Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)

16уНадявам се новините, които си научил, да не са те смазали душевно. В живота има много проблеми. В крайна сметка лошите новини ни приземяват, смиряват ни и ни помагат да разберем, че в живота съществуват много неприятни неща, неочаквани изненади. Ето, неотдавна ми се обади един човек и ми каза: еди-кой си твой познат си замина от този свят, почина внезапно. Втори се обажда: моята братовчедка се разболя от сериозна болест, а е още малко дете. Както минава безметежно денят ти и си мислиш, че времето неусетно се изнизва, изведнъж в живота ти гръмва бомба, после още една по-близо до тебе, а най-лошото е, когато бомбите падат не около тебе, а в тебе самия. Това, което чуваме да се случва с другите, може да се случи и с нас. Чуваш, че друг е болен, но неочаквано и ти самият се разболяваш сериозно. Вече няма да говориш за болестта на другите като за чужд проблем, защото и ти самият вече си болен и живееш този проблем в себе си.

Във всеки случай всички тези неща – мъките, проблемите, притесненията - правят душата ни по-бдителна и в този смисъл ни съживяват. Въпреки че болката ни огорчава, тя пробужда душата, защото големият комфорт ни кара да се самозабравим, да се унасяме, да се отпускаме, да преминаваме границите. Когато нашето отпускане не е съпроводено от славословие към Христос, от правилно отношение към Бога, от хубава връзка с Христос, от благодарност, любов, смирение, преклонение пред Христос, тогава множеството Христови дарове, приятните дарове, не винаги са ни от полза. Всичко е дар, разбира се – и болката, и радостта са Христови дарове, просто радостта се приема много по-лесно. Болката е дар от Христос, който също крие в себе си някаква добрина и е дар за нашата душа. Един младеж се явяваше трети път на изпит, за да вземе сертификат по английски език (колко много се тревожат децата за своята диплома!), но тази тревога и четене го държаха буден, бихме казали в аскетическа атмосфера, пробудиха у него копнеж да потърси Божията помощ и да живее по-вниматено, за да може с чисто сърце да потърси Божията помощ. Този младеж ми разказваше:

- Преди изпита бях решил, че за известно време няма да пуша! За да мога да се моля на Бога и Той по-лесно да ме чуе! Реших освен молитвата да извърша и някакъв подвиг, в смисъл да положа някакъв труд. Постих. Но когато взех дипломата, в същия ден паднах в много тежки грехове – от голямата радост се отпуснах и съгреших...

Не е достатъчно да те намери радостта, която Христос ти дава, но трябва да се научиш да я задържаш по правилен начин. Когато радостта те споходи и забравиш Христос, когато грабнеш Божия дар, който идва свише, а ти го грабнеш и побягваш като кучетата, които грабват кокала и побягват, ти все едно казваш на Бога: Дай ми и след това ме остави! Аз зная какво ще правя. Зарязвам Те и си тръгвам! Е, тогава Божият дар не е постигнал целта в твоя живот. Забравяме Бога, когато всичко ни е добре. Когато обаче дойде болката, тогава помним Бога, и когато очакваме нещо в труден момент, когато имаме проблем със здравето, изпити, тогава наистина сме духовно будни, предпазливи и аскетични. Нашият дух е такъв. Разговарях с ученици от последната година в лицея по време на изповед и те ми казваха, че сега грешат по-малко в сравнение с други години, защото изпитват тревога заради приемните изпити за университета...

Следователно мисълта, че ме очакват изпити, че нещата не са толкова лесни и отпускащи, а животът е нещо много сериозно, а тази година ще окаже влияние върху целия ми живот – тази мисъл поддържа твоя аскетичен етос и съживява духовния ти живот. И обратно, когато се отпуснеш, тогава, ако не внимаваш, лесно се увличаш в грехове. Затова най-благоприятният климат, за да извърши човек някакъв грях, е житейското улеснение – многото ядене, комфортът, развлеченията, удобствата, едно небе без никакво облаче в живота ти. Когато всичко върви добре, умът се надува и много хора признават това в момент на искреност. Съгрешаваме често, понеже всичко ни върви добре, а когато не върви, мисълта за проблема ни възпира, приземява ни. При това "скърбя" (на грц - б. р.) означава притискам, чувствам натиск в живота.

