Продължение от Писмо първо

ПИСМО ВТОРО

Прескъпи и почитаеми братя, Антоний ви поздра­вява в Господа!

1. Ние знаем, че Бог е посетил Своите творения само веднъж. Още от началото на света всички, които са открили в закона на Завета пътя към своя Творец, са били придружавани от Неговата благост, благодат и Дух. А колкото до духовните същества, чиято смърт на душа­та и на сърдечните чувства е била причинена от този за­кон, те са станали неспособни да развиват своя ум спо­ред състоянието на първото творение. Лишени изцяло от разум, те се подчинили на тварите вместо да слу­жат на Твореца.

Бог обаче ни посети по Своята голяма благост чрез закона на Завета. В действителност нашата природа остана безсмъртна. Тези, които са получили благодат­та и са били подкрепяни от закона на Завета; тези, ко­ито са били просвещавани и оправдавани от Духа на осиновението, всички те са могли да възхваляват своя Тво­рец, както подобава. За тях св. апостол Павел е казал: „Всич­ки тия умряха с вяра, без да получат обещанията, а само отдалеч ги видяха и се увериха, приветстваха ги и изпо­вядаха, че са чужденци и пришълци на земята“ (Евр. 11:13; срв. 11:39).

Поздравявам ви за вашата обич към Господа!

Братя, мисля, че има три вида хора измежду онези мъже и жени, които са призвани от Божията любов.

Едни са призвани чрез вложения в тяхната природа закон на любовта и чрез първичното добро, което е част от този закон. Когато Словото Божие докосне тези хо­ра, те не се разколебават от нищо и бързо го послед­ват.

Такъв е случаят с патриарх Авраам. Бог вижда, че Авраам е могъл да Го обикне, не като изхожда от човеш­ко наставление, а като следва естествения закон, запи­сан в него, според който Той го е създал в началото. Ко­гато се открил на Авраам, Бог му казал: „Излез от тво­ята земя, от твоя род и от дома на баща ти (та иди) в земята, която ще ти покажа“ (Бит. 12:1). Без да се ко­лебае Авраам тръгнал, следвайки своето призвание. То­ва е пример за начинаещите: ако се трудят и дирят страха Божи в търпение и молитвено уединение, те добиват като дял благочестиво поведение, по­неже са приканени да следват Божията любов. Този е първият тип призвание.

Простотата на светеца

Още от първия миг на нашето запознанство със стареца Герасим бях привлечен от неговата простота, смирение, любов и мъдрост. Те ме привличаха като магнит, говореха на сърцето ми по един различен начин, който не можеше да бъде обяснен. Пред тебе стоеше един мъдрец, харизматичен човек, светец, който притежаваше простотата на невръстно дете. Усещаш, че пред себе си имаш човек, който притежава нещо различно, което другите хора нямат. Нещо, което не беше от този свят. Погледът му те прочиташе. Виждаше в твоите дълбини, но не ги разкриваше. Ръководеше те, но знаеше как да го крие, и ти помагаше, без да разбереш.

Спомням си как се връщах в „Малката Света Анна“ от школата Атониада, изпълнен с проблеми, притеснения, но само един негов поглед разрешаваше всичко, без да обсъждаме нещата, по някакъв тайнствен начин, който не мога да обясня. Само погледът му беше достатъчен да те умиротвори, а очите му проникваха дълбоко в душата ти. Криеше своята добродетелност, бих казал, с голямо упорство. Спомням си периода 1971-1974 г., когато бях студент в Богословския факултет в Солун, а о. Поликарп (Манджароглу), вече покойник, основател на манастира „Св. Йоан Богослов“ в Суроти, Халкидика, а сетне и на „Св. Богородица“ в Макри, близо до Александруполи, ми възложи да водя катехизацията на момчетата в с. Василика в Халкидики. Тогава събрах една група младежи и отидохме на поклонение на Света гора с цел да се срещнем със стареца Герасим. За щастие на кораба от Дафни към „Св. Анна“ срещнахме самия старец. Момчетата веднага изтичаха при отеца, защото им бях говорил много за него. Той седеше в единия край на кораба, едно от онези дървени корабчета, които имаше тогава, и се молеше с броеницата си. Щом ни видя, спря и с много любов прие децата и разговаря с тях. Те се зарадваха, започнаха да му задават различни въпроси, отвориха сърцата си и му споделиха нещо, което им беше казал един преподавател от гимназията във Василика – нещо много странно, което в онези дни се обсъждаше много в градчето. Казаха му:

7 декември е денят, в който от тази година занапред ще се чества паметта на новообявения през тази година светец на Православната църква, преп. Герасим Микраянанит († 7 декември 1991 г.). През целия си живот той беше светогорски монах от скита „Малката Света Анна“ и е най-известният православен химнописец през втората половина на 20 в. В превод прозвището му означава „от скита Малката Света Анна“.

Предлагаме на читателите текст, подготвен от проф. протопсалт Йоанис Папахронис, създател и диригент на митрополитския хор на Неврокопска епархия, преподавател по източноцърковно пеене в Пловдивската духовна академия „Св. Кирил и Методий“. Текстът е публикуван в специализираната фейсбук-страница „Богослужебни теми и църковен ред“ и е много кратко резюме по книгата на Верийския митрополит Пантелеймон „Διδακτός Θεού. Η αγιοκατάταξη του οσίου Γερασίμου του Υμνογράφου, του Μικραγιαννανίτου“ („Наученият от Бога. Обявяването за светец на преподобния Герасим Песнописец, Микраянанит“). Резюмето е съставено от Й. Папахронис.

Православната църква никога не е спирала да излъчва свети личности. Защото тя е свята, вечна и жива. Църквата ни постоянно се украсява с нови светци, които са се борили по всякакъв начин с изпитанията и са живи примери на подражание за всички нас. Това са хора, които допреди няколко години са живели между нас, говорили сме с тях, както разговаряме с приятелите и познатите си. През последните години се сподобихме с особеното благословение да имаме много нови светци и преподобни от „Градината на Пресвета Богородица“, както още се нарича Света гора. Сред тях е и наскоро канонизираният нов преподобен светец – химнописецът Герасим Микраянанит.

Продължение от Глава осма

ГЛАВА ДЕВЕТА

Един висш военачалник (Валакий му беше името) прес­ледваше жестоко нас, християните, поради нашата го­ляма ревност против омразните ариани. И понеже бе­ше толкова жесток, че биеше дори девици и събличаше голи онези, които живееха монашески живот, за да ги бие, то Антоний прати до него хора с писмо с такъв смисъл: „Виждам Божия гняв, че иде върху тебе. Престани да гониш християни, за да не те порази гне­вът! Защото вече ще те връхлети“.

*   *   *

Но Валакий се изсмял, хвърлил писмото на земята, ка­то плюл върху него, а с донеслите го се отнесъл гру­бо, като им заповядал да съобщят на Антоний следно­то: „Понеже се грижиш толкова много за монасите, от­сега ще преследвам и тебе“. Но не минаха пет дни и го пора­зи Божият гняв.

*   *   *