Из дискусията след лекцията „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“.
Как присъства разделението „ние и другите“ в религиозния живот? Съществуват ли и днес религиозни форми на насилие в обществата с християнски фундамент? И по-конкретно, дали този фундамент днес продължава по-скоро да възпроизвежда формите на насилие, вместо да ги лекува?
– За съжаление, и религиозните пространства са уязвими към този тип насилие. Виждаме това в нашата собствена църковна среда – съществуват разделения между енории, манастири, религиозни групи и т.н. Има много враждебност в интернет, и то често от църковни хора – именно защото присъства тази логика „ние срещу другите“.
Затова и ни е трудно да си сътрудничим – както в политическия живот, така и в църковния. Нямаме култура на сътрудничество. Според мен една от дълбоките причини, която идва още от древни времена, е тази разделителна, конфликтна нагласа – когато човекът се утвърждава чрез гнева си, чрез противопоставяне.
Ако се върнем към омировия епос, към Илиада, която се смята за първото писмено произведение на гръцката литература, ще видим, че първата дума на първия ред е: „О, богиньо, възпей гнева...“ (Μῆνιν ἄειδε, θεά...) Цялата сцена се изгражда около обидата и гнева на един воин, който се отделя от другите заради своята ярост. Искам да кажа, че това е ендемичен проблем на нашия народ, който ни влияе дълбоко – дори и в нашата вяра, дори и в църковния живот.
Разбира се, подобно нещо се случва и в други православни църкви, в други нации с преобладаващо православно население. Но тъй като нямаме истински наднационален механизъм на православно единство, това води до драмата, която живеем в последните години – а именно: националните разделения между поместните църкви.
В нашата страна случаите на убийства на жени от техните партньори, се увеличиха стремително – особено след пандемията. Но възниква един още по-важен въпрос: как да обясним факта, че до днес не се е намерил нито един епископ, който да се ангажира с това зловещо социално явление, да каже нещо, да изрази позиция на състрадание, на солидарност, на ясно осъждане на това, което се случва в семейството? На фона на тази липса на ангажираност словото на Църквата в подкрепа на семейството става не особено убедително. Сега е актуално да се говори, че не може да има семейство без жена и майка и въпреки това Църквата остава мълчалива за насилието срещу жените и майките, докато по други теми често се изказва високо и силно.
– Действително, не се чува църковен глас за насилието срещу жените. Аз бих казал, че несъзнателната причина може да е в това, че съвестта ни не е напълно чиста по отношение на жените – включително и като Църква. Тоест, в нашите среди има и косвено, и пряко насилие: косвеното е заложено в начина, по който жените биват третирани от църковната институция, а прекият израз е, че много духовници на практика не вярват в равнопоставеността на половете. В допълнение, жените често се използват в църковни цели – което те с готовност приемат и им прави чест, защото без жените енориите и митрополиите биха се парализирали. И все пак, църковните власти систематично отказват да дадат на жените реална възможност да участват в управленските механизми, в центровете за вземане на решения – тук не говорим за т.нар. женско свещенство. Разбира се, в тези процеси недостатъчно се ангажират дори мъже-миряни, но още по-слабо се използва потенциалът на жените. И не бива да забравяме, че доста духовници в миналото – макар че днес това започва да се променя благодарение на повишената обществена чувствителност – са съветвали жени да търпят и да остават до съпрузите си, дори когато тези съпрузи са били насилници. За щастие, днес този подход започва да се преосмисля. Затова казвам, че не сме изрядни в отношението си към жените, и може би затова не ги подкрепихме достатъчно в борбата срещу насилието.
Разбира се, съществува и обратният феномен – насилие проявяват и жените към техните партньори, но е факт, че в нашето общество именно мъжете могат да станат крайно разрушителни – понякога дори убийци. Но насилието от жени към мъже също не е за пренебрегване. Просто жената е социализирана по различен начин – „възпитана“ в кавички – да действа по-символично и по-често индиректно. Затова насилието от страна на жени често се проявява вербално, емоционално или символично – например чрез обезценяване или игнориране на другия.
Не се ли съсредоточава твърде много Църквата в съвременната си пастирска работа върху сексуалността? Имам предвид добре известните забрани за участие в Светото Причастие, наложени заради сексуални „прегрешения“, с или без кавички. За това се говори сега още повече, покрай еднополовите бракове. Никога не съм чул обаче духовник да забрани на някого да се причастява, защото е станал богат чрез измама или грабеж. На какво се дължи тази фиксация у някои духовници на тази тема?
– Относно контрола над сексуалността – бих казал накратко следното: Сексуалността е обградена от множество „спътникови“ реалности, до степен, че много от случващото се около нея не е сексуално по същество. Какво имам предвид? Например: изнасилването е сексуално престъпление, но не произлиза от сексуално желание – то е акт на власт и доминиране. По същия начин, прекомерната фиксация на религиите, не само нашата, върху сексуалността всъщност не е заради самата сексуалност – а заради контрола.
Цялата тази история е въпрос на контрол, а оттам – на нарцистично удовлетворение или поне на усещане за сигурност, което идва от упражняването на този контрол.
Разбира се, това не означава, че сексуалният живот се намира извън духовното поле или извън пастирската грижа на Църквата. Няма област от живота, която да не подлежи на нравствена оценка и да не попада в обхвата на пастирско напътствие. Но, струва ми се, и вярвам че тук сме на едно мнение, че става дума за прекомерно желание за контрол и за произволна оценка, при която сексуалното поведение се класифицира като една от най-тежките греховности – докато у светите Отци имаме единодушие, че най-големите грехове са себеобожаването, гордостта, алчността, жестокосърдечието. И ако Църквата някой ден успее да се освободи от тази мания за контрол, може би ще имаме една друга Църква – по-близка до Евангелието.
Какво можем да направим, за да създадем около себе си култура, която е нетърпима към насилието?
– Наистина, културата трябва да бъде отговор на насилието, трябва да го ограничава и да възпитава у членовете на обществото нетърпимост към него във всичките му форми. Ако искаме да изградим култура на ненасилие, първо трябва да има инициативи и действия в рамките на основните стълбове на културната тъкан на обществото. А кои са те? Политическият живот – политиците трябва да се научат да комуникират помежду си и да не предлагат това драматично зрелище, на което сме свидетели. Другите стълбове са образованието, Църквата, а бих добавил и полицията – тези институции са основните лостове, чрез които обществото действа и възпитава членовете си. Именно там трябва да започнат промените.
Имаме нужда от друг тип полицаи, от друг тип съдии, от други учители и духовници – това е първата необходимост.
А втората: за да действа една култура, тя трябва да има позиция. Постепенно вървим към култура без становище, в името на една „свобода“ от патернализма. Отчасти в този стремеж има нещо вярно. Но не е задължително културата да бъде патерналистка, за да има позиция. Когато една култура няма мнение за това какви хора иска да формира, това води до морален нихилизъм – а той, без съмнение, усилва насилието експоненциално. Тогава обществото се разпада на групи и индивиди, където всеки изисква, без да се интересува от никого другиго – няма вече обществено тяло, и точно към това се движим. Това изисква огромно внимание. Не казвам, че трябва да има централизирана, патерналистка позиция – приета и налагана от министър или премиер. Но трябва да се подкрепят онези институции и носители на култура, които въплъщават ценности и морал, които задават нравствена посока. Защото културата трябва да излъчва ценности в обществената атмосфера. В момента, според мен, липсват каквито и да било ценности – това е моето усещане.
