На читателите на Двери предлагаме доклада „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“, изнесен от прот. Василиос Термос през февруари 2024 г. в рамките на цикъла лекции „Време е за действие“, организиран от Академията за богословски изследвания във Волос. В тази първа част на изложението известният богослов и специалист по психологията на юношеското развитие говори за различните видове насилие и техния генезис, с които обществото и в частност младият човек се сблъскват.
Въпросът, с който ще се занимаваме днес, е труден и болезнен. Мисля, че всички сме забелязали увеличаването на насилието както в домовете ни, така и в обществото като цяло. Бих казал, че можем да различим някои фактори, които допринесоха за ръста на това явление – за тях вече е писано доста, така че не представям нещо ново. Първо, дългият период на икономическа криза започна да „повишава температурата“ в обществото. След това, без обществото реално да е успяло да се възстанови от кризата, дойде пандемията – с всичко, което я съпровождаше, включително карантината. И тогава видяхме нови случаи и нови форми на насилие. Всичко това, както ще обсъдим по-нататък, се развива на един фон както международен, така и вътрешен, който благоприятства създаването на насилническа среда.
В началото ще се опитаме да разграничим различните видове насилие в зависимост от мястото им в психическата структура, т. е. на какви психологически цели служат.
Тази класификация, както ще разберем с течение на изложението, има своя смисъл. Няма да се ограничим само до дилемата дали насилието е предимно личен проблем – на този, който го упражнява, или по-скоро колективен феномен. Бих искал да покажа, че това явление се намира на границата и в преплитането между тези два фактора – индивидуалния и колективния. И така ще се окаже, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.
Нека най-напред си припомним отправната точка – изходната позиция за разбирането на насилието, както я формулират психоанализата и богословието.
Според психоанализата човекът има два основни нагона: агресивен и еротично-сексуален. А в богословски план знаем, че и двете сили, проявяващи се под формата на нагони, са дарове от Бога и представляват елементи на Божия образ в човека. Широкият еросен нагон всъщност съответства на способността за любов и стремежа към живота. От този нагон произтичат различните форми на любов – включително и сексуалната, но не само тя. Той стои в основата на всички прояви на любов, жизненост и творческа енергия. Това вероятно е добре известно.
По-малко познато обаче е друго: че зад проявите на агресия в човешкото поведение се крие също един елемент от „Божия образ“ в човека. Отците на Църквата го наричат „мъжество“ или „силата на мъжеството“ (ανδρεία). В действителност става дума за един духовен динамизъм – дар от Бога. Този динамизъм, или волева мощ, има конкретна цел: да даде на човека силата да обяви война на злото. Човекът трябва да притежава такава вътрешна сила, с която да се противопостави на злото и на дявола. Точно тази сила му дава енергията да води духовна битка.
И тук си припомняме, че същото важи за всички страсти. Страстите не са творения на дявола – по същността си те не са зли сили, защото дяволът не е творец. Страстите са сили на душата, по-точно сили на човешката личност като цяло, на психотелесната ни природа. Тези сили обаче са били изкривени по отношение на своята цел – използват се не за да осъществят, както би казал св. Максим Изповедник, логосите (божествените основания) на човешката природа, т. е. това, към което Бог ни призовава, а напротив – използват се против Бога, против самите нас и против ближния.
Това, което се случва с всички страсти, се случва и с тази сила на мъжеството (ανδρεία) – когато тя се изкриви, се превръща в агресия и насилие.
Сега, макар да носим тази богословска, бих казал онтологична, наследственост, ние се раждаме и съществуваме в един свят, който от самото начало е покварен. И поради това имаме нужда от механизми, които да укротят този покварен динамизъм – тази склонност към агресия и насилие.
Такива механизми, които укротяват разрушителния динамизъм, са: културата, възпитанието, което всяко дете получава от своите родители и от по-широката социална среда, и религиозността. Това са трите основни рамки, трите механизма, които укротяват агресията, така че тя да не се изражда в насилие. Процесът на обуздаване, и дори пренасочване, на този вътрешен динамизъм е наречен сублимация. Това е един механизъм, който важи и за еротично-сексуалния нагон – и той може да бъде преобразуван, сублимиран.
Следователно, когато има дефицити, пропуски или грешки в културата, във възпитанието или в религиозния живот, всички тези недостатъци, особено когато се комбинират, водят до агресия, която не се трансформира, а се превръща в насилие.
Нека сега разгледаме малко по-внимателно какви са последните развития – от последните десетилетия, или по-точно от последните десет-петнадесет години, – които допринасят и продължават да допринасят за глобалното нарастване на насилието.
На първо място, наблюдаваме глобален разпад и дезорганизация. Войните са се увеличили. Има нарастваща безработица и икономическа нестабилност. Здравето на хората се влошава с времето, а също така отслабва и поддържащата сила на връзките в обществото, т. е. социалната тъкан започва да се разпада. Освен това имаме и киберпространството – интернет, където се разпространяват филми и сериали, пълни с насилие. Разбира се, съществуват и агресивни видеоигри. Още един важен фактор е постмодерността, в която живеем през последните десетилетия. Тя доведе до нихилизъм и релативизиране на морала, т. е. моралните ориентири се размиват.
Какво означава това?
Че имаме не само външните причини, споменати в предишните две точки, но и вътрешни – обезценяване на морала и загуба на смисъл, които още повече засилват действието на останалите фактори. В комбинация тези условия отварят пътя към насилието, и то по очевиден начин – няма нужда дори да го аргументираме подробно.
Нека сега навлезем в малко повече подробности относно механизмите, които водят до увеличаване на насилието. На първо място: днес има много по-високи нива на тревожност в обществото – и то в световен мащаб. Икономическа тревожност, социална, политическа тревожност, породена от нестабилността. Изчезнали са устойчивите опори, на които обществото се е основавало десетилетия наред. А тревожността много често прераства в насилие – непосредствено, без да са необходими допълнителни „превключватели“ или посредници. Това е фактор, който често води пряко до насилие.
Освен това, съществува една обща несигурност – относно социалното, икономическото, политическото и дори идеологическото място на индивида в съвременното общество. Тази несигурност поражда нужда от намиране на виновни. Понякога човек действително посочва реални виновници, но друг път греши. И това също подготвя почвата за насилие: някой трябва да „плати“ за тази несигурност.
Друг механизъм, който допринася за нарастването на насилието, е консуматорското мислене, което доминира в обществото от десетилетия. По същество, говорим за обществото на потреблението, съчетано с обществото на зрелището. Точно тези два фактора – обществото на потреблението и обществото на зрелището – са онези, които направиха възможно съществуването на постмодерността. Те са причината да живеем в постмодерен свят. Постмодерността не би съществувала като социална и идеологическа реалност – щеше да остане само в сферата на изкуството, ако не бяха се появили и не се бяха разпространили толкова масово именно тези два феномена.
Паралелно с това, друг механизъм, който допринася за насилието, е образователната система, която често е безразлична или маргинализира. Когато казвам „безразлична“, имам предвид, че образователната система не е приобщаваща, т. е. че не разполага с механизми за обучение на онези деца, които учат по различен начин, защото не всички ученици възприемат знанието по еднакъв начин. На практика това означава, че една част от учениците успява да следва учебната програма и да отговоря на нейните изисквания, а друга част бива изключена – не формално, а де факто. Тези деца се „влачат“ от клас в клас, формално завършват гимназия, но не са реално включени в процеса.
С това е свързан друг проблем, добре познат в нашето общество. Става дума за явлението, познато като функционален аналфабетизъм, т. е. хора, които формално са завършили гимназия, но на практика се държат като неграмотни. Това се случва както по време на ученическите години, когато даден ученик е бил изолиран и маргинализиран от системата, така и след завършването му. Всичко това са фактори, които предразполагат към агресия и насилие.
Наблюдаваме това клинично и пастирски – както психолозите и психиатрите, занимаващи се с деца и юноши, така и свещениците забелязват, че насилието често се проявява в ситуации, където родителите са емоционално дистанцирани и без съпричастност.
Също така, когато абстрактното мислене е слабо, езиковото изразяване бедно и липсва култура на четене и духовност, това допълнително благоприятства проява на насилствено поведение.
Комбинацията от всички тези фактори предразполага към престъпно поведение и употреба на насилие. Това е област, в която образователната система постига изключително слаби резултати. В нашата страна системата не е показала нито желание, нито способност да направи нещо за децата, които се отличават с подобни характеристики.
Съществува и индивидуална психопатология, която също може да допринесе за това – например, някои личностни разстройства, т. е. хора с патологични характерови структури. Те са доста на брой – около десет вида, но най-съществените в контекста на насилието са: психопатната личност – човек, който не изпитва вина, манипулира и използва всички около себе си, често проявява престъпно поведение; параноидният характер – човек с крайна подозрителност, който лесно вижда заплаха и в невинни ситуации; нарцисичната личност – ясно е как се проявява; граничната личност – някои нейни форми се отличават със силна емоционална нестабилност и вътрешна празнота, което може да доведе до участие в насилие.
