Св. Антоний: Откажете се от човешката слава и постоянствайте в смирението

Тъй че Авраам е могъл да си построи навсякъде дворци поради многото богатства от злато, сребро, слуги, слу­гини и животни, но е знаел, че докато сърцето му си спомня постоянно за бедността, никога не би могъл да забрави големите благодеяния, които Бог му е дарувал. Затова и той не се е възползвал от тези богатства, а е живял в па­латка. Ето защо Бог му се е явил с два ангела при дъбравата Мамре. Когато е обгрижвал нашия Господ и Неговите ан­гели, Авраам не е заповядал никому от своите слуги да стори това, което е решил, за да не забрави даруваното му благоволение поради проявените смирение и бедност. На своята досточтима вяъзраст от около сто години той сам е отишъл при стадата си, донесъл е най-доброто теле и го е принесъл в жертва. След това е разпоредил на Сара, соб­ствената му жена, да омеси три сати брашно (или три мери, малко над 20 кг., бел. ред.), докато всички негови слуги и слугини са стоели около тях. После ги е поканил да ядат, а той е стоял прав пред тях като бедняк, който е нямал никакъв слуга. Поради това именно чувство на бедност, което Авраам е имал пред Господа, Той му се е явил, изпълнил е всичко, което е искал, и му е казал в онзи ден: „Аз пак ще дойда при тебе (догодина) по това вре­ме и жена ти Сара ще има син…“ (Бит. 18:10). Така и ста­нало: Авраам и Сара добили Исаак.

Също и Исаак е бил твърде богат, но по сърце е бил беден дотолкова, че филистимците (местно население, бел. ред.) са го смятали за такъв, но той не им се е противопоставил (Бит. 26:13-22). Поради това богатствата му са се увеличавали все повече и повече.

По същия начин Яков е решил да замине за Месопо­тамия преди смъртта на баща си Исаак и след като е по­лучил неговото благословение, той също се е отказал от голямото си богатство; живеел е в бедност, нямайки ни­що друго, освен тояга и припаси, достатъчни за път. Когато си е лягал, поставял е камък под главата си. Ето за­що той се е обогатил много повече в къщата на своя чичо Лаван. Когато е пожелал да се върне в дома на своя баща, той, въпреки голямото богатс­тво, не бил забравил бедността, понеже тя е била път, по който той е ходел. Впро­чем той я е проявил пред Господа с думите: „… с тояга пре­минах този Иордан, а сега имам два стана (два лагера от мъже-бойци, бел. ред.)“ (Бит. 32:10).

Вижте как той не е забравил бедността до времето на своята смърт!

И тъй, Яков по всяко време е държал в ръката си тояга, за да не би сърцето му да се възгордее поради голямото му богатство, а и да си спомня работата, ко­ято е вършил в дома на своя чичо Лаван.

Също и Йосиф, макар че е бил цар в Египет, не е забра­вял скромното си положение и не се е срамувал да го раз­крие пред фараона, като е казал на своите братя: „Ако фа­раонът ви повика и попита: какво е вашето занятие, вие кажете: ние, твоите раби, сме скотовъди от мла­дини досега…“ (Бит. 46:33-34). Той е постъпил така, за да не се хвали пред фараона. Следователно, виждате как царската власт и богатството не са го накарали да забра­ви своето скромно положение и бедност.

Тъй също и Моисей, най-големият от пророците, макар че е станал син на фараоновата дъщеря и е прите­жавал всички съкровища на Египет, си е спомнял обаче и за своите братя, произлизащи от Авраам, които Бог бил прославил поради тяхното смирение и бедност. Моисей ги е търсил, за да ги последва. Напус­кайки Египет, той е станал чужденец в Мадиамската земя за четиридесет години. Когато е пасял стадата, той е имал на рамо само хляб и вода. Когато Бог е видял голямото му смире­ние, му е казал: „И тъй, върви: ще те пратя при фараона (египетския цар); и изведи от Египет Моя народ, сино­вете Израилеви. Моисей продума Богу: Кой съм аз, та да ида при фараона (египетския цар) и да изведа от Египет синовете Израилеви?“ (Изх. 3:10-11). И той е разгневил Бога с този въпрос. Разбира се, това се е дължало на презрени­ето, което Моисей е хранел към себе си, понеже не се е възгордявал. Следователно, поради неговото изключително сми­рение Бог го е прославил и му е дал белег за това чрез него­вата тояга, за да не забравя бедността си и да Му благо­дари за благодеянията, които е получил. Затова и Бог му е заповядал да извършва с тоягата знамения и чудеса. И всички тези знамения и чудеса са ставали благодарение на Бога, но посредством тази тояга, та Моисей, като я държи винаги в ръка, да си спомня за собствената бедност и никога да не я забравя.