Някой ще попита: Означава ли това, че трябва постоянно да страдаме? Не. Не трябва да се мъчим, но е важно винаги да бъдем хора, които прославят и благодарят на Бога. Правиш ли го, когато Бог ти дава всичко? Той ще ти даде още повече. Прославяш ли Христос? Имаш ли хубава връзка с Христос, обичаш ли Го така, както Го обичат малките деца? Добре. Тогава си постигнал целта на живота си – да обикнеш Христос. Ако не Го обикнеш, тогава ще видиш, че отново ще дойдат проблеми, които ще те смирят, защото в твоето отпускане мамиш себе си, самозабряваш се, забравяш и Бога, твоя Творец.

Когато Бог е сътворил човека в рая, Той не ни е създал, за да се измъчваме, да се задушаваме от проблеми, да имаме труден и изморителен живот, а за радост, дал ни е живот за щастие, за наслада, но за да задържим това състояние в душата си по правилен начин, трябва да имаме жива връзка с Бога. Когато загубим тази връзка, не можем нито да се наслаждаваме правилно, нито да поправим грешките си, а постоянно падаме в грехове и се проваляме сред изобилието от Божии дарове.

В живота тази грешка се поправя от това, което наричаме аскетически етос, аскетически климат, аскезата, която кара душата да стои будна. Това прилича на ученика в последната година от гимназията, за когото ви разказах. Казваш му:

- Да излезем вечерта да се разходим!

И той ти казва:

- Не мога, утре съм на изпит!

С други думи, какво прави? Ограничава се доброволно, смирява се, не се отпуска, не си прави кефа, не оставя страстите да се проявяват, а ги контролира. Поставя целта отпред и това се отразява на целия му живот.

В Църквата това са го разбрали светците от първите векове. Знаеш ли кога го разбрали? При гоненията в първите векове на християнството, когато християните били преследвани, хората са излизали от дома си и не са знаели дали ще се върнат живи у дома. Сбогуваш си се с жена си, с децата си, прекръстваш си се и казваш: Дано всичко върви добре и се върна обратно! Но имало случаи, когато можело да се стигне до мъчения. Избухвало голямо гонение и християнинът бил призоваван да каже, дали е с Христос или не е с Него. Дори само тази мисъл държала хората будни, в  духовно напрежение, но не с болна тревога, защото за тях вярата в Христос не била теория, с която занимавали ума си, за да мине хубаво времето. Животът им не е бил литературна вечер, на която се говори за Христос. За тях Христос бил Някой, за Когото не след дълго можело да им кажат: Кого предпочиташ: Христос или живота си? И ти да кажеш: Предпочитам Христос! Добре, наведи си главата! Тогава навеждаш глава и се съгласяваш да ти я отсекат...

С други думи, Христос толкова много изпълвал техния живот, че християните Го носели в сърцето си и заради Него били готови да жертват всичко. Такива били всички първи християни и за тях християнството не било философски въпрос, не било въпрос на култура, на цивилизация, не означавало да говорят за красотата на византийската епоха, както ние правим сега. Христос бил в плътта им, в душата им, в очите им, в устата им, в думите им, навсякъде. Обстоятелствата на живота също ги карали да се чувстват така. Гоненията свършили, климатът в Църквата се успокоил. Църквата започнала да придобива права, да има връзка с държавата и да си сътрудничи с нея, но нещата се разхлабили, т. е. утихнали и тогава християните разбрали, че те също започват да се отпускат и си казали: Претърпяхме гонения и бяхме в тъмници, а сега, когато няма гонения? Ще се отдадем на ядене, на комфорт, на гуляй? Но виждаме, че тези неща не водят до добро, не ни водят до жива връзка с Христос, отпуснахме се, какво да правим сега? Така сами изнамерили аскетичния етос, т. е. духовните подвизи, за да не остават отпуснати. Не като йога, будизъм или друг метод за отпускане и автоконцентрация, а бодърстване, за да не се самозабравят.

Липсата на гонения не означава да се пръсна от ядене, да не ходя на църква и да си казвам: Не прéчи, да съгрешим, ще отида друг път! Напротив, ще водя интензивна борба, ще се жертвам за Христос, ще обикна Христос. Нямаме  "кръвно" мъченичество (т. е. проливане на кръвта си за вярата - б. р.), но имаме, както казваме, мъченичество на съвестта. Ставаш мъченик с твоята съвест, в ума си, жертваш вече не твоя плът, защото не е нужно да те убиват за Христос, а жертваш някое свое желание, някое твое удоволствие, казвайки: Господи мой, докато имам всичко, ще постя! Докато хладилникът е пълен, няма да ям. От всичко например ще взема само маслини, домати, хляб, няма да взема месото, кашкавала, докато имам възможност да го взема. Това какво е? Това е аскеза. Защо правя това? Правя го, за да държа душата си в състояние, в което тя е способна да приеме Божията помощ и благодат.

