Втора част на лекцията „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“, февруари 2024 г. (първа част тук)
Сега ще разгледаме насилието като употреба на другия. Тук говорим за една проява на консуматорската култура.
Разбира се, не всички хора консумират по един и същи начин: някои го правят умерено и осъзнато, без да попадат в капаните на консуматорството; други се поддават на тези капани; а трети дори развиват обсесивни, зависими модели на поведение, свързани с консумацията.
Основната ос на рекламата и консуматорската идеология е удоволствието. (Би било интересно да преброим някой ден колко пъти се повтарят думите „наслади се“, „удоволствие“, „отдай се“ и т.н. в рекламните текстове.) Тъй като именно удоволствието е това, към което потребителската култура постоянно ни тласка, то чрез допаминовата система на мозъка – т.нар. стимул на наградата – този модел може да доведе до истинска мания, дори зависимост. Зависимостта, разбира се, може да бъде насочена към различни обекти – вещества, храна, алкохол, или различни дейности, като видеоигри или натрапчиво, обсесивно скролиране в социалните мрежи и т.н. Но в зависимост от къде се насочи тази обсебеност, тя може да доведе и до „консумиране“ на хора. А интернет пространството изобилства от леснодостъпна порнография.
Някой би възразил: „Да, но потребителят на порнография не упражнява насилие директно върху друг човек.“ И това на пръв поглед изглежда вярно. Но удоволствието му произтича от цял свят, изграден върху насилие – както знаем и четем, този свят е мрачен и злоупотребяващ. Но проблемът с порнографията не спира дотук, защото човек бива обучаван чрез постоянната търсачка на удоволствие, а особено чрез порнографията, да използва другия човек – най-често мъжът използва жената, като консуматив, като обект. И днес е напълно ясно, че голяма част от сексуалното насилие и девиантно поведение, които също нарастват през последните години, са пряко свързани с влиянието на порнографията. Има хора, които преминават границата и стигат до реално насилие над друго човешко същество, било то жена или непълнолетен, именно вследствие на обсебеното търсене на удоволствие.
Зад този проблемен и мрачен пейзаж стои фонът на постмодерността – това културно състояние, в което живеем днес. Защо? Защото постмодерността поставя акцента върху мига, върху преживяването, върху адреналина – това е постоянният фон, върху който се изгражда още по-интензивното търсене на удоволствие и наслада, което ражда обсебване и зависимост.
Не става дума просто за консуматорски дух, а за нов тип културна среда, в която дигиталната технология и дигиталният образ предоставят безпрецедентни възможности и буквално преоформят човешкото съзнание.
Днешният човек се „обучава“ да търси удоволствието на мига, преживяването, силната емоция, адреналина. Когато другият бива използван като средство за постигане на такова удоволствие, тогава вътре в психичния свят на извършителя този друг престава да съществува като личност. Той не съществува като цялостен човек, няма душевен образ, няма субективност. Той е обект – нещо, което се използва, а не лице със свои качества, желания и граници. Това е обективиране, превръщането му в предмет, обезличаване на другия – често нарцистично по природа.
Позволете ми да добавя нещо още, макар че по-късно ще говоря по-подробно за фемицидите (убийствата на жени), но и тук можем да отбележим нещо важно. Когато жертвата на насилието се съпротивлява на тази нарцистична употреба, тогава насилието може да избухне с още по-голяма сила. Защото нарцистичната логика на употребата на другите има едно ключово свойство: не понася отказ.
„Това, което искам аз, трябва да се случи. Другият трябва да бъде такъв, какъвто аз искам. Не търпя възражения.“ И ако другият се противопостави, тогава върху него ще бъде упражнено насилие. Тоест, не стига, че другият бива използван като обект за удоволствие, но ако се съпротивлява, може да бъде подложен и на физическо насилие. Ще се върнем на това по-късно.
А сега преминаваме към друг случай, друг тип насилие: насилието като психична фиксация. Тук е важно да обясним: в какво точно се фиксира човекът? Психоанализата, и по-конкретно Мелани Клайн, както и цялата школа, която я следва, направи изключително ценно откритие, като описва прехода от т.нар. „параноидно-шизоидна позиция“ към „депресивна позиция“, през която преминава бебето през първите месеци от живота си.
