Гръцкият сайт orthodoxia.info започна диалог на тема: Защо хората се оттеглят от Църквата? Все повече енорийски храмове са празни, а възрастта на редовните енориаши се увеличава. Какви са причините за това и какво може да се направи, разсъждават събеседниците на редакцията, сред които е и прот. Василий Термос – преподавател във Висшата църковна академия в Атина.
„Когато бях дете, знаех как да се възползвам от илюзиите“ (Луиз Глик)
Когато разговаряш с политици, разбираш защо държавата ни не върви напред. Ти имаш предвид проблемите на страната, а те – интереса на своята партия. Ти се питаш кои са правилните решения и как ще бъдат приложени, а те в същото време обмислят как партията им ще оцелее в конкретната „военна“ ситуация на обществения живот. С две думи, гражданите, които обичат и болеят за своята страна, се сблъскват с хора, които се съсредоточават единствено върху собственото си политическо оцеляване. Несъвместими траектории.
Дългогодишният ми опит с църковните дела ме е довел до съзнанието, че и тук се случва абсолютно същото, просто на лично равнище. Говоря с архимандрити за промени, които смятам за нужни, а те мислят, че ако ги подкрепят, никога няма да станат епископи. Разговарям с митрополити за необходими обновителни стъпки, а те се колебаят, защото скритата им програма е да станат следващ архиепископ. Различни пътища и всеки е някъде другаде… Изненадвало ме е до каква голяма степен личните им житейски планове са определили и начина им на мислене. (Разбира се, и при женените свещеници се случва същото, само че заради други дребни интереси: как да спечелят или запазят благоволението на епископа, как да не влязат в конфликт с предстоятеля на енорията и пр.)
Дали личната корист е единствената причина, поради която нищо не се променя в нашата църква? Не, има и друга – страхът. Откакто се появи интернет, фундаменталисти се вихрят там с викове и обиди, сипейки обвинения, че този или онзи са предали православието и т. н. Мрежите разпространяват със светкавична скорост тяхната терористична психопатология и тя стига навсякъде: от дома на едно добронамерено християнско семейство – чак до пустинята на Света гора. Дълбокото ми убеждение е, че нашите епископи се страхуват – те самите, с малки изключения, нямат желание за обновителни промени, но вероятно не биха пречили на обикновените свещеници, ако не се стремяха на всяка цена да не попаднат на мушката на църковните терористи. Ала все пак епископите са избрани, за да бъдат водачи, а не плахи нагаждачи.
Както съм писал неведнъж, нашата църква буквално се превърна в заложник на фундаменталистите. Особено през последните десетилетия, вместо да вървим напред, ние вървим назад. И колкото по-ясно показваш, че се страхуваш от тях, толкова повече те се окуражават. Просто е.
Вашият сайт [orthodoxia.info] изследва защо народът постепенно се оттегля от Църквата. Дали не е, защото църквата ни – такава, каквато е сега – представлява просто една отломка от миналото? Дали не е, защото няма воля за промяна?
Да погледнем около себе си. Поместните православни църкви са разделени, защото предпочитат да се занимават с геополитика вместо с ново благовестие.
Църковните новини се пишат в „дървен“ бюрократичен стил, в който липсва и истина, и състрадание.
Синодни решения и окръжни се издават „на крак“, без проучване, без обсъждане, без да се търси мнението на специалисти.
Дори изборите на митрополити (а вече изминаха двадесет и пет години от двадесет и първия век!) се провеждат с тайни сделки, услуги, задължения, баланси и т. н., т. е. при пълна липса на меритокрация [власт на по-добрите, на по-способните]. (Като цяло изолирането на доказаните специалисти от взимането на решения е ендемична язва на гръцкото общество и основна причина, по думите на самите тях, поради която нашите учени в чужбина не се завръщат.)
Също така избираме и ръкополагаме свещеници на случаен принцип, без критерии, без психологическа оценка на зрелостта им. А когато по-късно сгрешат и предизвикат скандал, задоволяваме се да ги наказваме, без да научим и най-малък урок от собствените си грешки.
Езикът на богослужението продължава да функционира като древна вкаменелост, докато всички останали православни използват съвременната му форма – за нас не е проблем, че никой не разбира, важното е да изпълним предполагаемия си дълг към миналото!
В Църквата ни се вършат много добри неща, разбира се. Но те са единични, по заслугата на отделни личности. Липсва дори идея за стратегия. И така стигаме до третата причина за отлива на хората – безотговорност и неумелост.
Самолюбие, страх, безотговорност. Според мене те съставляват триединството на нашата църковна култура. А само едно от тези неща би било достатъчно да парализира механизмите на промяна. С трите заедно присъствието ни като Църква в днешно време е парализирано.
Преди години бях писал, че като Църква изпуснахме възможността да достигнем до поколението на младежите от 70-те [които влизат в обществения живот след падането на военната хунта през 1974 г.]. Сега виждаме в „бавен каданс“ как губим връзка не само с техните деца, но и с техните внуци – поколението на постмодернизма. Ако за четиридесет- и петдесетгодишните църквата е свързана в съзнанието им със средновековни обсесии и финансови скандали, за тийнейджърите и младите хора днес тя е просто „UFO“ – нещо чуждо и непонятно, което не заслужава дори няколко секунди внимание.
Защо? Защото отдавна престанахме да живеем едно екзистенциално християнство и показваме на хората само една институция, окована в установените навици и в миналото си. И (с много тъга го казвам) нямаме никакво оправдание за това. В миналото, когато аз бях дете, наистина нямахме нито подходящо богословие, нито личности. Тогава наистина бяхме изправени пред истинска бедност.
Но оттогава се случи „космогония“. Богословското обновление, с което бяхме благословени, вече обработено чрез труда на съвременни богослови, клирици и миряни, ни предложи изобилни възможности за преориентиране.
Предложения и идеи има и постоянно се излагат. Това, което липсва, е волята да се заемем сериозно с тях. Триадата от самолюбие, страх и безотговорност управлява действията и целите ни. Затова и моят отговор на въпросите не може да е еднозначен: нуждаем се от пакет от мерки и реформи, вдъхновени от стратегическа визия.
Историята не чака. Поколения се губят, докато ние се грижим за свещенически и архиерейски одежди, пеем химни, упражняваме се в ласкателства и събираме облаги. И се успокояваме с онези, които ни аплодират.
Превод: Златина Иванова