Морето би трябвало да се изпари и да изчезне пред огнения стълб, който се е движел пред народа, но не е станало така. Бог е предоставил възможност на Моисей да раздели морето с тоягата в ръка, така че при вида ѝ той да си спомни, че със същата тази тояга е пасял стадата в пустинята като беден и смирен чужденец. Тъй че Мои­сей е носел тази тояга по две причини: първата – в знак на почит за многото чудеса, извършвани чрез нея, и втората – за спомен на неговата бедност, за да не се възгордява в сърцето си, а да казва: „Тази сила не е моя, а на Господа“.

Разказва се за Девора, че след като получила от Бо­га високото си звание да ръководи целия народ, нейно­то сърце не се е възгордяло. Всъщност тя си е спомняла за положението си на жена и е признавала, че мъжът е не­ин глава (срв. 1 Кор. 11:3). Ето защо, когато тя е решила да обяви война срещу Сисар, тя е изпратила да потърсят Варак и му е дала власт да я започне. Обаче праведният Варак не се е подмамил от тази голяма чест и не е заб­равил Божиите пътища. Той ѝ е отговорил: „Ако дойдеш с мене, ще отида…“ (Съд. 4:8), понеже е знаел, че Бог е с нея и ѝ е връчил командването. Девора обаче му е отговори­ла: „Добре, ще дойда с тебе; само (знай, че) твоя не ще бъде славата в пътя, по който ще вървиш; защото в женска ръка ще предаде Господ Сисар“ (Съд. 4:9).

Мои възлюбени чеда, помислете върху благородство­то на техните чувства. Всъщност, по-добре за Девора е било да каже: „Господ ми даде тази чест, аз няма да я отстъпя на друг“, но поради смирението на своето сър­це тя си е спомнила за състоянието си на жена. За Варак е било също по-удачно, след като е получил власт от Девора, да отиде сам на война, за да се похвали с нея, да каже: „Аз победих Сисар!“. Той по-скоро обаче е избрал сми­рението, за да му помогне Господ.

Същото се отнася и за Гедеон, когато ангел Господен му е казал: „Иди с тая си сила и спаси Израиля от ръката на мадиамци“ (Съд. 6:14). Сърцето му не се е възгордяло. По-скоро той си е спомнил за скромното си положение и се е осъдил за многото си грехове, за да се освободи от гордостта. Първом той е казал: „Господи, как ще спася Израил? Ето, и племето ми е най-бедно в коляното Манасиево, и аз съм най-малък в дома на баща си“ (Съд. 6:15). Господ му е отговорил: „Аз ще бъда с тебе“ (Съд. 6:16). Обаче смиреното му сърце не му е давало покой. Той е помолил Бога да го подпомогне в този жребий, понеже е смятал се­бе си недостоен за такава чест. И наистина Гедеон е по­бедил мадиамците с помощта на Бога. Той винаги си е спом­нял за първоначалната си бедност и е избягвал гордост­та, а на народа, който го е молил да му бъде цар, е отговорил със смирение: „Ни аз ще ви владея, ни моят син ще ви владее; Господ да ви владее“ (Съд. 8:23). Така той е отбягнал властта и никаква чест не е могла да го съблазни.

Така също и Анна, майката на пророк Самуил, му е уши­вала дреха всяка година със собствени средства (1 Цар. 2:19). Знае се все пак, че храмът Господен не е бил в нужда, за да се налага майката на пророка да му носи дреха за обличане. Тя обаче е постъпвала така поради неговото вли­зане в храма още в ранна възраст, за да не си каже: „Аз съм ангел или сила и получавам откровения в храма“. Това тя е правела ежегодно, за да го научи и убеди, че той ѝ е син и да си спомня за положението и семейството си. Ето защо, той е напредвал все повече и повече и е станал приятен пред Бога. Тъй също и Анна, неговата майка, е била смирена и блага, както и Давид е бил смирен и благ.

Мои обични чеда, и ние, подобно на тях, да прегърнем кротостта и смирението, понеже Давид казва: „Спом­ни си, Господи, Давид и всичката му тъга“ (Пс. 131:11).

Когато той е пасял овцете на своя баща, Бог го е избрал за цар, като го е облякъл в почест вместо всички други от дома на баща му. Отивайки да се бори срещу Голиат, Давид е потърсил три камъка от долината и ги е поставил в торбата си. Взел е също и тоягата си, с която е пасял овцете, и се е отправил към гиганта Голиат; преборил го е и го е победил със силата на Господа. После са го довели пред цар Саул, при когото е станал уважавана личност. И въп­реки почестите, които е получавал в царския палат, той не се е откъсвал нито от тоягата си, нито от торбата си; пазил ги е при себе си, за да остане завинаги смирен по сърце и пример за поука. И тъй, веднъж помазан и станал цар, той е казал: „Господи, сърцето ми не се е гор­дяло, очите ми не са се високо дигнали и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мене работи. Не смирявах ли и не успокоявах ли душата си като дете, отбито от майчини гърди? Душата ми беше в мене като дете от гърди отбито“ (Пс. 130:1-2).

Давид е написал тези псалми, когато е бил цар, без да забравя първоначалната си бедност. Той е казал още: „Бях най-малък от братята си и най-млад в дома на баща си: пасях бащините си овце“ (Пс. 151:1). И е произнесъл си­гурно тези думи, за да познае и научи светът от него смирението и бедността.

Тъй също и пророк Илия, въпреки че е извършил много чудеса, не се е отделил от кожуха си дори и при възлизането си към небето, за да не би сърцето му да се възгордее от големия брой знамения, извършени от него. Оба­че в края на своето възлизане той го е хвърлил върху уче­ника си Елисей, но си е запазил едно кожено парче, за да си спомня, че е бил беден човек. И така споменът от това кожено парче му е пречил да забрави първоначалната си бедност.

Тъй също, когато нашите отци, апостолите, са пос­ледвали нашия Господ Иисус Христос, те винаги са си спом­няли първоначалната си бедност: когато нашият Гос­под е пристигнал в Капернаум, е казал на Петър, първия сред апостолите, в отговор на въпроса за заплащане на данък: „Иди в морето, хвърли въдица и първата риба, която се улови, вземи; и, като ѝ разтвориш устата, ще намериш статир (монета от 4 драхми, бел. ред.), вземи го и дай за Мене и за себе си“ (Мат. 17:27). Вие виждате, мои възлюбени, как Петър не се е отделил от въдицата си, за да не забрави своето смирение и бедност.

Знайте, най-после, че нашият Господ ни е посочил те­зи примери, за които споменахме, за да се смиряваме и ние самите, та дяволът да бъде разкрит и изобличен и да бъдат угасени неговите нажежени стрели (срв. Еф. 6:16).

Но не само посочените светци и техните близки са си спомняли за своята бедност. Нашият Господ Иисус Христос Сам се нарича Син Давидвов и, както е писано: „Син човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28).

А когато са Му казвали – „Ти си Син Божи“ (Лука 4:41; срв. Марк 8:30), Той е мъмрел всеки, който Му е казва­л това. При извършване на чудеса и изцерения Хрис­тос е давал на хората следната препоръка: „Никому нищо не обаждай…“ (Марк 1:44), с което се е смирявал заради нас. Господ Иисус е постъпвал така не поради боязън от суета; в действителност Той е можел да по­казва силата на Своята божественост винаги, когато е пожелаел, но е постъпвал тъй, за да ни поучи как да съхраним чувството си за бедност и слабост – по та­къв начин, че съзерцавайки Господа, да се смиряваме ние самите. Ясно е, че никой друг не може да се смири до дъл­бината на своето сърце, освен този, чиято душа е съ­зерцавала Бога.

Знайте, следователно, мои скъпи чеда, че мнозина живеят в смирение, но вън от истината на тяхното сърце. Привидно те се смиряват пред човеците, без да са съзерцавали величието на Бога. Тъй че вътрешното смирение никой не може да получи нито с цената на мно­го злато, сребро, мед, нито с посещение на земен цар и неговите военачалници или войници. Напротив, знаем, че нашите свѐти и чисти отци преди всичко са се смирявали. Ние четем всъщност това, което е писано за Йов, когато той е казал на Бога: „Ако и да знаеш, че не съм беззаконник и че няма кой да ме избави от ръката Ти“ (Иов 10:7) и т. н. Когато обаче Иов е видял Господа в об­лаците, говорил е с Него и Го е съзерцавал с широко отво­рените си очи на сърцето, той се е помислил за прах и пе­пел и се е разкаял, че е говорил така (срв. Иов 42:6).

Тъй и пророк Исаия първом е упрекнал народа за него­вите грехове, но след като е видял Всевишния Бог и серафимите, които са стоели около Него, проявил е голямо сми­рение, като е казал: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста…“ (Ис. 6:5).

