Мобилно меню

4.5 1 1 1 1 1 Rating 4.50 (10 Votes)
Когато говорим за мисионерство в православен контекст, е важно да уточним какво разбираме под това понятие – то е твърде широко, за да каже някой с една дума, че е мисионер. В широк план всеки християнин е мисионер, независимо дали си го е поставил за цел, или не.

У всеки вярващ, още повече новообърнат, естествено блика стремеж да споделя вярата си, да открива това, което самият той е открил и на другите. Въпросът е обаче какво е "открил" самият желаещ да мисионерства първо за себе си и дали може да сме сигурни, че нашият прочит на православието в този момент от духовното ни развитие е истинен и отразява опита на Църквата (нарочно не използвам думата учение, защото всяко учение може да бъде изложено в писмен вид. А това на Църквата - не). И така често неофитът мисионер представя едно съвсем непривлекателно учение, сглобено от безразборно и на един дъх четени книги (при това не много), за учението на Христос. И вместо да прославим, се оказва, че сме оклеветили Христа. Този набеден и често дори карикатурен образ на Христос много хора ще носят в душите си за дълго време. Сигурно всеки има в спомените си от своите първи години в Църквата подобни случаи, от които сега се срамува и горещо моли Бога да заличи следите от "мисионерстването" му от сърцата на неговите близки хора.

Истинският мисионер е такъв по призвание. Имам предвид вече мисионер в тесния смисъл на думата. Бог ще вложи в сърцето му повик към това, но едва след като се е уверил, че този човек е достатъчно зрял, за да може да се остави свободно десницата Му да го води, без да се обременява от "своето си разбиране по този или друг въпрос". Последното, което прави истинският мисионер, е да започне да спори с хората, че вярата им е крива и че той има правия вариант в една книжка в джоба си. Той просто се вслушва в Божия глас при всяка среща с нов човек - какво иска да му каже Той сега с тази среща, от какво се нуждае човекът до него точно сега, в този момент. Това съвсем не е задължително да е нещо, свързано с вярата, но ако е в Божия план, дори една светска постъпка, условно казано, може след време да даде плод и да разчисти в сърцето му място за някои въпроси, на които Бог лека-полека ще започне да дава отговор.

Мисионерът е търпелив. Той не иска да види плода на дейността си. Даже това изобщо не го интересува. Защото е прозрял, че не човек, а Бог обръща хората към себе си и кога ще направи това, единствено Бог може да реши. Той гледа на себе си единствено като на сеяч, защото знае, че друг е Жътварят. Това му спестява разочарования, които иначе обезкуражават хората и ги отказват от тяхното поприще. Това го учи на смирение и себепознание, които отварят сърцето му за Божието действие в него.

Мисионерът уважава всички хора и тяхната вяра искрено, а не по тактически съображения. Хората разпознават фалшивия тон и затварят душите си – така всяка истина остава външна и чужда и за разума, и за сърцата им.

Мисионерът никога не дава отговори на въпроси, които не са му зададени. Тоест не води монолог, пък бил той и блестящо построен от апологетична гледна точка. Защото е разбрал, че всеки човек има собствен път, по който го води Господ, и този път е скрит от очите на външните хора. Както казва старецът Софроний: Бог води таен разговор с всяка душа и пътеките на този разговор не са известни на никой друг. Белег на егоизъм и духовна незрялост е желанието на мисионера грубо да се намеси и да поведе ближния си в посока, посочена от собствените му човешки разум и логика.

В идеалния вариант, който наистина принася много плод, мисионерът благовести със сърцето си. Човешките сърца излъчват духовни вълни и у нас са вложени рецептори за тях. Но естествено тук става дума вече за хора, придобили Светия Дух. Мен най-силно ме впечатли монахиня Гавриила, гръцка монахиня, мисионерка в Индия и Западна Европа, починала преди десетина години... Тя е благовестяла точно така, със сърцето си. И дълбоко е скърбяла, че толкова малко православни откриват днес в мисионерството своето призвание и че това апостолско служение е занемарено в нашата Църква. С още по-голяма сила това важи за Българската църква, където диалог на тази тема няма и следователно хората не могат да бъдат провокирани да търсят на това поприще своя път към Бога и сърцата на ближните си.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6qf 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски