Мобилно меню

4.8787878787879 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (99 Votes)

211От съветското детство пазя в паметта си стиха:

Като вълк бих
                        изгризал
                                       бюрократизма.

В ролята на вълка е пламенният Владимир Маяковски. В онези благословени времена цялата страна задружно се бори с бюрократизма и най-мъдрото, което бюрократите могат да измислят в отговор на това, е да се присъединят към борбата и дори да я оглавят!

Според тълковния речник на Ушаков бюрокрацията е „система за управление, при която властта принадлежи на чиновническата администрация (бюрократите) без всякакво съобразяване с реалните интереси на масите“; и още в следния вариант: „прекомерна грижа за формалностите, канцеларските условности, в ущърб на делото“. Накратко – откъсване от реалността и формализъм.

Най-известният изследовател на явлението бюрокрация е английският сатирик Сирил Паркинсън, автор на книгата „Законите на Паркинсън“. Това е един много смешен текст, но всеки, който се е сблъсквал с вълшебния свят на хартиения оборот, с магията на канцелариите, сладката треска на отчетите и хипнозата на диаграмите, ще получи истинска наслада от удивителната проницателност на автора и дълбоките му познания в областта на анатомията на офиса.

Сред закономерностите, изведени от Паркинсън, има едно наблюдение, как всеки бюрократичен организъм достига една точка в развитието си, при която става административно самодостатъчен, тоест може спокойно да съществува без контакти с външния свят и това не само не се отразява на живота на учреждението, но дори осигурява подобряване на показателите на работата.

Музика на играта

С бюрокрацията са се борили не само в Съветския съюз – това е проблем в световен мащаб. Нейните истински причини според мене не са в злонамереността или користолюбието на отделните управленци. Истинската причина за бюрокрацията е сладострастието на играта. Хартиената игра, колкото и да е странно, може да бъде не само безкористна, но дори да навреди на самия пленник на играта, на когото му избиват сълзи на умиление от омагьосващата сила на отчетите и графиците.

Играта е ритъм, играта е музика. Ако ме помолите да дам име на тази субстанция, от която е изтъкан нашият свят, ще я нарека музика. Всеки човек е потопен в музиката и играта, всеки сътворен се движи в ритмичния танц на битието и в това няма нищо лошо – такава е природата на тварния свят. Нещо повече: хората, които са успели да „оседлаят“ този ритъм, да го овладеят, несъзнателно усещат накъде трябва да вървят и какво да правят и обикновено не бъркат. Но човекът така е устроен, че може  всяка благина да обърне против себе си.

Изглежда никога няма да можем окончателно да се преборим с бюрокрацията, защото тя е разновидност на наркоманията, по-точно на игроманията. Има поетични натури с особена чувствителност към „музиката на хартиените сфери“. Срещал съм такива неведнъж и най-странното е, че наред с негодуванието изпитвах неочаквано възхищение от безкористната страст на тези жреци на бюрокрацията, спомняйки си, че още някъде съм виждал това сладострастие на играта в погледа.

Синдром на религиозната самодостатъчност

Всички сфери на нашия живот са пронизани от играта; и това е нормално. Науката, политиката, образованието, медицината, изкуството – навсякъде ще откриете не само пълнокръвното здраве на играта и творческия порив, но и „административната“ самодостатъчност, играта заради самата игра. Играта е архаична и примитивна, затова първите й жертви са най-неустойчивите интелектуално. Този списък обаче ще бъде непълен, ако не дръзнем да включим в него и религията.

Религията е способността на човека да изрази вътрешния опит на вярата. Ако този опит е достатъчно интензивен, той се нуждае от въплътяване в знак, мит или ритуал. Значимото също трябва да бъде обозначено. В този смисъл религията е един от видовете творчество, подчиняващ се на свои вътрешни закони, със своя музика, своя игра.

Звучи провокативно: религия и игра!

Но ние говорим за играта не просто като за нещо несериозно и фалшиво. Имаме предвид, че играта е универсален принцип на човешката дейност, тя лежи в самата основа на творчеството. Играта е, ако щете, „шумът на битието“ със свой „мелодичен рисунък“, със свои закономерности и като всяка музика, проста в своята гениалност, играта може да омагьосва, да се изчерпва в себе си, като се превръща от средство в цел, от инструмент в кумир.

Религията формира и организира опита на вярата, срещата на човека с Нетукашния Бог. Вярата – това е „препълненото сърце“ (Мат. 12:34), което жадува да се осъществи в осезаем символ, нуждае се от знак.

Вярата не може без религията. Вярата винаги е „изход от бреговете“, потребност от „ново русло“. И опитът показва, че религията може напълно да съществува не само без вяра, но дори и без Бог.

