Когато четем новини, слушаме радио и т. н. виждаме, че нашият живот става все по-труден. „Става ад”, както казват мнозина. Гледаш новините и се поболяваш. Слушаш за събития съвсем наблизо до твоя дом, притесняваш се и казваш: накъде вървим? Защо животът ни е такъв? Не можеше ли да бъде по-хубав, да бъде рай? Той би могъл да бъде рай. Бог ни е създал за радост, а не за страдание. Бог не ни е довел на този свят, за да направи живота ни истински ад, а за да живеем мирни, тихи, радостни, творчески. Да водим динамичен, но в същото време смирен и спокоен живот. Да имаме своите всекидневни работи, хубави занимания, семейството, близките, приятелите, нещо творческо, скромно, с любов... кой не мечтае за това. Животът ни обаче не е такъв, а напротив – той е изключително напрегнат, труден, много изморителен, тленен. Тоест, той ни разболява, принуждава ни да остареем преждевременно и не знаем как ще свърши всичко това. От Евангелието и Откровението знаем, че доколкото не приема Христос, светът върви от зле към най-зле. За нас това е очевидно. Но ние все търсим други обяснения на събитията – научни, политически, геофизичини, магични, да, дори магични, окултни, а божествени – така, както Църквата поучава и нашият Христос - само такива не приемаме.
Половин Гърция гори, но колцина приемат посланието за покаяние? Само някои християни. Останалите функционират по светски, което естествено не е лошо, в смисъл, че на човека, чиято къща гори, наистина трябва да му дадеш нов дом, на този, който е гладен, трябва да му дадеш храна. Така е, но виждаш ли какво казва св. Козма Етолийски: когато даваш храна на детето си, сложи и иконата на Христос пред него, за да се научи да свързва храната с Бога, и му кажи:
- Детето ми, това, което ядеш, не е мое, а моят Бог ми го дава! Бог ми е дал здраве и работя. Бог ни дава храната и се храним. Майка ти е сготвила, но Бог е изпратил дъжд и земята е дала плод...
Всички неща са свързани. Всички неща се кръщават в Божията благодат и всичко може да получи христоцентрично тълкувание, когато център е Христос и когато всичко води към Христос. Ако не схващаме и не разбираме посланията, които Христос ни дава в живота, а се ожесточаваме, ставаме по-безотговорни, по-бунтовни спрямо Бога, тогава какво става?
Животът ни би могъл да бъде изключително красив. Обещанията на Бога са категорични. Той казва в Стария Завет: Ако Ме слушате, ще се наслаждавате на земните блага и всичко в живота ви ще бъде благословено! Вашият живот ще бъде рай, истинска наслада, истинска сладост! Но ако не Ме послушате, ви очаква меч – взаимно ще се избиете, взаимно ще се изядете.
Ако Господ не присъства като основен фактор в нашия живот, ако не влезе в ума ни, за да настрои нашите движения, мисли, избор, ако не Го допуснем да управлява неукротимия кон на нашето бунтуващо се от егоизъм „аз”, ако Господ не влезе като управник на моя дом, държава, парламент – ако това не стане, не е възможно да има равновесие. Без Христос в човешкия живот и в обществото властват инстинктите, логиката на абсурда, изгодата, законът на джунглата, според който най-силният иска да разруши и разкъса по-слабия... След като за теб няма Господ, Който да осмисли твоя живот и да ти каже кое е доброто и злото, вече всичко се релативизира. „Нещата са така, както всеки ги разбира – зло за теб, добро за мен!”, казват някои.
Без Христос не съществува общ критерий, обща мярка за сравнение, пред нас нямаме идеал с конкретна цел, която искаме да постигнем, няма личност, на която искаме да подражаваме. Коя е личността, кой е човекът, моделът, който иска да формира съвременната епоха? Идеалът на съвременния човек е това: екстровертен, свръхактивен, но и дълбоко депресиран човек, без смисъл и цел, без перспективи, без да знае къде отива и откъде идва и как ще живее. Всичко това е чуждо за Църквата. Църквата има други идеали, има други виждания за живота, друг опит. Не всички християни го живеят, само някои, но въпросът е да стане това заквасване, този квас да замеси останалия свят, за да разберем абсурда на живота без Христос.