Състоянието, което ни помага да почувстваме Бога, не е комфортът, а смирението. Аскезата смирява душата. Когато вършиш някакъв духовен подвиг, тогава стъпкваш твоето его, притискаш го, съкрушаваш го, не му угаждаш, и когато не му угаждаш, то се смирява. Когато Бог види смирена душа, която се жертва заради любовта към Христос, от "любочестие" (от грц. φιλοτιμία - да обичам и предпочитам честта, б. р.) заради Христос, тогава Христос слиза, влиза в тази душа и й помага. Въобще хората, които живеят в разкош, в комфорт, отдават се на много ядене, на лукс, на постоянно  забавление, за тях е трудно да помислят за Христос, да привлекат Христос, Който да обитава в сърцето им. Това е проблемът.

Христос няма нужда от това, което правим, защото не го правим за Него. Той няма никаква нужда от моята аскеза. С други думи, ако аз ям или не ям нищо, на Него нищо не Му става. Той пребивава в Своето щастие, слава и блаженство. Аз правя това за себе си, на себе си помагам, от любочестие. Христос всичко е направил – Той ме спасява, Той се е разпнал, Той е пролял Своята пресвята кръв, Той е възкръснал, Той се е възнесъл, изпратил ни е Пресветия Дух, Той прави всичко. Аз бивам оправдан не от делата, не от моя труд, а от Христовата любов. Съществува обаче една ключова дума, думата любочестие, думата благодарност, думата трогване, което душата ми чувства. Душата на верния се трогва пред огромната любов на Христос, която се излива даром към човечеството, и той казва: Господи, ти не искаш това от мене, но аз от благодарност, любов, любочестие и разположение да бъда винаги пред Тебе като жадуващ човек ще принудя себе си да вляза в атмосферата на лишение и аскеза. Господи, искам да почувствам, че имам нужда от Тебе. Когато ям много, не чувствам, че имам нужда от Тебе, чувствам се сит, а когато огладнея малко и огладнее моята плът, тогава започвам да чувствам глада в душата си. Когато принудя тялото ми да поогладнее, получавам по-голяма помощ, за да почувствам глада на душата си.

Затова в периода на поста, когато вършим духовни подвизи, всъщност помагаме на душата си, за да зажадува тя по-силно Бога. Не знам как да ти обясня на теория това, но вярвам, че и на дело го живееш. От опит знаеш, че ако изядеш една пица и две пържоли, така ще ти натежи, че след това не искаш да се молиш, молитвата не ти идва лесно. Така става, нали? Видя ли? Защото прекалената задоволеност създава чувството за достатъчност – имам всичко, нищо не ми липсва.

Много можем да говорим за духовния подвиг. Нека го оприличим на човек, който полага душата си пред Бога и тя приема формата на ямичка, която Бог запълва с водата на Своята благодат. Когато Бог праща дъжд, не отваряш чадър, за да се предпазиш, а слагаш ръцете си в шепа, ако искаш да се напълнят с вода. Това прави аскезата в нашия живот. Тя кара душата да направи тази крива, та да стане подобна на долина, а не като планинска верига, която не може да задържи водата. Душата трябва да се смири, да се огъне и стане като долина, така че Бог да изпрати Своята благодат и милост върху нея.

Духовната аскеза ни смирява. Разбираш ли това? Това помага изключително много. Какво ще рече духовна аскеза? Аскезата означава упражнение. Както правиш физически упражнения, постоянно повтаряйки едно и също и това придава на тялото ти определена форма, укрепва мускулите, стяга тялото ти. Какво ще рече това? Че моята плът влиза във форма. Имах проблем, боляха ме ръцете, краката, кръстът, но след упражненията си възвръщам моята форма. Как става това? Изведнъж? Не. А чрез постоянни упражнения, чрез повторения. Така и душата чрез духовните упражнения придобива форма, правилно положение пред Христос, заемаш правилна позиция пред Бога.

