Св. Антоний: Безмълвието и усамотението носят голяма утеха и правят човека съвършен

Това той е постигнал чрез голямо смирение, което е при­добил в следването си на нашия Господ Иисус Христос. Чрез изключителното Си смирение Спасителят е дър­жал Своята божественост скрита в човешката Си при­рода: виждали са Го като човек, макар че Той не е бил само човек, а Бог, станал човек, както е писано: „И Сло­вото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина. И ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14).

Също и апостол Павел, верен на съветите, които му бил дал Господ, се е смирил дотам, че да каже: „… за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под закона на Христа), за да придобия нямащите закон“ (1 Кор. 9:21). Казвайки това, апос­толът не е прекрачил границите на своето съвършенс­тво, тъй както и нашият Господ не е напуснал Своята божественост с въплъщението Си, което ни е било абсолютно необходимо, според както е казано в Закона и е писано в Евангелието: „И Словото стана плът, и жи­вя между нас…“ (Иоан 1:14).

И тъй, апостол Павел е пребъдвал в съвършенство: първо, понеже се е освободил от всякакво зло, и, второ, понеже не е допуснал като последица да бъде подчинен на някоя страст, а е живял като аскет, и, накрая – понеже е станал свободен благодарение на откровението от Господа Иисуса Христса. Веднага след като Го е видял, той е последвал Неговите слова без закъснение и е достигнал най-висока­та степен на смирението.

Тъй също и всички, които пребъдват в словата на Господа, познават истината и истината ги прави сво­бодни. Тя освобождава техните души от всяко зло, как­то е станало с апостол Павел: нашият Спасител го е направил свободен. Затова, като говори за себе си, той казва: „Не съм ли апостол? Не съм ли свободен? Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего? Не сте ли вие мое дело в Господа?“ (1 Кор. 9:1).

Мнозина претенциозно говорят: „Ние видяхме Гос­пода Иисуса, както са Го видели апостолите“. Мои скъ­пи чеда, такива хора обаче се лъжат, отклоняват се, и нямат очи да видят Господа както апостолът го е видял. Апостол Павел е видял Господа, както и апостолите, които са били с Него, и всички вярващи в Него по времето, когато Той е ходел сред хората. Само че последните са виждали в Не­го само един човек. А жената, която е страдала от кръ­вотечение, Го е видяла с очите на своето сърце, вярва­ла е, че Той е Бог, с вяра е докоснала края на дрехата Му и е била спасена. Христос е попитал: „… кой се допря до Мене?“. Не че не е знаел, но за да направи очевидна вярата на тази жена. Петър пък му е казал: „Наставниче, народът Те обкръжава и притиска, а питаш: кой се допря до Мене?“. Когато жената е разбрала, че е изцерена, Господ ѝ казва: „… дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром!“ (Лука 8:43-48). А що се отнася до Пилат, Анна, Кайафа и останалите, те са виждали Господа само с очите на тялото, без погледа на вярата, с който са Го виж­дали апостолите. Затова и Той не им е дал никаква въз­можност да Го видят. Самият апостол Го е видял със сърдечните си очи и с цялата сила на своята вяра, как­то Го е видяла жената с кръвотечение: тя се е докоснала до Него и е била изцерена.

Както нашият Господ Иисус Христос се е явил на апостол Павел след неговата победа над страстите и го е напра­вил свободен, така и всеки, който се избави от страс­тите, успява да види Господа със сърдечните си очи. Такъв не може обаче да види с телесните си очи ослепи­телната светлина, която е видял апостол Павел.