Светът постоянно изпада в нови безизходици и, опитвайки се да ги разреши, създава нови. Така никога няма да намерим покой и да се успокоим. И когато пламне пожар, стане катастрофа, земетресение, е хубаво да се погрижим за външното, да използваме науката и технологията, но трябва и да потърсим дълбокото послание във всичко случващо се. Днес новините не изпращат никакво послание, не те карат да се замислиш за нищо съществено в живота, което да отеква в сърцето ти, в битието ти, в истинското ти щастие. Мисълта ти обаче е постоянно ангажирана с пари, заплати, пенсии, борси. Някой, който ме слуша сега, ще възрази:
- Но разбира се, ти не правиш ли същото? Не искаш ли да се повиши заплатата на хората? Ти не работиш ли срещу заплащане? Срещу парите ли си? Без пари нищо не можеш да направиш!
Да, но не парите са тези, възлюбени, които реално ни липсват, за да станем щастливи. Внимавайте! Аз се моля да намериш работата, която искаш, да получаваш парите, от които се нуждаеш, да не ти намаляват заплатата и т. н., но да знаеш, че това само по себе си не е щастието. Ние сме много заблудени по този въпрос, като отъждествяваме и свързваме щастието с такива неща.
Събуждаш се сутрин и веднага пускаш сутрешните новини, сутрешните коментари. Още със ставането мозъкът ти бива бомбардиран с послания от такъв тип - политически, борси, икономически величини, полицейски бюлетини, кои са живи, кои са убити, къде се води война, какво ще стане с едната партия, с другата, кой ще управлява, кой ще бъде сменен, за изборите - тези неща, сериозно ли вярваш, че те ще те направят щастлив? Всъщност, ако размислиш спокойно, ще установиш, че те по никакъв начин не засягат живота ти, децата ти, Бога. Какво ти дават? В същото време сутрин нямаш време за молитва, за някое духовно последование или откъс от Новия Завет...
Ако размислиш добре в себе си, ще разбереш, че всичко това е бягство, алиби и неща, които използваме, за да забравим за себе си и да не мислим за смисъла на живота. Как ни помагат всички тези неща, които епохата ни предлага днес? Какво ни казват за великите екзистенциални въпроси – щастието, вътрешната радост, смисълът на живота, самотата, депресията, заплахата от небитието. Съществуват толкова въпросителни в света, в душите на младите хора – нима техните очи не ни карат да се замислим? Очите им жадуват ли за смисъла на живота? Очите им са празни, нямат искрата на радостта, благодатта на Светия Дух, която са получили при Кръщението, но са я покрили. Изморени погледи. Тези неща не ни ли карат да се замислим? Да дадем смисъл, да кажем на децата – защо е всичко това, какво съществува зад всичко това? Защо живеят, къде отиват, как ще победят вакуума в себе си, меланхолията, властта на телевизията?
Ти, хората и политиците, да отговорите на едно дете, защо съм унил, когато се връщам от парти? Ела ти, който говориш за заплатите, ела ти, който говориш за застраховки, ела ти, който говориш по всички други въпроси, ела и кажи на детето си, което е имало пари и пак има пари в джоба си, но въпреки това се връща от партито, от празника, от разходката и чувства вакуум в душата си и пита: защо съм унил? Защо съм депресиран? Защо нищо не ме изпълва? Защо правя всичко, но не се радвам? Защо ми липсва нещо, но не зная какво е то и постоянно чувствам тъга? Тези въпроси кога ще получат отговор?
В същото време обещавате, че ще спасите света, защото ви отпускат безкрайни часове по телевизията, за да развивате идеите си, следователно това, за което говорите, се смята за много значимо.
И какво трябва да стане? Трябва да се замислим и да се огледаме в Христос, а не в манталитета на света, за да видим, дали сме наред. Защото едни са критериите на света, за да ти кажат, че си наред, и съвсем други на Христос. Според света аз съм луд, може и ти, доколкото говорим такива неща... Днес епохата казва едни, а ние говорим други неща. Това е лудост. Добре. Тази лудост обаче ни кара да живеем, кара ни да тълкуваме живота правилно, стоим на нашите нозе и издържаме нищото, загубата на всяко светско наслаждение и можем да победим смъртта.
А със смъртта какво ще стане? Пенсията! Добре, ще я вземеш, а след пенсията какво ще стане? Кой ще ти говори за след пенсията? Кой ще ти говори за смъртта, която идва? Или може би не вярваме и не я приемаме? Това е въпросът, да признаем и да кажем открито, че сме невярващи, атеисти и живеем без Христос във всичко.
