Мобилно меню

4.8936170212766 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (47 Votes)

glavnaya-414x600Руският сайт „Православие и мир” публикува интервю, разкриващо драмата на човек, принуден да се откаже от свещенически сан. Какво преживява някой, който от дете чувства призвание да бъде Божи служител, а след това се налага да се отрече от обета си. Събеседникът в интервюто е наречен Александър, но той не се казва така. Журналистите не посочват истинското му име, за да „не сипват за пореден път сол в незарасналата рана в душата на човека, който се е лишил от честта да бъде свещеник и да служи пред Божия престол”.

- Александър, разкажете ни вашата история. Как се случи така, че ви лишиха от сан?

- За да стане ясна същността, трябва да започна с предисторията. След като завърших училище, напълно съзнателно отидох да уча в духовната семинария. Тогава живеех изцяло с Православието, мечтаех за свещеническо служение. Дори не си представях, че мога да поема друг път.

Веднъж ме повика епископът, за да ми каже, че трябва да се ориентирам вече. Хайде, казва, жени се, да те ръкополагаме, да си поемеш енорията и да служиш. Аз казвам: „Как да се женя? Аз съм само на седемнадесет години, с приятелката ми едва се познаваме”. „Нищо, настояваше владиката, – в работата ще се опознаете”.

Тогава всички се опитваха да ме разубедят – роднините, приятелите, познатите, дори ръководството на семинарията. Аз не ги послушах, поддадох се на увещанията на архиерея. Така станах свещеник, един „ранозрял” свещеник…

Дадоха ни с презвитерата една енория в Белоцерковщина. Къщата ни беше – „шевченковска” колиба, изкривена на една страна, полуразрушена. Налегнаха ни материални трудности, които доведоха до семейни проблеми, неразбиране, неудовлетвореност. Освен това – не сполучихме да си родим детенце. Годините минаваха, а по-добре не ставаше.

И ето, че веднъж жената казва: „Да отидем при епископа, за да говорим за развод”. Хванах се за главата: „Как? Защо?”. Оказа се, че в тези условия тя е започнала да ме ревнува от всички, дори от моите родители. После стана още по-лошо. Нямаше какво да се прави, отидохме при епархийския архиерей.

Той много не настоя да не се развеждаме. В такъв случай, казва, ще се разведеш и ще станеш монах. Аз му казвам, че не съм готов за такова нещо. Но дали не мога да се върна в енорията като целибатен свещеник? Владиката беше категоричен: „Целибатен енорийски свещеник в моята епархия? Изключено”. 

Но аз все пак исках да имам семейство, деца, за да ги възпитам като истински православни християни. Тогава владиката ми отговори, че ще се наложи да изоставя свещеническото служение. И аз, без да чакам свещеническия съд, написах молба, върнах йерейския кръст и расото в митрополията.

- Това беше трагедия за вас, нали?

Не, че „беше”, това е моята лична трагедия. От дете желая да съм свещеник, да служа на Бога с всички сили. От друга страна не се виждах като монах, не усещах влечение към това поприще.

Ето пред такава дилема бях изправен тогава, още преди да навърша 24 години. Разбира се аз се посъветвах с близки хора. Но те не разбираха истинската дълбочина на страданието ми. Казваха: не унивай, ще си като другите – нито по-добре, нито не и по-зле.  

Сега, след толкова години, вече имам друго семейство, възпитавам две прекрасни деца, но все още не намирам покой и усещам непоправимостта на ситуацията, вина и срам пред Бога. Та Той ми се довери, а аз не оправдах доверието, отстъпих, уплаших се от трудностите.

- Но сега вие имате друг живот – жена, деца, други задачи и грижи. Нима няма друг живот за вас след свещенството? Нима считате, че животът ви е безсмислен?

- Не, на казвам такова нещо. Дори и този ми живот в някакъв смисъл е щастлив. Но в моя случай все пак е непълноценен и не ми носи удовлетворение. Аз все още продължавам да меря с онази мяра, продължавам да съжалявам и да се кая за малодушието си.

Често се питам: „А можеше ли да стане по друг начин – да не разрушавам, да не напускам, да не сменям духовните си приоритети?”. Сигурно е можело, но тогава нямаше човек, който да ми покаже този път. Тогава бях още съвсем млад, неопитен, несамостоятелен. Можеше да търпя, даже да страдам, но да остана верен до края. Този грях сигурно ще нося до смъртта си.

- Тази драма не промени ли вашия мироглед? Спряхте ли да вярвате, не се ли озлобихте?

- Не, какво говорите! Сега съм редови енориаш, който разбира се много добре познава външните прояви и вътрешното съдържание на богослужението. Сега съм баща, възпитавам двама малки християни. Много се надявам, че в тази нова ипостас ще се окажа достоен и няма да се наложи да правя компромиси със съвестта и вярата си. Може милосърдният Бог да замени, оцени и да ми дарува прошка и душевен покой.

Мога да кажа нещо повече: в моята житейска ситуация Църквата придобива колосално значение. Само благодарение на нея у мен живеят вярата и надеждата. Ако не е Църквата щеше да ме обхванат отчаянието и безизходицата.

- Сега, от дистанцията на изминалите години и придобития опит, какво бихте посъветвали младите семинаристи, които бързат да осъществят детската си мечта за свещеническо служение?

- Без съмнение ще ги посъветвам да не бързат. Това е много сериозна стъпка, след която връщането назад, не че е невъзможно, но е много трудно и болезнено.

Каноническите правила относно ръкоположението безспорно са плод на здрав разум и ясна логика[1]. „Зелени” младежи пред престола е рискована работа. Момчетата нямат опит и непосредствени знания, за да бъдат стопроцентови примери за подражание. Макар, че не мога да настоявам на това. Аз самият не се оказах добър пример. За съжаление…


Според 15-то правило на 4 Вселенски събор, 14-то и 15-то праволо на 6 Вселенски събор и 16-то (22-ро) правило на Картагенския събор, за презвитер може да бъде ръкоположен мъж достигнал 30 години, за дякон – 25 години, за дякониса – 40 години и за иподякон – 20 години.

Превод: П. Кръстева


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xfu94 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.