Продължение на разговора: Вярата и психотерапията не се изключват – те отговарят на различни въпроси.
– По-рано споменахте, че когато човек, било то психиатър, психолог или свещеник, познава границите си и не ги прекрачва, не може да има разногласие между двете страни. От своя опит като психоложка виждам това постоянно — хора, които посещават психотерапия и едновременно имат и свой изповедник. И тези две посоки могат напълно да вървят заедно. Много често обаче се наблюдава и обратното при представители и на двете страни, и при учени, и при духовници има объркване. Създава се впечатление, че тези две неща не могат да съществуват заедно. В крайна сметка може ли един изповедник да замести психотерапевта? И не би ли било полезно свещениците да имат известни познания по психология, може би и по психопатология, за да бъдат по-полезни в пастирската си работа?
– Разбира се, защото човек може да има нужда от специалист — ако проявява нещо, което изисква намесата на психиатър, или нещо, при което е нужен психолог, или пък трябва да премине през психотерапия, независимо дали с психиатър или с психолог.
Същевременно човек може да има нужда и от духовник по две основни причини. Първо, защото вярващият иска да участва в тайнството на изповедта, което е тайнството на покаянието: чрез него той изразява своята покайна нагласа за неща, които е извършил, и получава опрощение от Бога, Който може да прости всичко, защото няма граници в Неговата любов. И второ, в самото тайнство на изповедта се съдържа и един вид духовно напътствие – това, което наричаме духовен съвет или ръководство в християнския живот. Тоест, вярващият пита: „Как мога в дадена област да постъпвам по християнски? Как да поправя или изцеля връзката си с Бога?“ – и това също е част от духовното общуване в изповедта. И двете измерения – връзката с Бога и връзката с хората, се съдържат в тайнството на изповедта.
Понякога при изповедника идват и хора, които не търсят нито опрощение, нито конкретен духовен съвет, а просто искат да направят първата крачка. Казват нещо от рода на: „Знаете ли, досега не съм имал връзка с вярата, но нещо прочетох, нещо чух, и искам да разбера, струва ли си да тръгна по този път?“ Тоест, човек може да дойде за една по-встъпителна, така да се каже, подкрепа. И само от това описание вече се вижда, че говорим за две различни неща. Всеки християнин има нужда от своя духовник – при някои това е по-често, при други по-рядко, в зависимост от личността и от зрелостта му в християнския живот.
Същевременно всеки човек може да има нужда и от специалист. Не всички, разбира се, но понякога това е необходимо. Има случаи, в които са нужни и двете неща. Например, един вярващ може да се нуждае от психиатър или психолог, а обратно – някой, който вече работи с психотерапевт, може да открие в себе си вярата и да поиска да има и духовник. Някои хора дори са ми казвали: „И преди вярвах, но сега разбирам, че тогава вярата ми не беше толкова здрава, не беше осъзната.“
С помощта на психотерапията, когато човек се освобождава от вътрешните си възли и опознава по-добре себе си, в много случаи стига до по-здрава, по-зряла вяра. Това е един от големите приноси на психотерапията — и го виждаме на практика.
И така, след като говорим за две области, които действат паралелно и независимо една от друга, но все пак се занимават с един и същи човек – защото човекът е единно същество, идеалното би било всеки, който служи в едната или другата област, да има поне елементарни познания за другата. Така ще знае кога е нужно да насочи някого натам, където може да получи по-специализирана помощ. Лично аз от много години съм ангажиран в обучението на духовници — в тяхното психологическо и психиатрично ограмотяване. Правя го чрез лекции, книги, конференции. И ще спомена нещо, което вероятно не е известно на всички наши слушатели: вече повече от петнайсет години в рамките на Църквата съществува и действа Институт за пастирско обучение. Той организира курсове и семинари за свещеници, а през последните години и за някои миряни, които са сътрудници на Църквата, предимно по теми, свързани с психологията и психиатрията. В тези обучения преподават и много психолози, и психиатри. Освен това се организират и конференции, както и различни други възможности за срещи и обмяна на опит.