В такъв случай е нормално хората да правят, каквото правят: да се паникьосват, да са толкова едностранчиви, да абсолютизират политически и икономически въпроси. Всичко това е естествено в неестествената атмосфера, в която отсъства Христос.
Например говорят по телевизията: грижа ни е за младите хора, искаме да се забавляват, да се радват! Хубави думи, нали? „Да се забавляват, да се радват, да имат полза младите”, дай ми обаче смисъла на тези думи. Какво ще рече да се радват младите? „Качество на живот” – какво ще рече качество на живота? Слушам тези дни, че от общината организирали младежки театър. Отиваш на театър и виждаш как на сцената бушуват низки страсти, пороци, коварство. Нима това е качество? Да се съберат младежите и да изиграят една пиеса – в действителност какво качество на живота им дава това?
Нещата не се развиват в добра посока. И ние, които вярваме в Христос, трябва най-малкото да имаме съзнание за нашето състояние, да превърнем гнева си в молитва и самоукор. Да се караме не на другите, а на себе си, казвайки: Ние сме виновни, защото, ако християните бяхме истинни, имахме смирение, истински дела в живота си и влияехме на нещата всеки, където може, атмосферата в обществото и личния ни живот щеше да е по-добра.
Ще ви илюстрирам това, за да не звучи теоретично. В началото на всеки сезон всички канали започват нови сериали. Гледаш ли ги? От края на септември и до края на сезона. Не съществува нито един, в който да не цари измама, съпружеска невярност, поквара, скритите послания са за низост, коварство, порочност и извратеност. Мислиш ли, че преувеличавам? Какъв идеал изграждат тези неща в душата на детето? Такъв е животът, такава е реалността, ти казват. Вярно е, такъв е и ние такива станахме. Тоест, потъваме и нашето потъване го показват във филм, разлагаме се и тази гнилост също я превръщаме във филм.
Апостол Павел казва: за всички станах всичко. Тоест, слизам до равнището на всеки, но за да ги спечеля в Христос, за да ги издигна. А нима филмът ми показва реалността на живота с неговите измами, невярност, коварство и т. н., за да ме възвиси и изведе от тази безизходица? Какво семейство ще създаде това дете, което е попило тези представи за живота? Какво семейство? И как детето ще почувства, че това не е правилно, доколкото телевизията не ти показва действителността по поучителен начин, не ти представя коректив и никой не казва: знаеш ли, този, който мами съпругата си и живее с други, се кае, поправя се, плаче и търси прошка... Напротив, изневерите, измамите и пороците се представят по очарователен, привлекателен начин, даже тържествено.
Ако можехте, поне мъжете да отидете в Света Гора за известно време, за десетина дни, без радио, телевизия, без вестници и друга информация, за малко ще се успокоиш. Ще живееш поне за кратко само Божия живот. За тези дни умът ти малко ще се очисти, ще се филтрира и когато след това се върнеш в света, всичко ще ти се струва лудост. Ще ти се струва болно, ще виждаш, че всички неща не вървят добре и ще се чудиш: къде бях и къде се оказах? Тук хората се хвалят с греховете си, а на Света Гора се покайват – грешиш и се каеш, а тук превръщаме греха в тържество, в начин на живот, във флаг, с който се гордеем и го рекламираме.
За тази лудост е говорел св. Антоний преди векове, като казва, че в последните времена хората толкова много ще полудеят, че ако видят някой познат, който е наред, ще се съберат всички около него и ще му казват: ти си луд, а ние сме си наред! И ще смятат здравомислещия човек за луд. Естествено хората ще имат своето право: в своето безумие техният ум не може да разбере различните от тях, просветлените от Бога хора, които имат Божията благодат, чийто ум си е на мястото и който вижда чисто Бога, света, хората, живота. Хората без Христос не разбират това, те излъчват на друга честота. Все едно говорите на различни езици.