Паркинсън е извел закон, съгласно който учреждение, достигнало определен градус на хартиения оборот, може да постига успехи в работата без да се нуждае от контакт с външния свят. При всеки вярващ човек, както и църковна общност, съществува опасността от незабелязано свличане към състоянието на „религиозна самодостатъчност“.

Религия на мястото на Бог

Всичко започва от напълно законното и разбираемо отделяне на вярващия от света. Ако светът лежи в зло, ако човек се е опорочил и „не остана праведен“ (Пс. 11), то трябва да си създадеш собствен свят, който да се превърне в безопасен остров насред бушуващото море на апостасията (отстъплението от вярата, б. р.). Така религиозните хора създават за себе си културни и култови гета.

Живият човек има много потребности, които го подтикват да влиза в контакт с външния свят. За да се избегне това, има православно кино, православно фентъзи, православни психолози, православен футбол и дори православен дрескод. Когато бях ученик, един епископ ме накара да се разделя с една изключително удобна чанта:

– Махни я! Не е православно!

Нищо лично. Просто религия.

И това са съвсем разбираеми неща. Това е "нормално". Така религиозното общество минава по пътя на борбата за идентичност.

„Религиозното сладострастие“ се появява малко по-късно и далеч не при всички, но всеки трябва да помни за тази опасност, защото нито една религия не може без своите „бюрократи“.

Апостол Павел в своите послания нееднократно споменава група от хора, които са му носили неприятности. Това са вярващи, които постоянно се занимават с безкрайни богословски спорове:

„Както на тръгване за Македония те молих да останеш в Ефес, така и сега те моля да поръчаш на някои да не проповядват друго учение, нито да се занимават с басни и безкрайни родословия, които причиняват по-скоро препирни, отколкото назидание Божие във вярата“ (1 Тим. 1:3-4).

„А от глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона отбягвай, защото са безполезни и празни“ (Тит 3:9).

В съветска Русия такива "другари" ги наричаха схоластици. За тях смисълът на религиозния живот се свеждаше до своеобразна „игра на перли“, интелектуално сражение чрез престрелка с цитати, източници, с една дума борба, теологически спорт, в който има шампиони и допингови скандали, както в истинския спорт.

Тъкмо от този вид игра могат да се „подмамят“ хора, увлечени в борбата за чистота на православието, противници на икуменизма и сектите. Делото, което вълнува тези хора, е много важно и сериозно, но и опасността е голяма. Срещал съм православни, които не бяха християни, и ревнители за вярата, които спокойно се оправяха без Христос.

Игра на спасение

Вместо богословските състезания обаче религията може да предложи и други форми на игра, и най-известната от тях е „играта на спасение“. Цял букет от емоции! Безкраен сериал, в който можете да включите не само роднините, децата и познатите, но дори и своя духовник. Съсредоточете се върху подготовката за изповед. С какво въодушевление се изброяват греховете! Има дори специални ръководства и таблици с диаграми! Чудно защо все още не са се появили и удобни мобилни приложения?

И би трябвало да се смеем, но не е смешно. Какво жалко зрелище: религиозен човек, но вече отдавна не вярващ, човек, при когото религията е изместила вярата. Бюрократът, хипнотизиран от играта на бумагите, папките и статистиките, е жалък, но той освен всичко друго просто играе една от малкото игри за възрастни, като открива смисъла на живота в своята дребнава суета и въртене в кръг. Вярващият човек, увлечен от сладострастието на играта на религия, изобщо не забелязва, че в някакъв момент започва да се оправя без хора, а после и без Бог, и това никак не му пречи да се "спасява".

С живите хора все има някакви грижи. С Живия Бог животът е сложен и непредсказуем. Бог трябва да знае Своето място и да не излиза извън „ризата на Своята икона“. Бог не бива да пречи на моята религия!

Думата „религия“ обикновено се превежда като „връзка“ – връзка между човека и Бога. Случва се вместо връзка да стане препятствие между човека и Бога и това е най-тъжното, което може да се случи с един християнин.

Един мой приятел, докато разсъждаваше за нашата религиозна суета, за вълнуващите земетресения в нашия „църковен пясъчник“, каза нещо грубо, но точно: „Имам чувството, че при нас Христос е като онзи собственик на „терена" за Нова година: гостите празнуват, веселието е в разгара си, масите са пълни, всички танцуват, а за домакина всички отдавна са забравили“.

Ако в ада има нива, то самото дъно е отредено за изпълнението на точния религиозен култ, за „религиозните маниаци на игрите“, на които не им трябват нито хората, нито Бог. Как да не допуснеш в очите ти да загори това огънче на религиозното сладострастие? Та нали борбата с играта може на свой ред да се превърне в игра?

И е толкова страшно да попиташ сам себе си:

– Кой съм аз – християнин или геймър, стигнал до осмо ниво?

Превод: Анна Георгиева

Източник: Правмир


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uac6d 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.