко събития: дългите скитания и страданията на оцелял след разстрела на близките, неправедните гонения заради вярата, поразителната устойчивост, проявена в затвора…

За всичко това е писано неведнъж. Но нека не забравяме, че във външните събития от живота на всеки от нас се изразява вътрешната същност и следователно, за да разберем по-добре защо името на протойерей Павел Анатолиевич Аделгейм завинаги е записано в Голямата история на Църквата, е необходимо да се вгледаме в неговото отношение към себе си и към своето дело.

Самият отец Павел казваше, че като оставим настрана извършването на Тайнствата, той е също такъв християнин, както всички останали. Като пастир той смяташе, че най-важната му работа е проповедта за Христос Възкръсналия и Живия. Но пред нас възниква неизбежно един принципен въпрос: възможен ли е изобщо разговор за Бога със съвременния човек и ако е възможен, то как да протече той? В повечето случаи отговорът би бил: „Тази тема просто не ме интересува”.

Някои ще посочат дълбоката интимност на личните отношения с Твореца. Ще се намерят и мнозина, които разпалено ще доказват, че всичките ни беди идват от там, че „човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината“ (Ин. 3:19), и че  трябваше да говорим сто пъти по-често за значението на Църквата и да не се срамуваме да налагаме православието за благото на същите тези хора и бъдещето на страната.

Отец Павел беше убеден, че е абсолютно необходимо да се говори за най-важното за човека – за Спасителя, но то е нещо толкова трудно и отговорно, а религиозната подоснова на личността тъй уязвима, че е крайно опасно да се подменя духовното внимание към човека с декларативно благочестив, но празен брътвеж. И най-лошо е, ако думите за Бог се произнасят от позицията на агресивен защитник на Църквата и вярата.

Отец Павел беше убеден, че враждебността на християните към всяко инославие и другомислие е неизменен спътник на идеологизацията на вероучението или последствие от глупост. Всякакви видове идеологии, които се стремят да използват името на Бога и Църквата, на самото християнство, такива като филетизъм, сервилизъм (раболепие, отстъпване от принципите на морала и каноничното право в угода на държавните власти – бел. ред.) и други доктрини с „изми“, той смяташе за извънредно опасни и реално заплашващи личността и цялото общество.

В нападките срещу икуменизма, оскърбителните обвинения по адрес на други концесии отец Павел виждаше стремеж за запълване на дефицита на вяра и горделиво възвисяване чрез принизяване и унижаване на ближния. Неговата позиция е тъждествена на вижданията на светителя Филарет (Дроздов), който казва, че никога няма да рискува да нарече еретик онзи, дето признава Христос за Син Божи.

„В нашата Църква остава все по-малко място за Христос“, тежко въздишаше отец Павел малко преди да загине. Що се отнася до глупостта, когато се сблъскваше с нея, той си спомняше думите на Дитрих Бонхьофер* за невъзможността – за разлика от злото – да се борим с нея и дори да й противостоим.

Всеки път, пристъпвайки към написването на поредната проповед, отец Павел, като я смяташе за главна задача на своя живот, с пределно старание търсеше думи, способни да вместят неговото сърдечно преживяване и резултата от размишленията. Но би било абсолютно неправилно да се прави сравнение с усилията на спортиста, който отдава всичките си сили в името на по-висок резултат и така доказва на себе си и на другите на какво е способен, защото отец Павел никога не си поставяше за цел да постига някакви „рекорди“, да се „състезава“ с някого, да побеждава. Неговите проповеди бяха единствено израз на благодарна любов към живия Христос и към всеки човек, в когото той винаги виждаше образа на Бог.

Призивите да се отнасяме с любов един към друг отдавна се превърнаха в поток от думи, който тече, но не докосва живота. Наред с това, когато съвестта изведнъж спре някого от нас на поредния житейски завой и зададе въпроса си за причините за проявеното жестокосърдие, равнодушие или низост, ние бързаме да се оправдаем пред нашия вътрешен съдия с обичайните аргументи: „Всички живеят така“, „Не сме ние такива – животът е такъв“.