Тези, които се самозалъгват и се изпълват с гордост, са засегнати от едно твърде тежко зло. Очевидно те не могат да получат хляба на живота, понеже имат пом­рачен взор и не допадат на Бога. Само със сърцето си всички светци Го възхваляват и съзерцават, понеже на­шият Господ се явява на свети хора и на ония, които подоб­но на тях не са подчинени на страстите. Писано е за пророк Исайя, че Господ е престанал да му се явява, понеже не е изобличил цар Озия и затова пророчеството му е би­ло заличено. Но след смъртта на Озия ангел Господен му се е явил и го е очистил с разпален в ръка въглен, взет с клещи от жертвеника (Ис. 6:6). Затова знай­те, мои възлюбени чеда, че ако царството на греха, кое­то е в човека, загине, Бог се явява на душата и я очист­ва, както и тялото. Ако царството на греха обаче пос­тоянно е живо в тялото, човек не може да види Бога, понеже неговата душа живее в тъмнина и светлината, която е на Бога, не може да свети в него.

Всъщност Давид казва: „В Твоята светлина ние виждаме светлина“ (Пс. 35:10). Но коя е тази светлина, чрез която човек вижда Бога? Това е светлината, за ко­ято говори нашият Господ Иисус Христос в Евангелие­то, а именно, че „… тялото ти е цяло светло и няма ни една тъмна част“ (Лука 11:36). Той казва също: „… и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие“ (Мат. 11:27).

Така че, мои чеда, Синът не явява Отца на си­новете на тъмнината, а на онези, които пребъдват в светлината, на синовете на светлината, които имат очи, осветени от познанието на заповедите.

Преди всичко ние трябва да подражаваме на Моисей – велик между пророците, за да открием славата на вярата в невидимия Бог. В действителност, когато ста­на син на фараоновата дъщеря, Моисей избра да бъде по-скоро подложен на мъки заедно с богоизбрания народ и отхвър­ли далеч от себе си служението, изпълнено с унижение. Докато беше под робство, той не познаваше Бога. Но след като се освободи от робството, което го об­вързваше с фараона, тогава стана свободен и зас­лужи да види горящата къпина, която не изгаряше. Смя­та се, че това е едно голямо видение, непосредствено съзерцание на тайната и в крайна сметка – съвършенство.

Моисей е бил на четиридесет години, когато е напуснал Египет и е избягал от фараона. След като е извършил враждебно де­яние спрямо него, той е заживял самотно в Мадиамската пустош, чието име е означало „място на Бога“, т. е. кога­то разумът се оттегля далече от хората и живее без­мълвно, Бог го подкрепя и утвърждава, за да може той да търси и да следва делата на Господа. И само тогава Бог му дава да обозре Неговите изключителна сила, бо­жественост и блясък в творенията.

Мои скъпи чеда, казах, че началото на това голямо ви­дение е представлявало едно странно явление, което се е предлагало на погледа на Мойсей: къпина, която е в пла­мъци и не изгаря. Това видение обаче е било далече от съвършенството. Що се отнася до междинното съзер­цание на тайната, то се състои в това, че Моисей се е доближил повече, отколкото в началото, и си е казал: „Ще ида и ще погледам това велико явление, защо къ­пината не изгаря“ (Изх. 3:3). И когато се е приближил, били са отправени думи към него. Относно съвършенството – то се състои в неговото смирение след разговора, видение­то и сбъдването на белезите.

Знайте обаче, мои обични чеда, че такива явявания на Бога са за онези, които не са съвършени, т. е. като че ли те гледат в огледало. Които обаче са постигнали съвършенство, очите на тяхното сърце се отварят и им се явява една твърде силна светлина сред спокойствие и без усилие, понеже в очите на съвърше­ния не остава никаква следа нито от грях, нито от мрак. Докато тези две злини пребъдват в сърцето, те не оставят душата да се радва на виденията на съвър­шенството, което се дарява на съвършените като апостол Павел и на тези, които му подражават. По този по­вод апостолът казва: „А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:18).