Забелязваш ли, че когато говоря за аскезата, винаги говоря и за Христос, за Бога? Това е така, защото нашата аскеза има личностен характер и не правим тези неща, за да кажем: Браво, стигнах определено равнище на автоконцентрация, на контрол върху волята, имам страхотен себеконтрол, на много високо ниво съм. Не, тук обичаме една Личност, Иисус Христос, Който осмисля всичко, което правим. За Него ги правим. И ако Христос ни даде специален дар, докосне душата ни, без да правим много аскетически подвизи и без да се наложи да правим много неща – защото въпросът не е да правим много неща, а да не загубим Христос, тогава трябва да Му благодарим от все сърце. Ако можеш да задържиш Христос по друг начин, задръж Го. Но можеш ли да Го задържиш?  Повечето хора казват, че когато живеят в комфорт, не могат да задържат Христос и чувстват, че Го губят. Когато всичко в живота е безоблачно, бляскаво и перфектно – тогава не чувствам Христос, забравям Го. Затова се казва, че в скръбта си спомнихме за Тебе. През безоблачните дни Те забравяме, в празненствата не Те помним, в развлеченията да не говорим. Забравихме Христос. Къде е умът ни да кажем: Боже мой, прославяме Те и Ти благодарим! Това прави аскезата, тя създава вътрешна скръб в нас, т. е. състояние на натиск, което обаче кара душата да прелее от всички хубави неща, които крие в себе си, тайните, които крие в себе си и така намира Бога и Го докосва.

Ако в живота си видиш човек, който се подвизава за Христос, обича Христос и от любочестие прави нещо за Него, чувстваш благоговение пред този човек. Има някои монаси, на Света Гора, които имат тази слава и за тях казваме: този отец е много аскетичен. Всички са добри, но този е много аскетичен. А за друг казваме: този отец не просто е аскет, а е много аскетичен, велик подвижник. Ще рече какво е направил, за да го наричаш велик подвижник? И започват да ни изброяват: той ядеше само веднъж на ден, не спеше на леглото си, а на пода, пиеше съвсем малко вода. Веднага задаваме спонтанния въпрос: Това са крайности, защо са необходими? Нима Бог такива неща иска от нас? Нима иска да ни измъчва?

Това не е мъчение, а любов, ерос, копнеж. Спомни си, когато се запозна с жена си и я обичаше силно в началото, когато бяхте млади. Толкова много я обичаше, че заради нея правеше невероятни неща, за да намериш нещо, което ще й достави удоволствие. Веднъж отиде и й купи цветя от едно място, което беше много далече и трябваше да вземеш автобус, но купи страхотни цветя, които тя харесваше. Ти се изпоти, докато ги намериш, даде толкова пари. Приятелят ти каза: Ти не си добре! Но ти не се съгласи с него: Когато обичам жената, която обичам, пред нищо не се спирам! И докато полагаше тези усилия, за да я зарадваш, нима се разсейваше по други неща? Гледаше ли други жени, други лица? Нищо. Живееше любовта си, правеше каквото можеш: трудове, жертви, разходи, мъки.

Дадох ти пример с цветята, а колко други неща прави човек за лицето, което обича. Когато обичаш, не следваш логиката и защо да го правя? нужно ли е? Любовта не е рационална, в нея не се вписва светската логика, а друга логика, която казва, разбира се – това, което правиш, е най-логичното! На мене ми харесва, на мене ми е приятно, дано стигна до чужбина, за да й направя един подарък и да й хареса. Заради тебе, казваше някой, ще пропътувам целия свят, за да направя каквото искаш, да ти донеса това, което ти е приятно. За да ти докажа колко те обичам. Защото така ми идва. Затова, когато слушаш за духовен живот в Църквата, за духовна борба и подобни неща, трябва да имаш в ума си тази картина, картината на най-любимите лица, където единият се жертва за другия без да чувства умора и докато се поти, труди, изразходва се, в същото време той се обновява, става му приятно, наслаждава се. Затова вършим аскеза, защото обичаме Христос, или понеже искаме да обикнем Христос.

Пак ще ти дам примера с младеж, който иска да бъде с някое момиче, а тя още не е отговорила. Той иска да й грабне сърцето и казва: Ще направя за нея неща, които ще я развълнуват! Ето вижте, в първия случай той я обича, съществува взаимна любов и момичето е отвърнало на чувствата му. Във втория младият човек иска да спечели симпатията и интереса на девойката, да го погледне, да отвърне на неговата любов и затова отново си казва: Ще направя каквото мога, за да каже и тя в себе си: колко се старае, нима не си заслужава да обикнеш такъв човек? Толкова е добър.