Тази подготовка (на духовниците) включва и нещо много важно – да се разбере кои страни на душепастирската практика трябва да се запазят и укрепят, и кои имат нужда от промяна. Подобно обучение, за съжаление, не съществува при специалистите от другата страна. Дори психиатрите по време на своята специализация не получават такава подготовка.
Едва напоследък се появяват някои плахи опити от страна на секцията „Психиатрия и религия“ в рамките на Психиатричната асоциация – да се организират лекции и доклади по тази тема в конференции. Но това все още става спорадично и не е придобило формата на систематично обучение за специализиращите се психиатри.
Същото важи и за психолозите – в рамките на четирите години на тяхното обучение не се преподава нищо, дори и минимално, свързано с религиозния феномен. Веднъж разговарях с една преподавателка по психология и изразих пред нея известно недоумение. Казах ѝ: „Възможно ли е? В Гърция имаме толкова университетски катедри по психология, и напълно правилно – студентите изучават психология на спорта, психология на потреблението, психология на организациите, и още безброй специализирани направления… но няма дори един избираем курс по психология на религията!“
А в същото време психологията на религията е международно признат научен клон – има своя международна асоциация, научно списание и огромно количество публикации по темата. И това е напълно логично, защото религиозният феномен има, разбира се, своите проблеми, и с проявите на фанатизъм, но самата религиозност като такава остава неизменна част от човешката природа, естествена човешка функция, която може да бъде и напълно здрава.
Освен това вече разполагаме с множество изследвания, особено в Съединените щати, които показват, че вярващите хора имат по-добро физическо и психично здраве в сравнение със средното за населението. Много изследвания сочат в тази посока, и дори метаанализи, които обобщават резултатите на десетки отделни проучвания, потвърждават това заключение. Следователно, тук имаме едно сериозно изоставане. Сред специалистите в областта на психичното здраве често се забелязва, позволете ми да го кажа така, известна надменност спрямо религиозния феномен и Църквата – дори бих казал, една „активна атеистичност“, една борбена нагласа, която не е осъзнала още нуждата от истински диалог.
Надяваме се нещата да се променят с времето, но засега трябва ясно да се подчертае, че Църквата напредва по-бързо от специалистите в тази област – в срещата между двата свята, в сътрудничеството между науката и религията. Вече от трийсет–четирийсет години в богословските факултети и църковните академии се преподават основи на психологията и психиатрията – което показва, че Църквата осъзнава необходимостта от това взаимно разбиране и го прилага на практика.
– Вие познавате ли много изповедници, които разпознават кога вярващи хора имат нужда от съвет на психиатър или психолог? Тоест, много ли са свещениците, които могат сами да различат своята роля от тази на специалиста и при нужда насочват човека натам?
Да, често срещам такива. Някои духовници дори вече се чудят: „Какво става, напоследък това стана прекалено често. Почти всеки втори или трети човек, който идва при нас, изглежда сякаш има нужда от специалист.“ Те наблюдават едно явление, което вече е потвърдено – психичното здраве на хората през последните години не е в добро състояние, напротив, влошава се. Затова много духовници вече насочват хората към специалисти. Имаме и няколко, макар и малко на брой, случаи на свещеници, които самите те са преминали обучение по психология и психотерапия. Такива примери съществуват.
Разбира се, както и навсякъде, и в Църквата няма пълна еднородност – тя е своеобразна мозайка от различни нагласи и мислене, също както и сред психиатрите или психолозите. Затова се срещат и прояви на недоверие, понякога дори на враждебност към сферата на психичното здраве. В тази посока съм водил сериозна борба, и, признавам, не съм особено любим сред онези свещеници, които са недоверчиви или дори агресивни към психологията. Не ги осъждам напълно, защото, първо, те обикновено нямат достатъчно теоретични и научни познания по темата, и второ, някои имат лош личен опит. Например, случвало се е вярващи да отидат при специалист и когато той разбере, че човекът е религиозен, да го отблъсне или дори да му се подиграе.