Моисей не се е преместил от едно място на друго, нито от една област в друга, но неговото преместване е било явно от чудесен характер. В действителност той е имал това голямо видение на горящата къпина, която не изгаряла, след това разговора и съзерцанието на виде­нието. Тъй че това чудесно преместване е образец на познанието на свръхестествената и неразбираема тай­на. И това е именно преобразяването, за което говори апостол Павел: преобразяване „от слава в слава“, от една сте­пен на вяра до по-съвършена степен на вяра, от една недоразвита добродетел до една съвършена доброде­тел. Това преобразяване и това усъвършенстване ни доб­лижава до Бога и ни съдейства да възприемаме познани­ето на Неговата мощ. Господ казва чрез устата на Своя пророк: „Слушайте вие, далечни, какво ще направя; и вие, ближни, познайте Моята мощ“ (Ис. 33:13).

Следователно, ако този, който се приближава до Гос­пода, познава Неговата мощ, то онзи, който не се доб­лижава до Него, не Го познава. Докато разумът все още не се е приближил до Бога, нечестивецът, който е дяво­лът, се възправя срещу него като дърво от Ливан. Но след като разумът се е приближил до Бога, съединил се е с Него и е станал едно с Него, нечестивецът, който се е изправил срещу него, спира да се явява. В това отноше­ние Давид ни поучава с такива думи: „Видях страшен не­честивец как се ширеше като вкоренено многоклонесто дърво; но той премина и го няма; търся го и не го намирам“ (Пс. 36:35-36). Давид със сигурност е търсил нечестивеца и неговото място, само защото е търсил познание за Бога. И поради това именно той не намерил и следа от него.

Скъпи мои чеда, не се учудвайте на това, че пътят ни е далечен, понеже се намираме все още в детската възраст на духа. Ние виждаме великия пророк Илия да чува как му се казва: „Стани, яж (и пий), подкрепи се, по­неже те чака дълъг път“ (2 Цар. 19:7). За тази далечина Давид казва: „Кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих от­летял и бих се успокоил“ (Пс. 54:7). Чрез това ние тряб­ва да знаем, че животът на всеки един от нас е беден и пътят – мъчителен. Ето защо не трябва да живеем в слабост, разсейване и безгрижие, а в бдение и твърдост. Учителят на вселената апостол Павел казва: „… но се стремя, дано постигна това“ (Фил. 3:12) и добавя също: „… но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана“ (1 Кор. 9:27).

Тъй че да тичаме отсега, мои скъпи чеда, докато сме още в това тяло, за да достигнем съвършенството. Като св. апостол Павел, който казва: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тим. 4:7-8). Постигнал съвършенството още докато е бил в плът, този апостол искрено е пожелал да я напусне. Той казва и аз повтарям след него: „Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас. И аз това с увереност зная, че ще остана и ще пребъда с всички ви за ваш успех и радост във вярата, та похвалата ви в Христа Иисуса да се умножава чрез мене, кога дойда повторно при вас. Само живейте достойно за Христовото благовестие, та, дойда ли и ви видя, или отсъствувам, да чуя за вас, че стоите в един дух, като се подвизавате единодушно за евангелската вяра“ (Фил. 1:21-27).

Мои обични чеда, и вие постъпвайте така, понеже който живее в безгрижие и поражение, бива изненадан от смъртта, преди да е постигнал съвършенство в Христа, както е казал Соломон: „Страхът Господен при­дава дни, а годините на нечестивците ще се съкратят“ (Притч. 10:27). Така е станало с цар Езекия (Ис. 38; 39): той е живеел в безгрижие, но краят на дните му е набли­жил. А след като се е отказал от предишното си пове­дение и се е помолил на Бога, той е получил продължение на живота си с няколко години и е направил доста добрини. След изтичане на тези години душата му се е отдалечила от тялото, след като Езекия е достигнал най-голямото съвършенство в служение на Бога.

Освен това знайте, че както тялото преминава три етапа, докато душата е в него, а именно: детство, възраст и старост, тъй също и душата, скрита в тя­лото, преминава три етапа, т. е. начало на вярата, прак­тика и съвършенство. В началото, когато започва да вярва, душата се ражда в Христа (срв. Иоан 3:3). Св. апостол Йоан Богослов също говори за раждане, междинно състояние и съвършенство, когато казва: „Пиша вам, чеда, … Пиша вам, момци, … Писах вам, бащи…“ (1 Иоан. 2:12-14). Това, което е писал апостолът, със сигурност не се от­нася до телесната възраст и плътско съществуване на неговите читатели, но по-скоро до трите етапа на вярващите, които са търсели „неподправеното словесно мляко“ (1 Петр. 2:2) и са се стремели към съвършенство, за да заслужат истинската слава.

Ето защо и пророк Давид, след като е осъзнал равнище­то на душевното си съвършенство и след като е осъзнал напредналата възраст на тялото си, бидейки готов да се раздели с него, без да е достигнал дните на духа, помолил Бога, като казал: „Боже мой, не ме граб­вай в половината на дните ми…“ (Пс. 101:25). Тази заг­риженост е засягала духовните, а не телесните дни. Ка­то е казал „половината на дните ми“, пророкът е изра­зил ужаса, че ще бъде грабнат преди да постигне съвър­шенството на дните си и така да остане завинаги чужд на съвършенството.

Същите събития стават и с Авраам: той остарял и напреднал във възрастта. Тъй също и всички светци, като са изхожали от своята вяра, са изнурявали телата си, за да ги обуздаят. Това обуздаване на телата им е придало мъд­рост в прославата и служението на Бога.

Мои обични чеда, разберете случая и с пророк Даниил. Той бил млад по възраст, но с разум на старец за разли­ка от двамата старци, които, макар и в напреднала те­лесна възраст, са имали деяния на младежи и са били обхвана­ти от младежки страсти. В действителност младият Даниил открито ги е упрекнал за детинщината въпреки възрастта им, както и за тяхното осъждане на света­та, праведна и чиста Сусана с думите към единия от тях: „Остарелий в зли дни! Сега се показаха твоите гре­хове, които си правил по-преди“ (Дан. 13:52).

Тъй също този, който обича аскезата, трябва да се сравнява с Йосиф по чистота и целомъдрие. Потребно е да се упражнява в безмълвие, така че да побеждава всички плътски похоти, понеже те са за презрение. Тогава той може да стъпче с краката си всяка друга бурна страст, внушавана от нашия покварен враг. Наистина, мои обич­ни чеда, този, който се насилва да обуздава телесните страсти, породени от обилно ядене и пиене, успява да си препаше гърдите с чистота. Тогава неговото сърце се радва с думите на псалмопевеца: „Препаши на бедро меча си, о, силний!…“ (Пс. 44:4). Това съвпада със словото Бо­жие, чрез което се добива чистотата и което според апостола „… е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч“ (Евр. 4:12). Този меч има способността да разсича и умъртвява всички нечисти страсти.

Така и ангелът, в борбата си с Яков, е извадил став­ната му жила, силата му е намаляла, тялото му е отслабна­ло и той е бил наречен Израил, т. е. „… защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш“ (Бит. 32:28). Следова­телно ние трябва да изнуряваме тялото си с благоразу­мие и въздържание, за да отслабват и угасват страс­тите. В това именно изнуряване се проявява силата на чистотата (срв. 2 Кор. 12:9). По повод на това апосто­лът казва: „… кога съм немощен, тогава съм силен“ (2 Кор. 12:10).

Също и пророк Давид се хвали с тази немощ с думите: „Няма здраво място в плътта ми от Твоя гняв“ (Пс. 37:4). Той е казал това, понеже е изнурявал тялото си, като е търсил съвършеното спасение. Това не е недос­татък, а пълнота от здраве и спасение, понеже когато тялото стане слабо, тогава душата придобива сила.

Тъй че да изнуряваме телата си с благоразумие и въз­държание, за да можем добре да се владеем. Ако изнуряваме и поробваме тялото си (срв. 1 Кор. 9:27), и го дър­жим подвластно на душата, тогава отслабват и умират у нас плътските помисли, чието приятелство „е вражда против Бога“ (Иак. 4:4). Тогава душата засиява и става храм на Светия Дух.

