Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (47 Votes)
1_91.jpg"При мен идвайте, моля, с прости въпроси. За умни беседи търсете академици"...

Днес се навършват 40 дни от кончината  (6 декември 2010) на големия подвижник на Глинската пустиня схиархимандрит Симеон (Нестеренко). Глинският мъжки манастир, посветен на Рождество Богородично, е основан на мястото, където в началото на ХVІ век е открита чудотворната  икона „Рождество на Пресвета Богородица”. В Глинската пустиня са се подвизавали и просияли мнозина светци на Православната църква. Само преди година на 25 март 2009 г. Украинската православна църква (МП) причисли към лика на светците трима от последните старци на обителта: схимитрополит Серафим (Мажуга), схиархимандрит Андроник (Лукаш) и схиархимандрит Серафим (Романцев).  Малко след това през август 2010 към сомна на новопросиялите от манастира бе причислен и схиархимандрит Серафим (Амелина).

Старецът Симеон е сподвижник и съвременник на новопросиялите глински отци. Той е един от първите заселници на новооткритата след първата голяма вълна на революционни репресии в Русия Глинска обител през 1942 г. Отец Симеон активно работи за възстановяването на обителта. След повторното закриване на манастира от комунистите отец Симеон заедно с много от другите подвижници е изпратен в град Гудаута - Абхазия (Грузия). Около него се събират много духовни чеда и се създава цял таен женски манастир. След смъртта на старците Серафим (Романцев), Андроник (Лукаш) и Виталий (Сидоренко) отец Симеон започнал да обгрижва и много от техните чеда. В разгара на войната в Абхазия, старецът Симеон е принуден да се пресели отново и отива в едно селце недалеч от град Сочи (Русия).

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)

Основател на нов манастир

Старо желание на стареца било да основе монашеско исихастирио, в което първоначално да се установят няколко благочестиви жени, негови духовни чеда, за които бил дал оброк пред Бога да не ги оставя сами, когато напусне този свят и които били негови верни помощници дълги години. След това в исихастириото можела да постъпи всяка жена, която желаела да се посвети на Бога.

Първоначалната му мисъл била да построи тази обител в областта Калисия в Пентели, която бил наел през 1955 г. от манастира Пентели. Затова положил големи усилия да убеди отговорните лица да му предоставят или продадат необходимото място, но без резултат. Но Промислителят Господ Бог определил друго място за изпълнението на това дело.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (50 Votes)
старецът ПорфирийСемейството

Старецът Порфирий се родил на 7 февруари 1906 г. в село Св. Йоан Каристис Евбейски. Родителите му били бедни, но благочестиви земеделци. Баща му се казвал Леонид Байрактар, а майка му Елена. На млади години баща му имал желание да стане монах, но така и не успял да приеме монашество. Затова пък дълги години бил псалт в местната църква, бил съратник на св. Нектарий Егински и често го придружавал в обиколките му из страната. Светското име на стареца Порфирий било Евангелос. Той бил четвъртото дете в семейството, което имало пет деца (по-голямата му сестричка Василики починала на 1 година). Днес от братята и сестрите на стареца е жива само най-малката му сестра, която е монахиня.

Детски години

Евангелос учел в селското училище само две години. Учителят бил болен човек и нямал възможност да се занимава много с учениците. Детето разбирало това и, виждайки бедността на близките си, напуснало училище и започнало да работи на полето и да се грижи за малкото животни на семейството. Тогава бил на осем години. За по-големи доходи започнал да работи и в каменовъглените мини в областта, а после на пазара в Халкида и Пирея. Детето се развивало учудващо бързо. Било сериозно, работливо, прилежно във всичко, което вършело и изглеждало по-голямо за годините си.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (76 Votes)
DSC06969.JPGВинаги съм изпитвал вътрешна съпротива срещу опитите да ни бъде наложена традиционната за мнозина представа, че хуморът не е присъщ на светостта, че е чужд на православието и Църквата, че една от най-характерните черти на православната святост е строгостта. Може би затова винаги дълбоко съм се впечатлявал от неподправените, сияещи в усмивка лица на съвременните светци и старци, запечатани за поколенията с помощта на това прекрасно техническо достижение – фотографията. От скромния си опит мога с увереност да кажа, че усмивката и здравият хумор винаги са били неразделна част от православната духовност и верен критерий за зрелостта на един или друг духовник. Топлотата и усмивката разрушават моментално стените на предразсъдъците и създават чувство на увереност, сигурност и комфорт още при първата среща между духовника и търсещия помощта му, докато студеният, сериозен и лишен от всякакви емоции и благост израз издигат непреодолими прегради дори и пред най-добрите намерения. Както казва преп. Серафим Саровски: „Този, който е презрял света, е винаги весел, докато тъгата е неотделима от страстите”. За отец Иларион - старецът, с който искаме да запознаем нашите читатели днес, „хуморът  е особено необходим на монасите, дори заради това, че той е свойствен за безгрижните и бедните, които нямат какво да губят и от какво да се страхуват. И наистина, от какво да се страхува дълбоко вярващият човек, ако той във всичко се осланя на Бога: ‘Господ е моето спасение, от кого ще се плаша?’ (Пс. 26:1), и какво може да загуби, ако дори смъртта за него е придобивка, по думите на ап. Павел?”

4.84 1 1 1 1 1 Rating 4.84 (25 Votes)
1_10.jpgКакто е известно, Църквата е единственото пространство, в което се осъществява Тайната на нашето изкупление. Тя е живото Тяло Христово, където се извършва срещата на нас, грешните и отстъпилите, с нашия Спасител и Изкупител. И ние, монасите, като членове на това Тяло сме засадили завинаги целия си живот - в душа и в тяло - в това пространство, трудейки се за своето спасение.

Засаждането ни в Църквата прави възможни всички наши останали действия. Нито аскезата, нито молитвата, нито духовния ни подвиг, дори и мъченичеството не принасят спасение без нашето оцърковяване. Като казвам оцърковяване, имам предвид засаждането в Тялото Христово и осъзнаването, че всеки един от нас е в жива връзка с другите членове, които съставят Тялото Христово, следователно и с Главата на това Тяло - Христос. Основната сила, която свързва членовете с Христос и помежду им, е общението на любовта. Според 12 глава от първото Послание на св. ап. Павел до коринтяни любовта не е обикновена добродетел или чувство, което апостолът се опитва да посее сред коринтяните, а неговото най-висше учение за общението и единството на Христовата Църква, където всички дарове на Богочовека в Светия Дух се пренасят от Главата - Христос, към членовете. Именно това Тяло - Църквата, която по чудесен начин можем да отъждествим с любовта, т. е. с взаимното екстатично междуличностно общение на Христос с членовете, на членовете с Христос и на членовете помежду им, е мястото, което гарантира единството, без да оставя поле за автономизиране на членовете или за подценяване на даровете. Никой от членовете не може да каже: “Не ми трябваш!” И най-смирените и незначителни служения са дарове, които съграждат Църквата.

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.