Така сме и ние по отношение на Христос. Или искаме да Го обикнем, или вече Го обичаме и правим невероятни неща – както казва старец Паисий – духовни лудории, които са логични за Бога, но светът не ги разбира. Затова чуваме: Ти си луд! Да, луд съм. Но съм бого-луд, луд по Бога, луд по Бога! Християнино, как можеш да не ядеш?! Добре ли си? Къде живеем? Във времето на окупацията ли? – питат мнозина. Но за християнина само мисълта, че ще изживее насладата и радостта на св. Причастие е достатъчно силна, за да отхвърли насладата на храната. Само да помисля за благата, които Бог ми приготвя, за красотата на връзката с Христос, и вече не усещам жертвите, които правя и те нищо не ми костват. Не страдаме, а ставаме по-светли от тези, които не постят, както се казва за трите отрока, че техните лица сияели, докато те постили, защото обичали Бога. Ключът към тайната е тази дума – любов, любочестие, благодарност, жива връзка. Когато правиш аскетичните подвизи по принуда, става много мъчително, те ти дотягат, не искаш, душата ти възроптава и се противиш. Когато обичаш обаче не чувстваш тежестта на труд. Аскетичните усилия дори не ти се виждат изморителни, а изключително хубави. Затова или обичаш Христос и правиш за Него различни подвизи, или искаш да Го обикнеш и да Му покажеш желанието си за това. Питаш Христос:

- Христе, обичаш ли ме?

Той ти казва:

- Да, обичам те, детето Ми! Много!

- Откъде да зная, че ме обичаш? Докажи ми го! Покажи ми! Любовта не означава думи.

И Христос казва:

- Прав си, любовта не е в думите. Затова Аз не говорих много за любовта, а проявих любов.

И докато Господ говори, вдига ръце и ти показва:

- Виж!

Внезапно виждаш две рани на любов върху ръцете Му, две продупчени длани, виждаш прободено ребро, продупчени нозе, Неговата свята глава с трънен венец и Той ти казва:

- Видя ли? Ето Моята любов. Възлюбих те и отидох на Голгота, сякаш отивах на празненство, понеже мислех  за теб, обичах те и изпитвах болка, обичайки теб и всички хора. Затова, докато изпитвах болка, в сърцето Си чувствах, че правя всичко това за тебе, от любов и не се разкайвах за стореното, не отидох към Кръста, влачейки се, а направих всичко това за тебе, когото силно възлюбих. Сега Аз да те попитам: Обичаш ли Ме? Симон Йоан, обичаш ли Ме?

- Разбира се, обичаме Те.

Любовта, добре го каза, не са думи, а дела. Любовта не е теория, а опит, преживяване. Какво правиш за тази си любов към Христос? Това е ключът. Ако Го обичаш, какво правиш за Христос? Обичаш Го в сърцето си? Ако наистина е така, в живота ти ще се случат събития, чрез които на дело ще докажеш това, ще дойдат събития и случки, чрез които Бог ще те призове да Му покажеш, че Го обичаш.

Чувствам срам, когато мисля за онова, което светците правили за Христос, колко им е струвала тази вяра, колко живо е било тяхното сърце за Бога, защото те изобщо не говорели с думи, не развивали теории, не правели предавания, а проявявали своята любов към Христос на дело. Виждаш ги обезглавени, бичувани, в огъня, в негасената вар, в реката, на друг извадили очите – страшни неща. Ако четеш мартирологиите и житията на светците, не можеш да не възкликнеш: Христе мой! Обаче да ти кажа, ако сме в рая, и аз, и ти заедно с тях ще бъдем. И светците ще ни казват: елате, седнете до нас, елате до нас! И ние ще се чувстваме толкова объркани – как ще отидем да седнем с тях, след като нищо не сме направили? Ти може да си направил, аз не съм, т. е. ще гледам св. Йоан Предтеча, който такава жертва е направил за Бога, и аз – един разглезен християнин, с изгладено расо, нагласен, спретнат, чист, безупречен, перфектен... Какво ми струва тази вяра? И ако нищо не ми струва, поне да проявявам благодарност за всичко това и да кажа: Христе мой, прославям Те. Не се наложи да направя нещо велико за Тебе, защото досега Ти подреждаш всички мои неща, но Те прославям, благодаря Ти! Защото, знаеш ли, славословието и смирението компенсират аскезата. Ако нямаш славословие и смирение, тогава трябва да направиш нещо, за да привлечеш Христовата любов, да създадеш у себе си такива аскетически условия, че да се активира Божията благодат в душата ти.

Веднъж на Света Гора пеех заедно с един монах, който държеше една книга, т. е. двамата я държахме и гледайки ръката му, тя беше похабена от умора, почерняла от послушанията. Той имаше ръце, които, колкото и да миеше, не се очистваха, защото по цял ден работеше. Грижеше се за болни, в градината, миеше, бършеше, строеше, готвеше, правеше всичко. Гледаш ноктите му, които са малко почернели, но пак ти казвам, че са чисти, това не е мръсотия, от която се гнусиш, а мръсотия, от която те обзема благоговение и се трогваш. Мръсотия, която те смирява. Погледнах и моята ръка, която беше много чиста, и докато пеехме, му го казах:

- Отче, каква е вашата ръка и каква моята!