Редом до отец Павел подобна самозащита би била невъзможна, тъй като ставаше очевидно, че не „всички“ и не „такъв е животът“. Той не си позволяваше да пренебрегва достойнството си, не отстъпваше пред злото и в най-малкото, приемаше безкрайни изпитания в допълнение към предишните и беше толкова убедителен, че всеки разбираше: ние не живеем така, както живее той, защото не сме готови да платим за своята праведност с цената на Кръстния път. Мисля, че заради това мнозина сред онези, които срещнаха отец Павел, макар и поразени и възхитени от неговата личност, незабелязано за себе си след известно време се дистанцираха. Това бе едно „малко бягство“ на осъзналите, че ако изповядват вярата истински, тогава в живота им могат да навлязат всякакви заплахи – преследване, загуби, всичко, което носи страдание. От дълбочината на живота на пастира безмълвно, но настойчиво звучеше напомняне за онова, което е предназначено за всички непоколебимо следващи Спасителя, изразено от отец Павел в стихове за жертвите на политически репресии:

Не скорбя о земных дарах
И поверив в Твои заветы,
Отвергли смертельный страх
Святые мученики и поэты,
Сожженные на кострах.

За него тези думи бяха още едно изповядване на неговата вяра. Нито преди, нито след изпитанието със затвор, покушения, гангрена, загуба на крак и още много неща, той не забравяше: Христос е дошъл, по думите на Апостола, „да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство“ (Евр. 2:15).

Приближавайки се до отец Павел, мнозина после се отдръпваха, защото скоро започваха да осъзнават, че неговата радикална духовна и нравствена позиция настойчиво ги поставя пред избор: или коренно да променят живота си и да бъдат готови за възможни тегоби, или да се върнат към неговото предишно, донякъде по-осигурено благополучие.

В тази очна ставка на двата различни типа вяра би трябвало да забележим същественото вместо просто да се ограничим с прибързаната банална оценка „едната вяра е силна, другата е слаба“, в нея виждаме пример за рядка среща на два различни характера религиозност. Когато днес казват, че отец Павел е уникален свещеник, зад това се крие интуиция, която не е осмислена в нужната степен. Необходимо е да е види тази особеност в онова простичко нещо, отличаващо го от мнозина устремили се към Църквата след освобождаването й от гнета на последователната атеистична държавна идеология.

Във втория случай се наблюдава далечна, но все пак аналогия с времената, когато християнството притежава статут на държавна религия и в лоното на Църквата се устремява огромна маса от хора предимно с друго „качество” на вярата за разлика от онези, които са пребивавали в нея преди и които са намирали гибелта си заради Христос.

В движението на хората към религията във всички времена едно от определящите неща е мотивът на благополучието, неговото запазване или отказът от него. Но ако по-рано то се е свеждало до елементарно спасение от бърза разправа или смърт, в наше време става дума за такова запазване на комфорта в живота, при което възможността свободно да отидеш в храма, да участваш в обреди, да бъдеш съпричастен към традициите на предците и т.н., често се разглежда като една добавка към привичната подреденост и уют.

Ала храмът е специално място, а всяко движение към Бога не остава без последици. Макар и по различен начин, но Той откликва в сърцето на онзи, дето е направил първите си крачки към Него. И коренът на ситуацията е там, че в случая с отец Павел новата религиозност на хората, възпитани и израснали в обезбожена, секуларна среда, се сблъскваше със свещеник, който до голяма степен непосредствено осъществяваше чрез своето служение истинската църковна традиция.

Образците на вярата отец Павел възприема още в детството, когато религиозността на човека е много органична. Тя се засилва с неговото израстване редом до представителите на живата традиция, включително с най-изтъкнатите фигури в историята на съвременното Православие.

В списъка на лицата, стремящи се да оставят нещо у юношата, надарен с необичайна духовна чувствителност, се срещат имената на прославения в бъдеще преподобен Севастиян Карагандински (Фомин), в чиято община е бил приет още като дванадесетгодишен, архимандрит Борис (Холчев), архиепископ Ермоген (Голубев), схиархимандрит Теофил (Россохи), йеромонах Теодосий (Сердюк), преподобния Кукша Одески, монахиня Евгения (Милер) и нейната пожизнена спътница от времената на лагера Аполония (Доленкова) и др.

Те като живи звена привързваха здраво отец Павел към такива различни по духовния си строй изповедници на вярата, като преподобния Нектарий Оптински, новомъченика Сергий Мечов и светия праведен Алексий Мечов, светия праведен Йоан Кронщадски. По-нататък нишките на тази връзка се умножаваха и отиваха назад, във вековете, и нейната непрекъснатост отец Павел преживяваше също толкова остро, както и отец Борис (Холчев). Те и двамата не се уморяваха да говорят за личните срещи и общуването с праведниците като за една голяма Божия милост, която им е била дарена.