С други думи, истинският аскет е този, който се бори, за да стане чист във всичките си членове. Той е далече от разврата и може да каже с Давид: „Всичките ми кости ще кажат: Господи, кой е подобен на Тебе?“ (Пс. 34:10). Такъв е този, който е обуздавал всичките си сетива и не е допуснал да го управляват, а ги е утвърдил в доб­рото и ги е поставил с голяма чистота под игото на Господа. Преди всичко неговите очи: той не им е позво­лявал да гледат нещо, което не е добро, нито да пожела­ват жена. Също и за ушите: не им е разрешавал да слу­шат злословията, нито съветите и помислите на лука­вия; на устата е поставял стража и не ѝ е позволявал да изрича непристойни думи: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“ (Пс. 140:3). Ръцете си е научил да вършат безпогрешно доб­ри дела на милосърдие и справедливост; нозете му не са тичали да пролива кръв (срв. Рим. 3:15), а са бързали усърдно да изпълнява той словата на Господа: „И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две“ (Мат. 5:41). Корема и гърдите си е пазел – от страх да не паднат на земята като змията, която лази на земята по корем и гърди.

Ето, братя, начина да се живее като аскет: за тези, които не са такива, а бързат в ранно утро да оти­дат да пият силно питие, аз чувам пророка да казва: „Горко вам, … които лежите на одрове от слонова кост и се обтягате на леглата си, ядете най-добри овни от стадото и телета от тлъсто пасбище, пеете под зву­ка на гусли, мислейки, че владеете свиралото като Давида, пиете вино от чаши, мажете се с най-добри мазила и не ви боли сърце за злополуката на Йосиф“ (Ам. 6:4-6). Подобни хора мислят, че са умни, а са врагове и бесове, понеже в тях действа дяволът. Те са се хвър­лили на земята по корем и гърди, като си въобразяват, че са умни и познавачи на Светото Писание, което препода­ват със злоба, понеже са предтечи на беса.

Знайте, мои скъпи чеда, че пророкът подразбира с тия думи онези, които преподават учението и истинската вяра, като въвеждат в тях чужди вярвания. На твърда­та и силна вяра те противопоставят тяхната слаба и лъжлива, като твърдят, че Този, Който всичко е сътворил, Самият Той бил сътворен и не искат да призна­ят, че Бог е сътворил всичко чрез Своето Слово, както свидетелства за това св. апостол Йоан, който казва за Него: „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от оно­ва, което е станало“ (Иоан 1:1-3).

Тъй като установихме, че всичко – както небесните, та­ка и земните, както видимите, така и невидимите неща, са били създадени от Господа, за което свидетелства и истинският Символ на вярата, то как тези хора се осме­ляват да кажат, че след съединяването Му (с плътта) Той съществува като едно от творенията, понеже те твърдят, че тялото на Христос е творение? Това са хо­рата, които са раздрали гърдите на сърцето си от гър­дите на беса, както е предсказал пророкът, защото е явно, че той действа в техните гърди и корем.

Мои възлюбени чеда, тези, които са извисили своя ра­зум, за да съзерцават небето, където е седнал Христос отдясно на Отца, са обуздали своя стомах и страсти. Нашият Господ Иисус Христос, един в Своята същност, личност и воля, ще предложи такива на Своя Отец като скъпоценни и съвършени бисери.

Мои възлюбени чеда, като знаете това, всеки един от нас трябва да желае да живее като аскет, да си нала­га да се отдалечава от хората и повече да не живее с тях, за да бъде с тяло, сърце и мисъл далече от смущени­ята, които причиняват хората и техните посещения, понеже сред тях съществуват безредици.