Случвало ми се е също специалисти да говорят пренебрежително за вярата на своите пациенти. Или друго, което е още по-често: да смятат всяка форма на религиозност по дефиниция за патологична, сякаш не съществува здрава религиозност. Разбираемо е тогава човекът да се почувства наранен и после да сподели преживяното със своя свещеник. Така се натрупват лоши преживявания и недоверие.
Но, разбира се, това не е оправдание. Ние всички сме длъжни да се информираме, да четем, да се образоваме. И тук стигаме до нещо интересно — въпрос на терминология, който има и дълбок научен и теоретичен смисъл. Гръцкият език, колкото и красив и богат да е, ни подвежда в един важен момент. Църквата говори за душа (ψυχή), а науката – за психология и психиатрия. В резултат някои християни си казват: „Ето, ние говорим за душа вече две хиляди години – Свещеното Писание, светите отци са обяснили какво е душата и какво се случва с нея. Как тогава тези хора, психолози и психиатри, използват същата дума ψυχή, след като дори не признават, че съществува това, което ние наричаме душа?“
Така възниква объркване, което се дължи на факта, че в гръцкия (и в други езици) използваме една и съща дума – „душа“ – за различни понятия. Докато например в английски и френски този проблем не съществува. Там се прави ясно разграничение: за научния контекст се използва psychology или psychiatry, а за богословското понятие – soul (на английски) или âme (на френски). Така там се вижда по-ясно, че става дума за различни измерения на човешката реалност.
Това объркване произлиза от факта, че богословското понятие за душата е продължение, в известен смисъл, на платоническата линия на мислене. Платон описва душата като същност, а отците на Църквата, макар да отхвърлят редица елементи от платоновото учение за душата, запазват идеята за нейната онтологична същност — че тя е нещо реално, съществуващо. Те остават в тази философска рамка.
Неговият ученик Аристотел, напротив, подхожда по различен начин. Той разглежда въпроса „за душата“ през нейните функции — описва мислите, чувствата, желанията, паметта, въображението и т.н. И именно по тази аристотелова линия се движи съвременната наука. Тя изследва психичните функции, без да се интересува дали съществува някаква „същност“, наречена душа. Науката нарича „психични процеси“ онова, което богословието би нарекло „прояви на душата“; с други думи, тя изследва душевните прояви, а не душата като същност.
Така, въпреки че използваме една и съща дума –„душа“ (ψυχή), всъщност говорим за две различни понятия, две различни паралелни оси, които съществуват от векове и се развиват в различни посоки. И именно в гръцкия (а и в сродните му езици) това създава известно объркване. Но когато човек разбере разграничението, всичко се прояснява.
В този контекст ще спомена и списанието „Пътища на душата“ (Ψυχής Δρόμοι) — единственото издание на гръцки език, посветено именно на срещата между тези два свята. То излиза от 2011 г. насам, два пъти годишно, и публикува статии на гръцки и чуждестранни автори, интервюта, както и реални клинични случаи (разбира се, с променени имена), които се коментират едновременно от духовник и от психолог или психиатър. Наистина си струва всеки, който се интересува от темата, да го потърси.
– Нека обърнем въпроса, който току-що засегнахте. Идва, както казахме по-рано, някой и ви заявява: „Аз съм агностик, аз съм атеист“ — и се обръща към вас в качеството ви на психиатър. Казва: „Докторе, търся смисъла на живота.“ Като клирик в такава ситуация затруднява ли ви тази „двойствена“ роля, която имате, или ви е ясно какво да го посъветвате? Ще го насочите ли към вярата – не непременно в догматичния смисъл, не задължително към „каноните“ и „типика“, за които говорихме — или ще влезете с него в диалог на друга основа?