Следователно, какъв е изводът? Целта не е да обвиняваме някого, нито да се караме с някого. Казвам го, за да се раздвижат застоелите води в умовете на християните, на самите християни, какъвто искаш да се наричаш. Смяташ се за църковен, но и ти си объркан, и твоят ум е осквернен, и ти се увличаш, отпускаш се, осветскостяваш се - харесва ли ти тази дума? Чувал си я. Секуларизация, т. е. и ти действаш малко по светски – и на теб ти харесват всички тези неща. Услажда ни се животът на греха, светската суетност на телевизията, но не забавните шеги, а подлите и пикантни неща. Е, какво ще стане? Къде ще се избие всичко това?
Всички ли пиха от лудата вода и се подлудиха, пита Фотис Кондоглу. Прочетете този разказ за лудата вода, за да видите как всички полудяли и накрая единственият, който не се подлудил, бил царят. Защото той не пил от лудата вода, която паднала от небето. Тази луда вода обаче накарала всички да виждат бялото в черно, черното в бяло, да не разбират правилното и да го смятат за грешно, и обратно. Само царят казал: няма да пия от нея, да би не се увлека, а да ги управлявам добре! И всичко добро, което вършил, другите, които били пили от онази вода, го смятали за лудо. Те тръгнали да го свалят и царят си казал: какво ще стане с мене? Само аз не пих от водата и ето, сега да пострадам? Е, донеси да пийна и аз малко! Единственото решение. Нима единственото решение, за да се задържиш в този живот, е и ти да влезеш в неговия безумен ритъм? Умът ти да претърпи тази промяна, тази страшна повреда и да гледаш на всичко, както всички останали?...
Но знаеш ли нещо? Ще дойде страшният час на смъртта. Днес по телевизията тази дума няма да я чуеш, или поне не в смисъла, в който Църквата поучава – смъртта в градивен смисъл. Няма да помислиш за нея, за да се събудиш, но ще ти я представят най-много като трилър. В трилърите дават само смърт – с кръв и убийства, но жестокостта не кара човека да се замисли и да каже: какво ще правя аз, аз лично, в онзи час? Какво съществува след това? Как ще стигна до онзи момент? Какво ще стане с душата ми?
Ще дойде този час и всички ще видим колко грешки сме направили, колко погрешно сме гледали на живота. Когато пияният човек се опива, ти му говориш, но той не разбира какво става с него. Ако обаче в онзи час го удари една кола и си тръгне от този свят, душата му веднага, понеже не е пияна, разбира всичко, но вече е късно. Ние сми пияни в този свят. Казва го св. Йоан Златоуст: пияни хора управляват този свят, пияни от страстите, от немощите, от пороците, от неправдите. Пияни хора, които постоянно се опиват и умът им никога не се очиства. Те никога не задават въпроса, накъде отиваме, къде е Бог? Защо Го отблъснахме от нашия живот? Телевизията, политиката, средствата за осведомяване, всичко това би ни помагало, ако представяше идеали за живот, превъзходни образци за живот, тя би помагала на хората, но, знаете, тези неща не „вървят” и не се гледат.
Братя мои, имаме нужда се събудим, да се молим и да казваме постоянно молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”. Тази молитва побеждава суетността на този свят, на телевизията, на политиката, всичко скверно, което съществува в тази епоха, и поставя всичко объркано на неговото място. Кой върши това? Молитвата към Господа, защото в нея наричаме Христос Господ, което означава, че Той е най-главното в живота. Господ е Всичко. Всичко не е нито това, което телевизията казва, нито това, което политиците казват, нито пенсиите, нито борсата – Господ е Иисус Христос, затова всеки път, когато казваш Иисусовата молитва, ставаш нормален човек, защото поставяш нещата на тяхното място. Когато се научиш да имаш правилно отношение към Господ Иисус Христос, придобиваш правилно отношение към всичко.
Духовният човек, казва Св. Писание, преценява всички, вижда всичко, изследва всичко и това никой не го разбира, освен него. Ако си църковен човек, няма да те разбират. Чрез просветлението от Бога духовният човек обаче разбира всичко и вижда суетността, измамата, лъжата, фалша, както и още нещо: когато погледне другия дълбоко в очите, онзи, който обещава решение на всички проблеми по телевизията, може да види празнота. В такива моменти възкликваш: Господи, благодаря Ти! Защото може да съм много грешен, но поне зная Кой е Лекарят. Погинал съм, но зная кое е моето отечество, избягал съм, но зная къде трябва да се върна! Зная къде отивам, зная на коя врата да почукам, зная къде да се покая, къде да застана на колене и да се изповядам и да потърся Твоята милост. Това е разликата, а не че сме по-добри от другите. Не, по-лоши сме, защото ние, християните, не сме преобразили света. Вместо да служим на хората, да станем квас за света, светът ни задушава, светът ни засмуква като голяма фуния и ни въвлича в своята игра, в своята сфера, в своето пространство. Християнинът би трябвало само с поглед да пробужда околните, както правел един светец, който имал такъв дар дар: поглеждал те в очите и повдигал духа ти, гледал те и засаждал рая в очите ти. Нашите очи обаче са лъжливи, без росата на Светия Дух, без Божията благодат.