Също и учениците на нашия Господ Иисус Христос: хранели са се с Него и са Му говорели без страх, но когато Той се е преобразил на Таворската планина и е изменил вида Си, паднали са ничком на земята, признали са своето нищожест­во и са се покаяли. Те са разбрали, че са нищо пред славата на Христа, нашия Господ. Имаме и много други примери, ко­ито свидетелстват за това. Причината за изключител­ното смирение на светците се дължи на това, че те са съзерцавали славата на Бога.

Онова, което ни убеждава в горното, е постъпката на нашия Господ спрямо Неговите ученици. От нея ние се научаваме, че в този свят истинското покаяние се поражда в душата, когато тя отдалече долавя славата, която трябва да получи. И наистина светото Еванге­лие потвърждава, че нашият Господ Иисус Христос, „… знаейки, че Отец всичко Му е предал в ръцете, и че от Бога е излязъл и при Бога отива“ (Иоан 13:3), станал е от вече­рята, съблякъл е горната Си дреха и като е взел убрус, пре­пасал се е; после е налял вода в умивалника и е започнал да мие краката на Своите ученици и да ги отрива с убруса, с който е бил препасан (срв. Иоан 13:4-5). По този начин учениците са станали смирени.

Тъй също и вие, мои възлюбени в Господа, понеже видяхте славата Божия и познахте наследството, кое­то трябваше да получите, откажете се от човешката слава и постоянствайте в това голямо смирение. Не се местете от място на място, тласкани от славата на човеците; това показва, че забравяте първоначалната си бедност. Срещам подобни люде. Те търсят човешка сла­ва. Ако не са я получили в обществото, в което живеят, това ги кара да се насочат другаде, за да придобият още по-голяма слава. Като знаете това, мои скъпи чеда, не се местете от общество в общество заради човешка слава. По-скоро бъдете в себе си като деца и подража­вайте на двамата ученици на Йоана Кръстителя: те не са го изоставили, за да се ласкаят, че следват друг, но, ка­то са разбрали, че Господ Иисус е по-голям от Йоан, спо­ред свидетелството на същия този Йоан, те са Го послед­вали, за да бъдат сред Неговите ученици. Постъпвайте така винаги, когато отивате при по-голям от вас, за да се изпълни над вас словото: „Подновява се както на орел твоята младост“ (Пс. 102:5).

Признавайте, че сте грешници, и плачете за себе си поради това, което сте извършили от незнание. По този начин волята на Господа ще бъде наистина с вас и ще действа във вас, понеже Той е благ и прощава грехове­те на всички, които се завръщат към Него. Господ не си спомня за греховете им, но иска човеците да си спом­нят за тях, та като забравят предишните си прегре­шения, да не би да станат длъжници за онова, което им е опростено. Подобно нещо се е случило с длъжника, ко­муто господарят е опростил талантите, които му е дъл­жал. Забравяйки това и държейки се безумно със своя другар по служба, той му е поискал всичко, което онзи му е дъл­жал. В действителност, длъжникът е нямал милост към своя себеподобен, към другаря си по служба, като не му е опростил стоте динария – нещо, което е било твърде мал­ка сума спрямо това, което му е било опростено (срв. Мат. 18:24-34).

Моисей също е препоръчал на своя народ в пустинята да не забравя предишните си грехове, като е казал: „Гледай да не забравиш Господа, твоя Бог, но спазвай заповеди­те Му, законите Му и наредбите Му, които днес ти за­повядвам. Гледай да не се възгордее сърцето ти и да не забравиш Господа, твоя Бог, Който те изведе из Еги­петската земя, из дома на робството“ (Втор. 8:11-14). „Да не забравиш делата, що ги видяха твоите очи, и те да не излизат от сърцето ти през всичките дни на твоя животзнаейки, че Отец всичко Му е предал в ръцете, и че от Бога е излязъл и при Бога отива“ (Втор. 4:9).

Мои възлюбени чеда, всичко това е било за наша пол­за, понеже някога ние сме били роби в Египет, който изобразява греха, в чието подчинение сме се намира­ли. Следователно, да се постараем да влезем в Обетова­ната земя и, влезли веднъж в нея, да не забравяме пре­дишното си робство, а да си спомняме винаги за него, та да не би, като ядем и пием, да се окажем неблагодарни. И не само поуките от Моисей, но тъй също и тези на пророците ни учат да не забравяме греховете, които Бог ни е опростил и които Сам Той е забравил, но които ние винаги трябва да помним, за да си останем смирени пред Господа като човеци, които ще се представят пред Оно­гова, Комуто са задължени.