Той ми каза:

- Остави това, ти си в Атина, как искаш да си? Като мене? Тука имаме други работи. Ти си на друго място и аз съм на друго място. Ела, пей сега!

Дойде нашият ред. И аз гледах неговата ръка и си мислех: той ще отиде в рая, защото е направил това за Христос, а ние не сме направили такива неща, нищо не сме направили! Водим мързелив християнски живот. Затова нашият християнски живот не е хубав, защото нищо не ни коства. Лесен е, без труд, отпуснат, и ние си мислим, че сме християни, но не сме християни.

Християнин е този, който е мъченик, който се жертва за Христос, който от любов за Христос дава всичко; ако научи, че някъде има нужда, душата му се пробужда, става чувствителна, не гледа своето удобство, комфорт, сън, отпускане. Има хора, на които не се осмелявам да кажа, че някой е болен, защото той веднага казва:

- Да отидем да го видим!

- Добре, християнино, не ти ли тежи това? Познаваш ли го?

- Не, не го познавам! Но след като вие го познавате, не прéчи! Добър човек ще е! Да отида да го видя!

Отива да го види и казва:

- Ще отида пак да го видя, тази девойка, която е парализирана, ще отида да помогна на този човек. Това ще рече аскетичен дух. Обичам Христос, но не с думи, не с предавания – това, което аз правя сега, е теоретично, а не на дело.

Казваш, че имаш любов към Христос. Браво! Но на дело правиш ли нещо за Христос? Защо не постиш, след като имаш любов към Христос? Твоята любов е теория? Защо не полагаш труд за Христос? Естествено тези неща не са принудителни. Защото, ако някой ти каже да направиш нещо, но ти го слушаш насила и се противиш, твоето противене показва, че още не си схванал смисъла, че това е въпрос на любов. Затова възразяваш: И защо да постя? Защо да правя това? Добре, остави, не говори на този човек, няма причина да му кажеш нещо повече. Това желание и копнеж трябва да ти идва отвътре, ако някой иска да те накара насила и ти каже направи това!, то това става мъчение, люто мъчение и няма смисъл да го правиш по този начин. Подвижникът върши своя подвиг, защото го иска.

Демоните и страстите, които те борят, няма да си тръгнат, ако ги замерваш с локуми. Страстите изчезват с атомни бомби, за демоните трябва такива взривове и тези взривове стават с твоята личната борба и труд в живота. Трябва да придобиеш такъв мъченически дух и аскетически етос, ако искаш да се подвизаваш. 

Веднъж присъствах на ексорцизъм. Случвало ми се е два-три пъти в живота, но това, което чух тогава, ме впечатли. Обичайният свещеник, който четеше молитвите на св. Василий Велики, отсъстваше и имаше друг. Той каза:

- Аз ще ви прочета молитвите днес, тъй като обичайният свещеник отсъства.

Хората му казаха:

- Добре!

Понеже свещенството е едно, който и свещеник да я чете, тази молитва има сила. И в момента, в който започна да чете, демонът изрева и от човека се чу глас. Демонът може да казва лъжи, разбира се, но това, което каза, като смисъл бе истинно:

- Добре – му каза – другият поп, който чете молитви срещу нас, пости и се изправя срещу нас. Ти, който завчера не пости, как дръзваш да се изправиш срещу нас?

Свещеникът започна да чете. Верните не се влияят от това, защото изкусителят понякога може да казва лъжи, за да атакува някой и да го унижи. Но това, което каза демонът каза в този случай, криеше нещо, а именно, че постът му пречи. Пречи на демона. Пример ти давам. Борбите, трудът, изповедта, това са духовни подвизи. Когато поставяш себе си ниско, смиряваш се, отиваш и сам се смиряваш пред свещеника и му казваш:

- Отче, мене, който ме гледаш, че съм добър, а някои ме смятат за свят, чуй да ти кажа какво направих! Аз, добрият човек, който имам добър имидж в квартала, чуй какво мисля, чуй какво направих! Чуй къде отидох, чуй как се отнесох...

И така сам се смиряваш. Това не е ли е аскеза? Труд? Жертва за Христос? Жертвам моите страсти, егоизъм, добрата представа, която имаме за себе си. Когато се унижаваш така пред Бога, Бог те прославя. Така изчезват демоните.

Например, идва една девойка и казва:

- Искам да се оженя!

Аз й казах:

- Помоли се!

- Е, моля се, ама нямам много време.