Темата за разделението на вярващите не беше актуална за него

Усвояването на богатствата на светската култура, нейното разбиране, формирането на вкусовете и оценъчната скала при отец Павел следваха вярата, а не я предшестваха, както при мнозина наши съвременници, и тази последователност е особено важна. Системата на образованието вече сто години залага на естественонаучния подход, като се започне от: „Деца, науката, физиката и химията ще ви научат да разгадавате всички тайни на света”, и се стигне до култа към науката като висша ценност.

На личното самоосъзнаване се приписва предварящ навик за рационален подход към всичко, с предубедено съмнение. Всяко нещо, с което се сблъсква човек, се подлага на безпощаден анализ, чието качество е в пряка зависимост от образоваността и след причинения интелектуален „погром” резултатите своеволно се конструират в представи със спекулативно-умозрителен маниер.

Мощният придобит рефлекс на съмнението заглушава способността да се доверяваш на себе си, на своя разум и сърце, на непосредственото разбиране, като делегираш личната вяра на външни авторитети, на първо място на науката или нейните сурогати. Картината на света, в която всичко се решава от скритите „механизми“ на природата, която се състои от набор изцяло „умствени“ модели, слага преграда пред способността на човека да види в света Тайната и Чудото на познанието на живота, Любовта на Бога, да пребивава в „онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1).

Тези усвоени навици да разбираш всичко информативно, усвоени ПРЕДИ да се направи крачка към вярата, изиграват лоша шега на човека. Някои безразборно се потапят в четенето на книги, написани в зората на християнството от монаси и насочени към монасите. Други пък стават жертва на рефлексията и като се стараят да изгонят от себе си не само доскорошното неверие, но и да отстранят всякакви подозрения в безбожие, не забелязват как правят от атеизма основа за нова вяра. Тъкмо от редиците на такива или други носители на подобна начетена, „книжна” църковност се привлича авангарда от всевъзможни защитници на Православната Църква.

Пламенните до неразумност ревнители за вярата отдавна са обявили псковския свещеник за модернист, без да подозират, че те самите са такива. Провъзгласявайки връщането към времената на отците и учителите на Църквата, като едновременно конструират нови трафарети, разделят едноверците на „чисти“ и „нечисти“, те не си дават сметка, че така посягат върху непризнаваната от тях свобода и трезвост на мисълта, многообразието от форми на църковен живот – всичко онова, което отличава атмосферата на първите Вселенски Събори. По този начин устремеността към съборност веднага се подменя със стремеж към групова сплотеност.

Отец Павел смяташе такива крайности, също както и обезбожеността на обществото и културата, за загуба на християнско миросъзерцание и връщане към старозаветното, а понякога и към езическото съзнание.

Коментирайки темата на новопоявилите се църковни охранители, отец Павел напомня, че характерна черта на всички ереси е стремежът да се намери удобно сцепление между собственото рационално разбиране, църковното учение и своята лична вяра.

Всъщност темата за разделението на вярващите на модернисти и ортодокси и на някакви други групи не беше актуална за отец Павел – той смяташе въвличането му в подобен спор за недопустима съблазън на идеологията, увличаща човек извън пределите на вярата, но не и за производна на вярата. Ако разделяше хората на някакви групи, то само на основания, чийто „произход“ е духовен. Така например говореше за „сърдитите християни“ в статиите против призивите за показателна строга разправа с момичетата, възмутили обществото с акцията в храма „Христос Спасител“ (На 21 февруари 2012 г. 4 участнички в руската феминистка пънк-рок група от Москва „Пуси Райът” изпълняват в храма песен-молебен „Богородице, изгони Путин!“ – бел. прев.). И въпреки това сблъсъкът между тези две позиции показваше категоричното различие между непосредствената ВЯРА В БОГА и онова желание ДА ЗНАЕМ ЗА ВЯРАТА В БОГА, още повече когато то се съсредоточава върху ЗНАНИЕТО КАК ПРАВИЛНО ДА СЕ ВЯРВА В БОГ.