В началото на живота, през първите месеци, бебето е психически слято с майката – изпитва щастие, когато тя е до него, и тревожност или страх, когато поради някаква причина майката отсъства, например, когато е гладно и не я вижда. Светът за него е много грубо разделен – има едно цяло с майката, което е добро, и всичко останало е заплаха за това щастие, следователно лошо.
С развитието си, бебето постепенно преминава в по-зряла психическа позиция — този преход се случва в детската възраст, и това е т.нар. депресивна позиция. Там детето започва да разбира, че светът не се дели на напълно добри и напълно лоши, че самото то не е изцяло добро, и че хората, които му се противопоставят или не са съгласни с него, не са непременно „зли“. Детето започва да разбира, че нещата са смесени – и точно затова то може да поиска прошка, да осъзнае грешка – защото вече може да вижда нюанси, не само крайности. Този преход не става внезапно, а поетапно, в процеса на съзряване.
Какво характеризира тази по-зряла позиция? Тя се отличава с това, че възприятието както за себе си, така и за другите е смесено – тоест човек може да разпознае и доброто, и злото у себе си, както и доброто, и злото в другите. Ригидното, черно-бяло деление е признак на незряла психическа нагласа, която трябва да бъде преодоляна още в ранна възраст.
За съжаление, има възрастни хора, които не са направили достатъчно този преход, и запазват елементи от по-ранната, незряла позиция. Как ги разпознаваме? Виждаме го, когато такива хора приписват цялото добро на себе си или на своята група, а цялото зло – на другите.
В какви сфери се проявява това? Например, в политическия живот. Политическата култура в нашата страна ясно показва тази психическа незрялост: „Нашата партия е най-добрата. Щяхме да постигнем всичко, ако вие (другите) не ни пречехте. Вие сте злото, вие грешите.“ Това води до демонизация на противника и идеализация на „своите“.
А ако се отдалечим от политиката и погледнем към по-примитивно поле, ще открием същото и сред футболните запалянковци, където вече дори не става дума за аргументи или някаква рационална обосновка, а за сляпа идентификация – „моята група (отбор, партия, народ) не е просто по-добра – тя е религия“. И когато срещнем привърженици на „другата“ група, ако сме повече и по-силни – ги бием, а понякога дори ги убиваме.
Това е примитивен начин на преживяване на света, чрез разделението на добро и зло – т.нар. психична „шизоидност“ или „разцепване“ (splitting), която, когато не бъде надрасната, води директно до насилие.
Този тип насилие се наблюдава много често в националистически конфликти. В такива ситуации гражданите и войниците биват „обучавани“, възпитавани с идеята: „Гърция винаги е права, гърците винаги са били добрите. Противниците ни винаги са били лошите.“ И, разбира се, другите държави правят същото — със свои собствени наративи. Тоест, тук имаме форма на психична незрялост и фиксация, която е дълбоко вкоренена в явлението национализъм. Изключително разпространена и неизменно съпътствана от насилие.
Класически пример за това е функционирането на тоталитарните режими – например, Хитлер, който използва точно тази логика: „Ние сме избраният народ, останалите са или нечисти и подчовеци, или в най-добрия случай нещо по-нисше от нас.“
В съветската система също беше използван този тип логика, като към нея се прибави и преувеличена параноя — патологична подозрителност, както знаем, която доведе дори до ликвидиране на бивши съюзници и неспособност на лидерите да се доверят на когото и да е. Този тип насилие се свързва и с феномена, който днес наричаме bullying (тормоз).
Когато срещаме хора, които страдат от тежко хронично заболяване, или имат увреждане, или са социално маргинализирани — например мигранти, бедни хора, роми, или принадлежат към етническа група, която сме свикнали да смятаме за „по-нисша“, в такава среща се поражда тревожност. Една напълно човешка тревожност. Тревожността е от типа: „Ако това се случва с тях, би могло да се случи и с мен. Може би и аз бих могъл да съм на тяхното място. Може би щях да се родя от „другата страна“.