- Ако нямаш много време, означава, че не си взела насериозно Бога и въпроса, който те занимава. Защото, ако си взела насериозно въпроса, ще трябва да се молиш много. Молиш ли се?

- Не, не се моля много.

- Какво правиш?

- Какво да правя?

- Какво да правиш? Ходиш ли на църква? Постиш ли?

- Не. Четеш ли Акатиста към Света Богородица?

- Не.

- Четеш ли Св. Писание?

- Не. 

- Е, какво? И какво искаш тогава?

- Вие да направите нещо!

Аз ще се помоля, но и да се помоля, както казах преди в примера с чадъра, когато аз се моля и Бог праща дъжд, но ти държиш чадър, дъждът на Неговата любов пак няма да те докосне, защото ще държиш чадър, т. е. трябва да обърнеш чадъра наобратно, както го държим в Църквата, душата ти да направи тази крива и това ще стане в смирението на твоята лична аскеза.

Не може да бъдеш жив и здрав и нищо да не правиш. Трябва да дадеш своя принос. Бог може да ти даде всичко, без да правиш нищо, но това, което ти е дал, ще отмине. Разбираш ли? Само дяволът прави така – той ще направи нещо впечатляващо, някакво чудо, за кратко, за да те впечатли, без ти да направиш нещо. И сетне това, което ти дава, пак отминава. Това, което изкусителят ти дава, веднага се губи. Когато обаче Христос дава, понеже го дава на души, които го заслужават и са се подготвили чрез своята аскетична и мъченическа борба, това, което приемат, прилепва върху тях, напоява ги, след това не се губи и не изчезва.

Не се бунтувай постоянно, защото животът ще те накара да не се бунтуваш. Свещеникът може да ти каже да направиш нещо. И ти веднага започваш: А-а-а, как така се бъркате в моя живот? Опитвате се да ми влияете? Е, тогава как искаш да се промени животът ти? Живей си живота и ни остави на мира, ако не искаш да правиш нищо, какво искаш? Ще съработничиш с Бога. Но ако нямаш смирението да се вслушваш и навсякъде пъхаш своето его, логика, рационализъм, който те е изял, този рационалистичен подход към живота, т. е. съпротива, инат, настояване, е, тогава нищо не се променя. Старец Паисий казваше:

- В миналото правиш забележка на хората и те веднага я приемаха. Сега не може да говориш на някой и да му направиш забележка. Защото неговата душа няма готовността да се поумори малко и да се потруди.

Разбираш ли? Това, за което говорих по-рано. Тук е тайната. Винаги го правим от инат: Няма да ми разваляш имиджа! Не, не ми разваляйте представата, която имаме за себе си! Аз така искам, така ми харесва! Мислим, че правим нещо по Божията воля, но много пъти го правим за наше удоволствие, харесва ни, крием се зад Божията воля, а реално изпълняваме нашата собствена воля. Това ни го каза Месогийският митр. Николай. Много отдавна, когато бил духовник, обикновен свещеник, той  изповядвал една госпожа. Разказа ни случая на една студентска сбирка. Тази госпожа пазила строги пости, но пушила. Тя му го казала в последния момент, защото искала да се причасти през Страстната Седмица:

- Отче, пуша, забравих да ти кажа, но постя без олио!

- А, не можеш да се причастиш!

- Ама, какво говорите, отче?

Тя искала това като свое право и настоявала за него.

- Ама, заслужавам го, защо да не го направя, аз постя без олио!

Значи, постиш без олио и смяташ, че си оправдана и сега заслужаваш св. Причастие. Грешиш.

Той й казал:

- Не, ще спреш цигарите!

- Това, отче, не мога да го направя, само това не!

- Добре, тогава ще направиш нещо друго!

Чуй каква аскеза й дал! Тя не искала да спре цигарите, не искала да се подвизава, това ще рече аскеза, упражнявам се, изморявам се, трудя се за Христос, смачквам малко моето его. Иначе какво ще стане? Постоянно ще си угаждам?  Той й казал:

- И тъй, слушай, след като не можеш да спреш цигарите. На Разпети Петък ще разтвориш прозорците на дома си и ще вземеш от месарницата една хубава телешка пържола!

- И-и-и, отче, какво говорите?! Ама, какво е това?

- Ще отвориш прозорците, ще изпържиш пържолата и ще умиришеш целия квартал! Това теб няма да те интересува, ти си духовно извисена, ти го правиш като заповед и послушание към духовника, ще я изядеш и ще се причастиш!

- Ама, не мога! Изключено е да направя това!