Догматите и каноните бяха за него фундамент, а не каменна плоча, надвиснала над човека

Към науката отец Павел се отнасяше с голямо уважение, мнозина се учудваха от неговата ерудираност в областта на хуманитарните и естествените дисциплини, но все пак научните сведения при него бяха на второ място, а на първо неизменно стоеше вярата в Спасителя и вниманието към Свещеното Писание. Затова всичко, което обмисляше, той превеждаше на езика на духовните понятия, конкретните подробности за него бяха важни само до степента, в която биха могли да коригират отношенията между добро и зло, милост и жестокосърдие, справедливост и беззаконие.

Огромната му библиотека, която едва се поместваше в големите стаи на двуетажната къща, се отличаваше с това, че на практика всички книги, отбелязани с личен екслибрис, с трудовете на учителите на Църквата, подвижниците на светото християнство, по църковна история, догматическо и сравнително богословие, църковно право съдържаха лични, акуратно изписани с молив бележки. Той никога не подлагаше на съмнение значението на Преданието и тежко преживяваше, че „от каноните са останали само едни тлеещи въгленчета”.

Още повече се огорчаваше от факта, че след доскоро силния интерес на хората към православието, когато например в спалния вагон, в който с отец Владимир Цветков са пътували до Ленинград, са били наобикаляни едва ли не от всички пасажери, всеки нещо е питал и жадно е слушал, „днес никой не идва, ако щеш застани на главата си”.

Според него по-убедително от всякакви социологически проучвания за отношението към православната вяра беше това, че в сравнение с годините на перестройката съотношението между кръщаваните и отпяваните се е преобърнало в своята противоположност – на един, който влиза в земната църква, се падат вече трима или дори петима отишли на оня свят.

Отец Павел възприемаше догматите и каноните на Вселенското Православие като фундамент, но в никакъв случай не и като плоча, надвиснала над човека и заплашваща да го смачка с тежестта на своя огромен авторитет. Той припомняше думите на още един псковски свещеник – отец Сергий Желудков, който образно изразяваше любовта към православната вяра „затуй, че в нашето православие таваните са високи, не те притискат, а така и душата диша по-леко”.

Отец Павел беше убеден, че във всяко правило, дори отдавна прието, трябва да се разкрива смисъла, а тъпото, формално изпълнение на мъртвата буква убива духа на закона. След някакъв инцидент един уважаващ го, но много далечен от Църквата човек му предложи пистолет, за да може той, инвалидът с протезата, да защити ученичките, които изпраща по тъмните улици. Най-лесно беше да отговори, че приелият сан не бива да взима оръжие в ръцете си. Но рискът за чуждото здраве и дори живот беше осезаем, затова отец Павел, без да е уверен в решението, предложи да поразмисли над тази ситуация.

В търсене на отговора минаха няколко дни, но той пръв го откри: ако вземе оръжие в ръце, това би означавало, че злото ВЕЧЕ е победило, като го е накарало да играе според неговите правила.

Въпросите, разсъжденията и размишленията, обърнати към събеседника, наред с умението внимателно да изслушва човека, бяха главните инструменти за възпитание, които прилагаше отец Павел. Чужда му беше всякаква назидателност, той вярваше в самостоятелното поемане на отговорност от човека, затова например обясняваше, че не бива да се учудваме и още повече да осъждаме, ако вярващият дълго време си търси духовник.

Наред с това той се отнасяше със съчувствие, както към всеки боледуващ, към онези, които търсят „специалния” старец, дето щедро, като сеяч, разпръсква прозрения, изцеления и пророчества. Без да се съмнява в реалността на чудесата, посочвайки действената сила на молитвата, отец Павел все пак беше убеден, че човек не може да се отрича от личната си отговорност пред Бога и не бива да се спасява с бягство в капризни религиозни фантазии. Според Аделгейм всяко митотворчество е подмяна на духовния свят на душата.

На въпроса как да се молим, за да започнем да разбираме живота, той отговаряше по същия начин като отец Йоан (Крестянкин): „На живот ни учи самият живот”. Макар много хора, не запознати с детайли и обстоятелства, да го смятаха едва ли не борец за правилното дело, отец Павел беше мирен човек. Той никога не настъпваше, беше предимно „отбранител”, като пазеше чистотата на помислите, съвестта и вярата. Дори понякога убеждаваше себе си да направи много трудни за него компромиси за запазване на делото и на мира.

В самото зараждане на известния на всички конфликт (с Псковския митрополит Евсений – бел. прев.), гноясал с различни мерзости към отец Павел, прераснали после в някакво сладострастно преследване на пастира и умъртвяване на всичките му начинания, той все още се надяваше, че всичко ще се ограничи с търсене на възмездие. Да се съгласи на това беше против неговите представи за подредбата на църковния живот, но заради приюта, училището и другите започнати дела, в стремежа си към мирен изход православният пастир убеждаваше себе си, че „откупихме се от монголите, ще се откупим и от А.”**.

