От богословска гледна точка знаем, че семейството служи на общението на хората и затова то се нарича умалена Църква, защото целият смисъл на Църквата е общението на хората помежду им. Ако семейството се нарича „малка Църква“, то не е защото в него има икони или тамян – които също са необходими, – а защото то служи на същата цел, на която служи Църквата, а именно общението на хората в любовта, спасението и освещаването.
Колкото повече човек преживява тази богословска истина, толкова по-защитен става пред предизвикателствата на социално-културното развитие и се справя с тях. Защото предизвикателствата пред брачната връзка – а в нашето време има много изкушения – се преодоляват тогава, когато всеки от двойката се задълбочи в мисията на общението, в това какво означава да се обичаме един другиго. Връзката с децата също изисква общение между хората и човек трябва да се научи как става то. Когато говорим само ние, когато водим монолог с децата си, това не е общение на личности.
Християнското семейство не е нещо очевидно. Има много симптоми, които трябва да ни накарат да се замислим. Със сигурност, за да се нарече едно семейство „християнско“, не е достатъчно в него да се говори много за Христос. Могат да говорят много за Бога, а семейството да живее антипедагогично и разрушително. Не мисля, че казвам нещо дръзко, защото това е духът на самия Христос и на целия Нов Завет:
„Никой, който Ми казва: Господи, Господи, няма да влезе в небесното царство, а само онзи, който върши волята на Моя Отец, Който е на небесата“ (Мат. 7:21).
Тъй като Бог „не гледа на лице“ и не проверява какво пише в личната карта, нито колко пъти сме ходили да слушаме проповеди или да посещаваме църква, а кой „изпълнява волята на Отца“, затова поставям въпроса за това какво определя едно семейство като християнско.
Истинското християнско семейство, ако съществуваше преобладаващо в гръцкото общество, би предотвратило много от патологичните явления сред нас: индивидуализма, затварянето в себе си. Гръкът се жертва за семейството си в най-широк смисъл, той ще даде живота си, бъбреците си, сърцето си за най-близкото си семейство и за роднините си, но извън голямата фамилия е способен да стъпва върху трупове. Не се интересува нито от обществото, нито от държавата, нито от околната среда, нито от каквото и да било. С изключение на роднините си, за всички други той се превръща в отблъскващ индивидуалист. Това е патологично. Ето защо казвам, че дефиницията на християнското семейство в крайна сметка трябва да премине през повторното потапяне в богословието на брака и семейството, което означава общение на хората, и същевременно да отговори на подобни предизвикателства.
Не може да има здрава връзка между членовете на семейството, ако няма здрава връзка с времето, в което живеем. Не мога да твърдя, че обичам членовете на семейството си, ако не обичам времето, в което живея. Ако чувствам, че живея в грешна епоха и че е трябвало да живея, да речем, преди сто години и че това е била правилната епоха за мен, тогава няма да имам никакъв психичен контакт с децата или със съпругата си. Защото Бог сега ни е определил да живеем. Ще поискаме сметка от Бога ли? Ще обичаме времето си! Само тогава ще можем наистина да отговорим на нуждите на другия. Защо? Защото не прибягваме до фантазията, а се изправяме с любов пред това, което ни е дадено тук и сега – моето конкретно дете, което не е идеалното дете, което съм си представял, моят конкретен съпруг или съпруга, която не е тази, която съм си представял. Когато обичаш конкретния човек, тогава развиваш общението между хората.
Но това е гръцка патология: всички ние чувстваме, че сме създадени за нещо по-висше. Никой не казва, че е доволен от работата си. Сега, когато има криза, разбира се, казваме: „Слава Богу“. В старите времена обаче сте чували, че всеки е създаден за работа, която е по-добра от тази, която върши; за по-добър партньор; трябва да има по-добри деца и заслужава нещо по-добро. Това обаче не може да бъде християнската нагласа. И не води до общение между хората.
Пред лицето на онези, които постоянно въвеждат новости по отношение на семейството, до степен, в която бихме могли да кажем, че са обожествили и фетишизирали новото и че всички познати им досега институции им се струват анахронични и изостанали, според мен на тези хора не можем да противодействаме с традиционното и старото като противоотрова.
Битката с този манталитет не се води с понятията за време. Защото в църковния етос, в църковния манталитет, новото и най-новото не е спрямо онова, което отдавна не съществува; това е светското измерване. Новото и най-новото в християнската терминология е онова, което съществува по друг начин, уникален: по начина на любовта.
Това, че Бог е станал човек, не е най-новото събитие в света – има и по-скорошни събития от него. Това обаче е разтърсващо ново и непознато, защото, както се казва в стиха от рожденственската служба, „Бог се ражда, и Девата става майка. Какво друго ново е видяло творението?“.
Няма нищо по-ново от това. Защо? Не от гледна точка на времето, дали е старо или скорошно – защото дори и днешното след малко ще стане старо, – а от гледна точка на начина на съществуване: това събитие съществува според начина на любовта. Именно това прави нещата нови. Но също така и вечни; както казваше Елитис: „Това, което обичам, е в началото на всичко“.
Един друг рождественски тропар гласи:
„Ето, Творецът, създал човека със собствената си ръка, … се роди от Дева“.
С прости думи, Творецът е видял, че човекът, когото е създал със собствените Си ръце, загива, и е взел неговата същност, т. е. природата, от Девата, за да започне сам да действа. Това е пътят на любовта.
Срещу тази любов и нейната сила никое външно предизвикателство, колкото и парадоксално и странно да е то, не може да има сила, ако семейството иска да остане вярно на този богословски смисъл на любовта-общност на хората. Това ще бъде определящото. И, разбира се, всички богословски термини се превръщат в действия в прозаичното ежедневие.
Затова не можем да предвидим бъдещето на християнското семейство. Надявам се обаче, че можем да изложим онези предпоставки, според които християнското семейство може да съществува днес и утре, така че предизвикателствата, пред които е изправено, да не са бедствие, а в крайна сметка да се превърнат в благословия.
* Откъс от книгата „Отключване на взаимоотношенията“