Нещо много важно, което трябва да имаме предвид, е, че при децата и юношите понякога решаващият фактор – дали едно психично състояние ще доведе до проява на насилие, или не – е нивото на екстравертност в личността. Екстравертността е фактор, който подлежи на количествено измерване – тя е измерима в характерологични и личностни изследвания. Същото важи и за интровертността. Затова едно дете или тийнейджър, който е силно тревожен и депресивен, но има интровертен характер, ще има склонност все повече да се затваря в себе си, и евентуалната проява на насилие ще бъде насочена навътре – към самия него. Но ако детето изпитва тревожност и депресия, и същевременно има екстровертна личност, тогава това почти винаги ще се прояви чрез насилие навън – спрямо околните. Понякога това е и първият симптом, който се забелязва – от него започва обратното „разплитане на кълбото“ и се стига до първоначалната диагноза. Както виждате обаче тук говорим за конкретни психиатрични диагнози. А повечето от нещата, които ще обсъдим по-нататък, се отнасят до хора, които нямат никаква психиатрична диагноза – и именно това е изключително интересно.
Тъй като споменах постмодерността, ще представя накратко една сравнителна таблица – тук ще се фокусираме само върху същественото за нашата дискусия. В епохата на модерността насилието обикновено е било оправдавано чрез идеология – например чрез нацизма или комунизма – двете големи идеологии на 20 в. Разбира се, това не правеше насилието по-малко разрушително или по-малко неморално и недопустимо. Искам обаче да подчертая, че тогава насилието се придружаваше от някаква идеология. Докато в постмодерната епоха, след „смъртта на идеологиите“, за която всички сме чували, насилието се проявява без логическо алиби – без оправдание. То се превръща в междуличностно насилие, семейно насилие, футболно насилие (от агитки), политическо насилие, т. е. става по-пряко, по-неприкрито, защото вече няма идеология, която да го „структурира“ или „прикрива“ в израза му. Възможно е обаче да е и по-малко масово, защото тоталитарните режими при модерността пораждаха масово насилие в огромни мащаби.
Нека кажем няколко думи и за самоубийствата, които представляват форма на насилие, насочена към самия себе си. Има преки и непреки самоубийства. Под преките разбираме добре познатите случаи – успешни или неуспешни опити за самоубийство. Разграничаваме различни типове, например: самоубийство като избавление от тежка лична драма или от дълбока депресия – човек не може да понесе душевната си болка; самоубийство като акт на отмъщение – „ще си тръгна, за да разберат какъв човек имаха, какво дете имаха, какъв партньор“. Това често е мотивът при деца или партньори; самоубийство като изкупление, продиктувано от силна вина. Всички сме чували за случаи, в които ученици, чувстващи се провалени на важни изпити, оставят предсмъртна бележка и се извиняват, че не са били децата, които родителите са мечтали да имат. Имаме също и самоубийства като форма на протест, които са по-скоро идеологически мотивирани. Такива случаи наблюдавахме и по време на икономическата криза.
Съществуват обаче и т. нар. непреки самоубийства. Какво означава това? Че в повечето случаи няма съзнателно желание за смърт, но има несъзнателен стремеж към нея – понякога защото човекът се е отказал от живота, друг път защото изпитва несъзнателна агресия, която насочва както към себе си, така и към другите. Тези форми се изразяват чрез: систематично нездравословно хранене, пушене, пренебрежение към здравето и медицината – например, човек не ходи на лекар или подценява или иронизира лекарите, и казва: „Нищо няма да ми направят, аз си знам най-добре“. Тук спадат също употребата на различни вещества, рисково шофиране, опасен сексуален живот – всички тези поведения са форми на непряко самоубийство, на непряко насилие срещу себе си, а понякога и срещу другите. Действия, които, макар и несъзнателни, често имат наказателен характер – насочени към околните, но и към самия себе си.
Не бива да пропускаме и непреките форми на насилие, насочени към другия човек, защото в съзнанието ни това насилие често се свежда само до физическа или словесна агресия. То обаче има и други, по-непреки форми. Например, едно ендемично явление в гръцкото общество, което лично за мен би било изключително интересно да се види в сравнително изследване с други европейски страни: говорим за вандализъм над паметници, повреди на училищна и обществена собственост – поведение, напълно неприемливо за културата на една западна държава, дори, бих казал, и за незападна. Това е сериозен проблем – насилие срещу обществения (публичния) ред и пространство.
Имаме също и опасни интернет игри – там не се упражнява пряко насилие, но човек може реално да бъде изложен на риск, влизайки в логиката на някаква опасна онлайн игра, в която или му се предлага да направи нещо, или той сам предлага на другите да извършат рискови действия. Понякога подобни поведения водят и до фатални последици.