Но впоследствие самият той не можеше да следва тази житейска мъдрост, така зарадвала го в някакъв момент от живота.

И всичко това защото стигаше до извода: дори най-малкото неправедно действие, макар и в името на благо дело, с неизбежността на закона на привличането стъпилия в лепкавата кал на лъжата потъва в нея.

Ако излъжеш приятел, дружбата се разпада и няма значение какви външни причини ще се появят за това по-късно. Ако изневериш в любовта, тя просто ще те напусне. Такава беше оптиката на неговия духовен поглед към нашата сурова реалност.

Реализмът на вярата на отец Павел

Биографията на отец Павел с нейния опит от жестокия лагер е възпитала такова зрение, при което невидимото от болшинството е по-реалистично и значимо от всичко, което сме свикнали да смятаме за реалност.

Главният извод, който отец Павел си направи след затвора, където от опит разбра какво е садизъм, беше, че от закона не може да произлезе милост. Че състраданието и опрощението всеки път са чудо, родено в сърцето на съчувстващия и опрощаващия.

Той не се уморяваше да напомня, че само ако приемеш Христос, може да вместиш чудото на милостта, че Бог е по-милосърден от всички нас.

Така говореше той и при сблъсъка си с кражбата, включително на негови лични вещи, и когато се случваха събития с широк резонанс, при които медиите се изпълваха с многогласно надвикване, че е необходимо сурово наказание и под лозунга „без покаяние няма милост”.

Извънредно удивително беше как отец Павел без никакво лукавство говореше за времето в затвора. В неговия разказ възникваше образ на светло време, и дори за своя мъчител – началника на лагера, една абсолютно патологична, жестока личност, той намираше по някоя добра дума. Излизаше, че без всякаква умисъл, „погрешка” са го настанили на дървени нарове, в ъгъла на бараката, предназначен за най-закоравелите престъпници.

Струва си да се замислим КАК ли трябва да се е държал един млад човек, двайсет и няколко годишен, за да накара някои от тези хора, всявали ужас в целия лагер, след известно време да започнат да го наричат галено Павлик, а затворниците-узбеки – „руски молла”. При това словосъчетанието „моралът на крадеца”*** по отношение на случващото се в обществото в устата на отец Павел винаги е било синоним на пределна низост. Той го беше разположил на полюс, противоположен на полюса, където са съсредоточени заповедите на Спасителя.

Реализмът на вярата на отец Павел изпъква необикновено силно в начина, по който той произнасяше проповедите и думите за молитва. Но и обичайно, преди всяка поредна трапеза, той така проникновено, лично и без примес на какъвто и да било артистизъм, се обръщаше към тук и сега присъстващия заедно с всички Христос, че това се предаваше на молещите се и ги изпълваше с изживяване на Неговото непосредствено присъствие. Що се отнася до проповедта, то всички, които са я слушали, познават този момент на мигновена сериозност от амвона, в който отец Павел се съсредоточаваше така, сякаш с вглеждаше в самия себе си и едва тогава произнасяше първата си дума.

Отличителна черта на неговите проповеди беше посочването на неразривната връзка между небесното и земното, тяхната смислова цялост: „Търсете това, що е горе!” (Кол.3:1).

Неговата собствена устременост към Бога намираше своето въплъщение в литургичната практика на свещеника: „Евхаристията е моята най-голяма радост”.

Когато това стана възможно, след богослужебната практика последва нарастваща върволица от най-различни практически дела и проекти. Трябваше да се види как този силен, красив човек с протеза вместо крак, метнал на раменете чувал с цимент, равномерно и методично крачи по скелето, качва се на второто ниво, и тъй неведнъж. Дори в това се усещаше необикновената способност на отец Павел да преживява щастието да живее и съзидава.

Практиката и всяко друго конкретно дело бяха за отец Павел над всяка теория. Той познаваше и приемаше религиозната философия, но предпочиташе да не теоретизира. Би било погрешно да бъде смятан за богослов или теоретик в някоя друга сфера, макар неговите лекции да задържаха вниманието на много големи и различни аудитории. Новите богословски течения бяха непонятни за него – човека с традиционна религиозност.