Трябва да имаме усет за истината, другият да те гледа и да се убеждава. Телевизията не те убеждава, а просто те упоява, кара те да се отпуснеш и потъваш. Това е. Затова нашето време систематично избягва анализа, задълбочаването. Не искат да се задълбочаваш, да седнеш и помислиш, докъде ще стигне тази история, докъде?
Нужни са антитела, с които християнинът разполага. Когато гледа нещо по телевизията, най-малкото има критерий в себе си, има мерило, мярка за сравнение, има Църквата, Евангелието и според тях съди. Другият няма нищо, оставя се, предава се, каквото му кажат – спорт, мода, политика... Но в онзи поразителен час, когато видим Бога пред нас, всичко това изобщо няма да ни помогне.
Сега ще разкажа една история за всички онези, които обичат лесните неща, разказите за „след смъртта” – не църковните, а окултните. Един човек починал и душата му напуснала тялото, но след това се върнала обратно. Той видял действително вечния живот и казал: ако може Бог да ми даде още години, никога няма да направя това, което правих, защото от това, което видях, разбрах, че животът е много сериозно нещо, че тези години ни водят в определена посока и животът не е шега, да мине така на майтап. Защото съществува един изкусител, който се радва, когато ние се объркваме; аз искам да живея, като внимавам оттук нататък. Няма да отдавам първостепенно значение нито на прическата, нито на модата, нито на дрехите – ще ги използвам, но няма да ги абсолютизирам, няма да отдавам сърцето си на всичко това. Това казал този свят човек, който умрял, оживял и оттам нататък, знаете ли какво правил? Затворил се в една пещера и прекарал останалите дни на живота си в молитва и покаяние. Ти може да го съжаляваш и да казваш: горкият, не знае какво губи, какви удоволствия! Той обаче съжалява теб, защото и ти ще отидеш там, където той е бил и не знаеш какво ще срещнеш там. Той обаче знае, защото е отишъл, върнал се е и е видял тези неща.
Решението е да живеем в света, но той да не ни пленява, да живеем нашата собствена лудост, най-хубавата лудост, Божията лудост. Да бъдем не безумни, а богобезумни, безумни за Бога. Само така ще успеем да устоим в живота, само така ще можем да запазим ума си чист в тази толкова нечиста епоха. И когато стане земетръс, няма да мислиш само, че плочите са се разместили, но и ще разбереш, че тази земя, на която стъпваш, не е сигурна. Когато родината ти гори, няма да мислиш само етническите, политически, икономически и други проблеми, но и ще разбереш, че тази земя не е нашето постоянно отечество, нашето жилище е на небесата. Ще разбера, че трябва да се покая и трябва да загася този пожар със сълзите на покаянието, а не просто да казвам: какво ще правя оттук нататък в тази криза. От всички страни слушаме: не се страхувайте, ще спасим положението, ще построим нови къщи, светският живот ще продължи както преди! Токът спря, но партито продължава. Но въпросът е, че животът ти трябва да се промени. Когато Бог угаси тока, това не значи, че трябва да пренесеш партито на друго място, а да разбереш, че Бог не е съгласен с начина ти на живот. Най-малко старозаветната история това показва, че когато хората живеели в грехове, блудства, вършели аборти, магии, убийства, неправди – което съществува и в нашите домове, и в нашата родина – всичко това, за съжаление, като магнит привлича Божието неодобрение, Божия гняв. Бог не се гневи, изразът е антропоморфичен, но чрез него Божието слово ни показва, че Божията благодат не може да се задържи в такава атмосфера, в такава страна, в такива домове, в такива души. Нужно е умът да възстанови своето нормално състояние, да се върне на своето място – при Христос.
Превод: Константин Константинов