Помислете също и върху примера с пророк Давид. Кога­то е съгрешил с жената на Урий и пророк Натан го е изобли­чил за този грях и за извършеното спрямо нейния съпруг, веднага след изобличението той е бил обхванат от покая­ние и се е смирил. Ето защо Натан му е казал: „Господ сне от тебе греха ти; ти няма да умреш“ (2 Цар. 12:13).

Когато Давид обаче е получил опрощаване на грехове­те си, той не ги е забравил и споменът за тях не е изчезнал, а го е втъкал в Петдесетия псалом, който остава паметен за по­коленията. И, веднъж получил опрощаване, той е казал: „Беззаконните ще науча на Твоите пътища и нечестивите към Тебе ще се обърнат“ (Пс. 50:15). Давид е казал всич­ко това, за да се поучат от него всички грешници да се покайват по неговия пример и да не забравят извърше­ните от тях грехове, а всякога да си спомнят за тях.

Бог е казал също чрез пророк Исаия: „Аз Сам изглаждам твоите престъпления заради Самаго Мене и греховете ти не ще спомена. Припомни Ми, ще се съдим; говори, за да се оправдаеш“ (Ис. 43:25-26).

Господ е казал също и в пророчеството на Йеремия: „Върни се, отстъпнице, дъще израилева, казва Господ. Аз не ще излея върху вас Моя гняв; защото Аз съм милос­тив, казва Господ, няма вечно да негодувам. Признай са­мо вината си, защото ти отстъпи от твоя Господ Бог…“ (Иер. 3:12-13). Тъй също и ние, мои скъпи чеда, ако Господ ни прощава греховете, ние самите не тряб­ва да си ги прощаваме, а трябва винаги да си спомняме за тях и да подновяваме нашето покаяние.

Във връзка с това Йоан Кръстител е отправил след­ната препоръка, когато е кръщавал хората за опроща­ване на греховете: „Прочее, сторете плод, достоен за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда. И секирата лежи вече при ко­рена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Лука 3:8-9).

Ако ви припомних всички тия неща, мои възлюбе­ни чеда, то е, че си спомням за голямата ви добродетелност; не бих желал да се отпускате и вашата светлина да залязва. По-скоро бих искал в още по-голямо изо­билие да произведете плодове, достойни за ангелското облекло, с което сте облечени.

Знайте и това: един човек, който е намерил имане, скрито в нива, продал е всичко, което е притежавал, и е ку­пил нивата (срв. Мат. 13:44). Следователно, мои възлю­бени в Господа чеда, вашата слава вече се проявява във всички общности, но не мислете за нея, за да не се възгордеете. Спомняйте си по-скоро със смирение и за ва­шата първоначална бедност и ще бъдете като такива, които пренебрегват собствената си слава. Моисей, въп­реки че е бил възхваляван, е пренебрегвал славата на сво­ето лице поради смирението и кротостта си. Народът обаче го е познавал и той се е опасявал от вида си. Ето защо си е закривал лицето с покривало.

И така, мои възлюбени, ако отхвърлите дале­че от себе си благàта на този преходен свят, какъвто е земята на мъртвите, по подобие на тези, които споме­нахме, тогава твърда ще бъде надеждата ви да получи­те от Господа благата от земята на живите. Ето за­що, мои скъпи чеда, не гледайте да се харесате на хора­та, които се намират в страната на мъртвите, от бо­язън, че няма да можете да угодите на Бога в страната на живите.

След като сте постигнали спасение от вашите гре­хове, не бъдете снизходителни към самите себе си от опасение да не би плодовете на покаянието ви да бъдат неузрели. Най-вече подражавайте на апостол Павел – учи­тел на вселената, който, след като Бог му е простил, като му се е явил и му е говорил, не си е простил сам на себе си. Той не е забравил началната си заблуда, която Господ в Своята милост е забравил, но е казал: „Аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах“ (Гал. 1:13; срв. 1 Кор. 15:9) и други подобни думи.

И нека нашият Господ Иисус Христос ви пази в бо­жествения Си покров за вечността, понеже Нему подо­бава всяка слава и възхвала заедно с безначалния Му Отец и Неговия Свети Дух сега и винаги. Амин!

* Текстът е откъс от книгата на ставроф. ик. Антон Вълчанов Славов „Преподобни Антоний Велики. Любовта прогонва страха. Живот, писма, поучения“

Следва