– Вижте, много често ми са се случвали и двете неща. Когато като клирик, като духовник забележа, че някой има нужда от специалист, го насочвам към съответния специалист. А когато като психиатър преценя, че би било полезно да се включи и духовник, препоръчвам човекът паралелно с нашата работа да се обръща и към духовен наставник. В случая, който описвате, ако някой от самото начало постави въпроса така, първата фаза винаги е изследователска: стараем се да опознаем по-добре този човек.
Опитвам се да разбера каква е личността на този човек – през какви преживявания и стимули е стигнал до това търсене, какво означава за него „търсене на истината“, какви представи и впечатления има за Бога и т.н. Ако самият човек иска да обсъдим тези неща, го правим – имал съм много подобни разговори. Винаги препоръчвам и книги за четене, защото, слава Богу, днес има изобилие от литература, която представя вярата по един здрав, осмислен и съвременен начин. Това е голямо благословение. Отговарям и на въпроси, изясняваме неразбирания – този диалог често е много плодотворен.
Понякога е интересно, че нещата започват от едната страна, а се оказват свързани с другата. Например, идва човек с екзистенциални търсения, а след известно време се вижда, че зад тях стои и психологически проблем, който трябва да бъде разгледан отделно. Или обратното – идва с нещо, което изглежда чисто психологическо, но се оказва, че в основата му стои екзистенциален въпрос. Много често едното прелива в другото. В книгата ми „Човек на хоризонта“ давам доста примери за това как тези две области – духовната и психотерапевтичната – могат да се „маскират“ една в друга и да изискват цялостен, внимателен подход. Изкушението в такива случаи е едната страна да започне да „играе ролята“ на другата — свещеникът да се опитва да бъде и психолог, което не бива да прави, или психиатърът и психологът да поемат ролята на духовен наставник, на човек, който насочва към смисъла на живота.
– Точно това питах и преди — докъде стигат границите на единия и на другия.
– В това се крие големият проблем. Виждаме го ясно и в примера на Съединените щати, където след 60-те години настъпи едно прекомерно увлечение по психотерапията. Появи се едно злоупотребяване с психотерапията — хората започнаха да търсят смисъла на живота в една процедура, която по своята същност е предназначена само за терапия на психиката, а не за духовно или екзистенциално осмисляне на съществуването. Неслучайно това беше осмяно от културата и киното — например от Уди Алън и други автори, които показаха абсурдността на това да се опитваш да замениш духовността с безкрайни сеанси на самопознание.
(следва продължение).
За автора: Прот. Василий Термос е психиатър, специалист по детска и юношеска психиатрия. Той е доктор на Богословския факултет на Атинския университет и доцент в Атинската висша църковна академия. Специализирал е като гост-изследовател (Visiting Scholar) в Харвардския университет, Бостънския университет, Boston College и Andover Newton. Негови книги и статии са преведени на английски, френски, руски, сръбски, румънски, български и испански езици. Той е главен редактор на списанието „Пътища на душата“ (Ψυχής Δρόμοι). Занимава се активно с обучение и усъвършенстване на духовници и църковни служители в Гърция, САЩ и Финландия, а в продължение на 12 години преподава и в Богословската академия на Православната църква в Албания. Ръкоположен е през 1986 и 1987 г. и оттогава служи в Митрополията на Тива и Левадия. Провежда и публикува първото православно изследване върху психосоматичното здраве на клириците и техните съпруги. Работи специално по въпросите на сексуалната ориентация и пола и е канен като лектор от православни църковни организации в Европа и Съединените щати. През 2018 г. получава наградата на Швейцарската фондация Jean-Marc Fischer за научна статия върху взаимовръзката между духовността и психичното здраве. Освен това е автор на четири поетични сборника.
Превод: Златина Иванова