И тъй, нашият Спасител Господ Иисус Христос бе­ше за нас образец на усамотеност и отдалеченост, ко­гато често се изкачваше самичък на планината, за да се по­моли настрана, а също и в пустинята, когато Той побе­ди борещия се с Него дявол. Това не беше от неспособ­ност да го победи сред хората, а по-скоро да ни поучи, че в усамотението и в спокойствието ние можем да по­бедим противника и да постигнем съвършенство. Съ­що така нашият Спасител не прояви Своята слава пред учениците Си сред човеците, но като ги взе със Себе Си, изкачи се на планината и им показа Своята слава. И св. Йоан Кръстител беше в пустинята до деня, когато се показа на Израил.

Знайте още, мои възлюбени чеда, че нашият против­ник се бори срещу нас със своите явни и скрити оръ­жия, като използва в това отношение хората, които стават негови оръдия и оръжия, понеже му се под­чиняват. Чрез тях той атакува верните. Такава е безс­рамната жена, която му е мощно оръжие и която разт­варя своите обятия с дързост.

Тъй също и св. апостол Петър е първият от апостолите, който ни научи на ползата от усамотението, понеже когато беше сам той видя небесата да се отварят и едно платнище да слиза към него. Той беше подканен да заколи и яде, но след като отказа, това платнище беше вдигнато на небето (срв. Деян. 10:9-16).

Когато Йезекия видя четирите животни с четири лица и с четири колела, което говореше за славата на Бога, това стана не в град, нито в село, а вън, на поле­то. Всъщност Бог му беше казал: „… стани, та излез на полето и Аз ще говоря там с тебе“ (Иез. 3:22). Обикно­вено виденията и откровенията са били давани на све­тците само по планините и в пустините.

Св. апостол Павел също говори за тези светци и за техния почитаем начин на живот в Послание до евреите с тези думи: „(тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти“ (Евр. 11:38).

Като е знаел, че усамотението е угодно Богу, про­рокът е казал: „Добре е човеку, кога носи иго на младини. Седи самотно и мълчи, понеже Той го е наложил върху него“ (Пл. Иер. 3:27-28); псалмопевецът Давид потвър­ждава същото: „И в сянката на Твоите криле ще се скрия, докле преминат бедите“ (Пс. 56:2). Още Йеремия, като е съзнавал, че безредиците сред хората причиня­ват много смущения на ония, които искат да угодят на Бога, не се е въздържал да каже: „О, кой би ми дал в пус­тинята пътнишко пристанище! Бих оставил моя народ и бих забягнал от тях…“ (Иер. 9:2).

Мои възлюбени чеда, опознайте добродетелта на уса­мотението, понеже нашият Господ Иисус Христос е пос­тавил пред нас, които обичаме това усамотение, една твърда надежда според пророк Давид: „Спокойно си лягам и спя, защото Ти, Господи, ми даваш да живея в безопас­ност“ (Пс. 4:9). Пророк Илия, който заслужено е бил хранен с духовна храна чрез ангел Господен, не я е получавал сред хората в града или в селото, а само в пустинята.

Всички тези събития, които станаха със старозаветните проповедници, „бяха написани за поука нам“ (1 Кор. 10:11), за да се състезаваме усърдно с онези, които обичат усамотението. В действителност то представ­лява голяма утеха и прави човека съвършен. Затова и те­зи, които са го обичали с всичката си сила и с цялото си същество, са получили слава и светлина повече от ония, които са живели в градове и села.

Затова, мои възлюбени чеда, старайте се да бъ­дете твърди в усамотението, както подобава, за да ви доведе то до вѝдението за Бога, каквото е духовното съзерцание чрез благодатта на нашия Господ Бог и Спа­сител Иисус Христос, Когото всички надарени с разум същества трябва да прославят заедно с Неговия Отец и с Неговия Свети Дух сега и през вековете. Амин!

* Текстът е откъс от книгата на ставроф. ик. Антон Вълчанов Славов „Преподобни Антоний Велики. Любовта прогонва страха. Живот, писма, поучения“

Следва