Тоест, ние виждаме реални проблеми на човешката природа, или други, които не са проблеми сами по себе си, но ние сме свикнали да ги възприемаме като такива – например, че един етнос е по-низш от друг. И тогава се създава една тревога, че всички принадлежим към една и съща човешка природа. Какво „трябва“ да се направи в такава ситуация, за да „прогоним“ болката и усещането за малоценност? Някои прибягват до изключване, до унижение, до насилие над тези хора – за да могат самите те да се почувстват „по-висши“, по-сигурни, и да утвърдят собствената си стойност чрез отхвърлянето на другия. Целта е да утвърдим собственото си „привилегировано“ превъзходство.
Например: „Ако аз, който съм здрав, не се подиграя поне малко, или поне не изолирам, някого, който не е здрав, който е с увреждане, тогава не потвърждавам, не демонстрирам своето привилегировано положение, че съм здрав.“ Същото важи, ако аз съм бял, а другият е чернокож, и т.н. Това е психическият механизъм на този тип насилие.
Сега преминаваме към последния тип насилие, който е по-конкретен и по-специален: когато насилието се проявява като израз на мъжка идентичност – на така наречената „андрократична“ (мъжкоцентрична) нагласа.
Защо един мъж, например, прибягва до насилие? Много просто – когато има съмнения относно своята мъжественост. А такива съмнения имат много мъже. Защо се случва това? По две основни причини: Първо, защото в средиземноморските общества, включително и в Гърция, има изключително силна връзка между момчето и майката – може би най-силната семейна връзка изобщо. В резултат на това, развиващият се млад мъж е силно повлиян от майка си, дори и ако говори грубо с нея или я отблъсква — тя продължава да има огромна тежест за него. Майката често има силна, дори определяща роля върху живота на момчетата си, а понякога дори влиянието ѝ разрушава бъдещите им бракове. С други думи, майката остава толкова силна фигура в съзнанието на мъжа, че това поражда в него несигурност и уязвимост спрямо жените като цяло. Даже имаме и такава поговорка: „Внимавай, жената да не ти вземе въздуха“, сиреч да не доминира над теб. Това е първата причина.
Втората причина е, че мъжествеността, мъжката идентичност, се разбира по отрицателен начин. Тоест, не се описва какво означава да бъдеш мъж, а по-скоро момчетата биват „възпитавани“ в това, какво не трябва да бъдат: „Мъжете не плачат“, „Не се дръж така — това е за жени“, „Мъжете не показват чувства“, „Не пипай чиниите — остави ги на сестра си“ и т.н. Тези два фактора правят мъжествеността крехка, уязвима, и водят до нуждата мъжът постоянно да си напомня, че е „мъж“.
Такива мъже обикновено изпитват дълбока тревожност спрямо равенството между половете, както и спрямо желанията и волята на жената. Те не приемат жената като равностоен субект, нито че нейното желание има същата тежест, както тяхното собствено.
Така наречените „мъжкарски“ (андрoцентрични) типове, или просто сексистите, живеят с една постоянна тревога, която предразполага към насилие. Защо? Защото насилието им осигурява дистанция — гарантира, че няма да има сближаване. Това е феноменът, който много жени описват, когато казват: „Мъжът ми никога не е нежен или внимателен, освен когато иска сексуален контакт“.
Такива мъже не умеят да изразяват чувства, а когато жената се справя по-добре с езика, с вербалното изразяване, тези мъже се чувстват застрашени и подценени, което ги предразполага към насилие.
Резултатите могат да бъдат: емоционален натиск, ревност, и понякога дори фемицид (убийство на жени).
Сега стигаме до още една форма на насилие, която не представям като отделна категория, а като продължение на предишната — насилието над хомосексуални хора. Това също е насилие от страна на мъже – и никога от жени, и от мъже с крехко усещане за мъжественост, които се чувстват уязвими, защото, когато срещнат хомосексуални или транс хора, отново се разпалват техните собствени съмнения относно мъжествеността им.
Затова хомофобията е много по-разпространена сред мъжете, докато жените са много по-толерантни. Мъжете са тези, които използват обидни думи, или дори прилагат физическо насилие спрямо хомосексуални и транс хора.