В неговия приятелски кръг имаше доста сериозни мислители, които се опитваха да го въвлекат в знаменитата кореспонденция на отец Сергий Желудков****, но най-често откликът се свеждаше или до „не разбирам” или до „така и не успях да видя проблем тук”. Същевременно отец Павел придружаваше своята реакция с признаване на дарбата за философска мисъл у някои негови приятели.

И обратното – само смутено се усмихваше, докато търпеливо изслушваше как една или друга разгорещена глава се заемаше да доказва, че „Иисус не е бил единствен източник на познание”, че „Христос е бил един от многото велики посветени”, или напротив, смело посягаше към интерпретацията на един от стълбовете на Православието. Той много пъти се убеждаваше, че дори погрешната разпаленост, ако има искрен интерес към вярата, Спасителят не би оставил така; той знаеше, че Бог е оставил отворени различни пътища към Него и трябва да се открие смисъла във всеки въпрос за Бога.

Отец Павел твърде добре знаеше, че едно е да си подложен на вражески огън в истинска битка, да гледаш смъртта в очите, и съвсем друго – да участваш в историческа възстановка на атака след много години и после да разсъждаваш какво би могъл да си мисли или да изпитва участникът в сражението. По време на дългото си пастирско служение той неведнъж е виждал как всичко, което има наносен характер, бързо се разпада, когато човек реално започне да се движи по пътя на практическия църковен живот, когато не е самотен фантазьор, а започне да се въцърковява в общността, да се обръща към Бог и Господ със Своята милост няма да го остави.

Дори след гибелта му изпитанията продължиха

Щеше да е голяма грешка да гледаме живота на отец Павел през розови очила, като непрекъсната поредица от духовни победи и всевъзможни постижения в служенето на хората. Неговият път минаваше и през съпътстващите го тормоз и опити за сплашване, също и доста покушения в лагера и много години след това. Преизобилно е имало в този живот неуспехи, загуби и най-вече клевета.

Познавач на църковната история и Преданието на Вселенското Православие, той ясно виждаше как защитниците на църковните фалшификати създават и фалшифицирани представи за Църквата и фалшиви подозрения спрямо онези, които разобличават тези подмени. По адрес на отец Павел се изсипваха много низки клевети. Но в тях не вярваха и самите подлеци, слепящи парченца от тази кал, нито повечето нормални хора, освен нечестните в своята глупост несретници.

Дори и след гибелта изпитанията за него продължиха, при това както често се случва с всички нас, ударът попадна на място, което той за себе си смяташе главно, – в духовната сфера – в практическата страна на живота, в реалната конкретност – върху неговия роден дом и близки.

Неговата проповед беше неговият живот, а животът – едно голямо изповядване на вярата с много проекти: създаване на общини, строителство на храмове, училище за регенти, приют, енорийско производство, общуване с многохилядна интернет аудитория и т.н. За мнозина той се превърна в идеал за честния, открит, умен свещеник. Но в този прекрасен, светъл образ, както се изясни през последните пет години, не се намери място за простичката човешка грижа за всички най-близки до сърцето на отец Павел хора.

Осиротялата къща на улица „Красногорска” в Псков за по-голямата част от последователите на отец Павел си остана само символ на поклонение.

Уви, за повечето хора този дом съвсем не е мястото, където живеят отслабващата, нуждаеща се от медицински грижи и ежедневна помощ Вера Михайловна, която носи своя кръст с християнско смирение и любов към хората, и Маша – добра и съвсем беззащитна в своята откритост душа.

Те трябва да копаят градината, да поддържат двуетажната сграда, да готвят за себе си и още повече за същите тези често пристигащи гости, и какво ли не още. Ако трябва да бъдем точни, през изминалите пет години все пак имаше няколко на практика „изострени” посещения. По едно време православните „пропагандисти” настойчиво досаждаха на Вера Михайловна с уговорки да направи първия етаж музей, а пък тя самата, на нейните 75 години, да се премести с Маша на втория етаж. По-късно идваха – пак едни такива почитатели – и грижовно учеха Вера Михайловна, израснала среди истински светилници на православието, как „правилно да се моли”. Очевидно след столичен семинар.

Слава Богу, има един малък кръг реални приятели, които през всички тези пет години поемаха част от безкрайните грижи, стоварили се върху плещите на обитателите на осиротялата къща на отец Павел.