Непряка форма на насилие е и сексуалното съблазняване и експлоатация – не непременно изнасилване или физическо насилие, а по-скоро стратегическо, манипулативно поведение, целящо сексуална експлоатация, най-често на жени или непълнолетни. Това също е ясна форма на насилие, макар и непряка.
Друга форма е словесната дискредитация и игнориране. Освен явната словесна агресия – с обиди, ирония, унижения, съществува и по-фина форма, при която човек систематично обезсилва думите на другия, игнорира мнението му. Ако това се случва постоянно и продължително във времето, то може да бъде изключително разрушително и психически увреждащо за потърпевшия.
След всичко това преминаваме към основната част от изложението – разглеждането на различните видове насилие, както споменах в началото. Повтарям – това е класификация, основана на психологическите причини, поради които то се проявява.
Започваме с първата категория: насилието като „решение“ на проблеми с идентичността. Думата „решение“ е в кавички, защото, разбира се, не става дума за реално решение, а за начин, по който психиката преживява ситуацията. Тук говорим за случаи на объркване на идентичността, което човек може да преживее временно, например в юношеството – нещо доста често срещано и дори нормално до известна степен на тази възраст, или пък в ранната зрелост, след юношеството.
Човек може да изпитва психическа празнота поради различни причини – или защото в юношеството не е успял да формира стабилна идентичност, или защото страда от гранично личностово разстройство (бордърлайн), при което едно от основните диагностични критерии е именно объркването относно личната идентичност. Това объркване създава болезнена вътрешна празнота, която оказва натиск – човек търси някакво „решение“, търси действие, което да запълни тази празнина.
Затова понякога виждаме юноши, които се присъединяват към банди или групи, в които започват да извършват насилствени и агресивни действия. Те предпочитат да имат „лоша“ идентичност, вместо никаква. Предпочитат да се възприемат като „лоши“, защото това им дава усещане за сигурност и принадлежност, вместо да живеят с чувството, че са объркани, нестабилни и „непознати“ дори за самите себе си. Те съзнателно вършат престъпни или неморални действия и знаят, че ги извършват. В този смисъл имаме едно фалшиво „решение“ на болката, предизвикана от психичната празнота и размитата идентичност.
Понякога се случва и друго: извършителят на насилие се чувства вътрешно мъртъв – усеща емоционална или екзистенциална „смърт“, и затова прибягва до насилие, за да усети, че е жив. Това е драматичен ход, но отговаря на драматичността на състоянието, което този човек преживява отвътре. По този начин самият акт на насилие му дава илюзорно усещане, че контролира нещо в живота си.
Знаете ли, много често това, за което говорим тук, се отнася до тийнейджъри и млади хора, които по различни причини се чувстват така, сякаш нямат контрол над живота си. Те нямат контрол дори над половината си ден, прекаран в училище – те са задължени да ходят, но не намират никакъв смисъл в това, което се случва там. Училището „не им говори“ – никой не се интересува от тях, освен когато трябва да ги смъмри или накаже. Понякога се чувстват без контрол и у дома – нямат истинска, жива връзка с родителите си, освен когато се затворят в стаята си или в слушалките си. С порастването, когато се сблъскат с реалността на обществото, може да почувстват, че нямат контрол и като граждани – че нищо в света не зависи от тях.
Това преживяване води до два възможни пътя: или до аполитичност – младите вярват, че всичко е нагласено, че няма смисъл да бъдеш активен гражданин, или до агресивен анархизъм – идеята, че тази реалност трябва да бъде съборена чрез насилие.
Когато човек усеща, че не контролира абсолютно нищо в живота си, възможно е да стигне до решението (обикновено не сам, а чрез влияние), да се включи в група, която използва насилие. Така усеща, че живее, че има контрол поне върху нещо, и че чрез това си поведение постига стойност и идентичност като човек.
С други думи, сериозният проблем тук е душевното отчуждение на младия човек – както в рамките на семейството, така и в по-широкия обществен контекст.
Следва
Авторът е завършил специалностите Медицина и Богословие в Атинския университет. Докторската му дисертация по богословие е посветена на психологията на свещеническото призвание. Специализирал е като гост-изследовател в Харвард, Бостън Юнивърсити, Бостън Колидж и Андовър Нютън. Основните му изследователски интереси включват: диалога между богословието, пастирската грижа и психиатрията, психоанализата, психологията и психопатологията на религиозността, както и психологическите особености и проблеми на юношеството. Работил е в образователни програми за духовници и църковни служители, а в продължение на дванадесет години е преподавал и в Богословската академия на Православната църква в Албания. Публикувал е множество книги и статии, преведени на различни европейски езици. Клирик е на митрополията на Тива и Левадия.