Много интересно е едно наблюдение, което всеки може да направи: Хомофобията не само е по-честа при мъже, но също така е особено разпространена сред крайнодесни среди и сред хора, враждебно настроени към имигранти.
Моето обяснение е следното: Те възприемат тези групи като "нашественици" в символичното тяло на нацията, а оттам се активират същите тревоги, свързани с нарушаването на мъжкото тяло, както при страха от хомосексуалност.
Завършихме с различните видове насилие и преминаваме към заключението. Всичко, което беше казано, се случва върху основата на една култура на насилие, която е широко разпространена в гръцкото общество.
Какви са гръцките особености? Имаме генерализирана беззаконност. Много лошо отношение към закона — ниско уважение към правилата. Дълга традиция на недоверие към всеки, който е извън широкия семеен кръг. В сравнителни международни изследвания Гърция се характеризира с изключително ниска култура на доверие, докато например американското общество, въпреки всичките си проблеми, има високо ниво на социално доверие, което има значение дори и за икономическото развитие. Този дефицит на доверие също предразполага към насилие. Гърция е единствената европейска страна с действащо анархистко терористично движение — да не забравяме и този факт. Съществуват интензивни партийни страсти, разделителна политическа култура и демагогия.
Какво трябва да направим на практика — особено за жертвите?
Първо, да открием и подкрепим децата, които несъзнателно привличат тормоз или насилие — обикновено деца с ниска самооценка и социална изолация. Те трябва да получат предпазна и терапевтична грижа.
Друга важна група са жените, които не приемат собствената си равнопоставеност и развиват зависимост от мъжа-агресор. Те се нуждаят от специализирана подкрепа, за да бъдат вътрешно укрепени — не просто да напуснат насилника, а да променят себе си, за да не попаднат отново в нова, патологична връзка.
Има служители в администрацията, които толерират нарушения, заплахи и агресия — и тази търпимост също трябва да бъде преустановена.
Но също така нужда от грижа имат и извършителите на насилие — деца, младежи, възрастни, които упражняват насилие.
Как могат да се развият мрежи за превенция? Трябва да се създаде функционален триъгълник между училище, структура за психично здраве (например детско-психиатричен център или център за психично здраве) и семейството.
Този триъгълник трябва да се свърже и да функционира като мрежа за превенция. В това отношение все още сме назад. Също така, ни трябват структури за поправяне и корекция, които практически не съществуват. Тоест, когато вече е извършено насилието, какво се случва с този човек? Как се работи с него, как се поправя? (Няма да говоря за затворническата система, която, както знаем, не поправя, а по-скоро влошава положението.)
Важно е да помним, че жертвата много лесно може да се превърне в извършител — това е кръгът на насилието. Този, който е пострадал от насилие, може по-късно да го възпроизведе – да стане новият насилник. И трябва винаги да помним, че когато дете е извършител на насилие, много често родителите подценяват проблема или реагират защитно, когато им се посочи. Така че имаме съпротива и от тяхна страна, и детето не стига до специалист, защото родителите отричат проблема.
Това са големи, системни въпроси, които трябва да бъдат разгледани от институциите.
Ще завърша с един поет и с един светец.
Тасос Ливадитис — любимият ми поет, когото считам за изключително важен не само като творец, но и като личност, ни напомня с тези свои стихове за драмата, която преживяват и двете страни. Разбира се, не приравняваме жертвата и извършителя — в никакъв случай.
Но нашият интерес тук не е съдебен – ние не раздаваме правосъдие. Ние се интересуваме и от страданието на извършителя, освен от страданието на жертвата, ако не по друга причина, то поне по практическа: защото грижейки се за това страдание, може да намалим това насилие или то изобщо да спре.
„Накрая винаги убиецът и жертвата ще тръгнат по същия път, защото значение има кой ще умре по-малко самотен“.
И ще завърша с прочутата фраза на св. Григорий Палама, която всъщност първо е изречена от св. Григорий Богослов, въпреки че ги делят хиляда години, и тук ясно се вижда единството в светоотеческата мисъл:
„Който се обръща срещу другите хора, мрази ги или ги наранява – такъв воюва със самия Христос.“
Това е естествен завършек и логично следствие на нашата вяра и богословие.
Превод: Златина Каравълчева