Както и да погледнем сегашното състояние на нещата, трябва да признаем, че дори да не е окончателен разгром, но това, макар и временно, все пак е поражение – и за отец Павел, и за всички, които са съпричастни към него и паметта за него. Отговорността за него носят всички онези, на които той даряваше своята любов и дружба, като ги приемаше в храма и вкъщи, на които неуморно отговаряше в социалните мрежи.

Може ли да видим положителен смисъл в онази външна, все още продължаваща несправедливост, когато името на отец Павел се възпява на специални изложби и акции, когато то е изписано върху флагове, обаче близките и любимите му хора са захвърлени в юдола на равнодушието? Смисъл има и той е в това, че отец Павел незримо продължава да ни дава уроци по християнска любов и смирение, като търпеливо очаква от нас друга, действена памет, както безропотно и кротко се държеше с всички бедняци около храма на Жените мироносици, тези винаги вонящи и често вредящи дори на него лично хора „от дъното”. Със същото истинско християнско смирение той продължава да вярва в нас, както е вярвал винаги, че подхлъзналият се и дори падналият човек е способен на осъзнаване и покаяние.

Но би било погрешно също така да гледаме на живота на отец Павел и на него самия като верига от безкрайни изпитания и изтезания, като човек, който упорито се блъска в стената на нещастията. По отношение на принципите на нашия църковен живот той действително беше непоклатим, и аргументите „оставете ги”, „бъдете по-хитри”, „всичко това е безполезно” и т.н. се разбиваха в неговата увереност като вълни във вълнолом. Но той се смяташе за щастлив човек и беше такъв – той беше заобиколен от любовта и уважението на много достойни хора, изпълнен преизобилно с тази превъзхождаща всичко радост от пълнотата и красотата на живота.

Щастието да живееш, да дишаш с пълни гърди, да съзидаваш, да бъдеш нужен на хората – всичко това се отразяваше в неговите очи с тиха радост така, че някой го беше нарекъл „човек с очи на ангел”.

Той винаги беше благодарен на Бог за дара да слуша Неговото Слово и чрез него със своето слово да докосва много други сърца. И нека, както е казал поетът, „Не ни е дадено да знаем как словото ни ще отекне” (цитат от известно стихотворение на Фьодор И. Тютчев – бел. прев.), но ако Вера Михайловна срещне при гроба на отец Павел двама узбеки и ги попита какво правят там и чуе в отговор значимото: „Това е НЕГОВИЯТ гроб. ТОЙ ме кръсти”, значи няма какво да гадаем.

Това е просто и ясно: вярата на отец Павел, неговата духовна чувствителност и храбра душа са открили за този юноша, както и за много други, живия Христос, възможността да видят в Него своя Спасител.

Православният свещеник Павел Анатолиевич Аделгейм избра своя път към Христос много рано и не се отклони ни на йота от предначертания от самия него маршрут, не спря дори за кратка почивка край пътя. Когато произнесе при Светото Кръщение: „вярвам в Него като в Цар и Бог“, той непоколебимо изповяда изреченото. Той често повтаряше „Човек струва толкова, колкото струва думата му”.

В това твърдение околните виждаха нравствен призив, обърнат към тях, но то беше и напомняне към самия себе си. Такива хора, които никога не забравят да виждат пред себе си Христос, готови да Го следват дори с цената на толкова скъпия за всеки от нас земен живот, на църковен език се наричат свети изповедници на вярата.

Източник: Православие и мир

Превод: Анна Георгиева

* Дитрих Бонхьофер (1906-1945) – немски лутерански пастор, богослов, антинацистки дисидент

** Става дума за известния конфликт на отец Павел с Псковския митрополит Евсевий, който всячески е препятствал начинанията му. А. в случая означава архиерей.

*** Кодекс на крадеца, морал на крадеца, вяра на крадеца – това са неписаните правила и норми на поведение сред членовете на общността на крадците и престъпниците в съветската епоха и в постсъветското пространство. Изработен е във връзка с обособяването на социалната група на престъпниците в условията на противодействие на държавата.

**** Сергей (Сергий) Алексеевич Желудков (1909-1984) — църковен писател, свещеник, участник в правозащитното движение. В началото на 60-те години започва кореспонденция, посветена на основните въпроси на вярата, в която участват професори от духовни академии, свещеници, миряни. Писмата стават основа за книга, също както и инициираната от Сергий Желудков кореспонденция между интелектуалците от Москва и Ленинград.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9k3h 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.