Видя ли, егоистът нищо не може да направи, въобще не може да се смири, нито цигарите могла да спре, нито поста могла да спре, но не от любов към Христос, защото, ако обичаше Христос, щеше да спре цигарите. Просто онова (да пости) можела и го правила, защото й било удобно. Постът реално я карал да се чувства комфортно. Защото не е възможно, обичайки Христос, да можеш да правиш едно нещо, а нещо друго изобщо да не можеш да го пребориш. Как постиш без олио, а цигарите изобщо не може да спреш? Веднага щом й казал да изяде пържолата, тя се засегнала, т. е. засегнала се нейната духовност и благочестие и тя казала:

- Изключено е това, никога няма да стане! Добре, добре, отче, моля ви, оставете ме, ще се опитам да спра цигарите!

А той й отвърнал:

- Добре, аз ще ям варени тиквички и картофи, които изобщо не ми харесват, защото през Страстната Седмица ям сухи плодове, които ми харесват, но заради тебе и аз нещо ще направя, да направиш и ти нещо! Един компромис, аз ще ям тези неща, които не обичам, а ти ще спреш цигарите, за да се причастиш на Възкресение!

Това ще рече духовна аскеза, да водиш борба, която да ти струва нещо. Старец Паисий казва, че в миналото било лесно да направиш забележка някому – хората я приемали с лекота. Например, идват ти гости, но по едно време ти се чувстваш изморен и казваш:

- Изморен съм, можете да си ходите!

И хората си тръгвали. Не се сърдили, просто го приемали:

- Добре, правиш ни забележка. Ще си тръгнем, нали не си ни наругал!

А сега, ако искаш да кажеш на някой нещо, и добро да му кажеш, трябва да внимаваш. Първо правиш въведение, внимаваш как ще го кажеш – разказваше старецът. Добавяш и епилог, да не се разсърди, да не го изопачи, да не се засегне.

Не понасяме забележките и не сме готови за аскетични подвизи. В миналото, и сега в пустините, много отци приемали върху себе си ругатни – защо? За да се подвизават, да се смири техният егоизъм, това ще рече аскеза. Днес ги няма мъченията – казваше старецът – на Нерон и Диоклетиан, но ще те „посече” братството. Единият ще те похули, другият ще те обиди, трети ще те презре, ще го приемеш ли? Това е твоето мъченичество, съвременното – твоето смирение.

Да не придобиеш слава, да не се прочуеш, да не станеш известен – това е твоята днешна жертва за Христос. Може ли да правиш това? Така са правили тези хора. След това Бог чувал тяхната молитва, защото се смирили, т. е. положили труд, за да обработят душата си.

Ако например, имаме парче мрамор и искаме да му придадем някаква форма, но не става, ще трябва го обработим. Ще го накараме да изпита болка, ще го нараним, но накрая от камъка ще излезе красота. И ние искаме да изваяме един образ, Христовия образ у нас, но това не става с комфорта, който имаме. Нищо не правим – нито пост, нито молитва, нито бдения, нито любов, нито милостиня, нито прошка, нито снизхождение, какво правим в крайна сметка? Казваме, че сме християни и какво от това? Сега слушаш внимателно, но ако мъжът ти дори малко в нещо се възпротиви, ти се нервираш. Ядосваш се за най-малкото. Не можеш да направиш тази аскеза и да кажеш: ще се подвизавам, няма да се карам! Това е твоето мъченичество – да понесеш забележката, клеветата, гонението. Това е аскезата, едно християнство с духовно култивиране.

И ако ти кажа, че заедно с онези, които са вършили големи подвизи, ще отидеш в рая, може би ще попиташ: Нима заедно с тях ще отидем в рая?! Ще ти кажа един вид аскеза, която можеш да направиш веднага, наред с всичко друго. Ако сега, след като чу всичко това, се смириш, ако разбереш, че нищо не си направил и се разочароваш поне малко от себе си – това също е хубава аскеза. Така доближаваме разбойника на кръста, който не извършил никакъв подвиг в онзи миг, защото естествено нямал време, но се смирил и постигнал целта на всички аскетически подвизи – да смири душата си, да доближи Бога чрез своето смирение. Той постигнал това, което може да направиш и ти, ако кажеш в себе си: Нищо не правя! Как може?! И това е хубава аскеза, аскеза на смирението. Да смиряваш своя дух и да не чувстваш, че си важен, извисен, способен, опитен и изпитан християнин, за знаеш, че нищо не си. Смири се! И в Св. Писание се казва:  Смирих се и Господ ме спаси. И без аскеза – ако не можеш да се подвизаваш, но имаш смирение – се спасяваш. И с аскезата се спасяваш, стига тя да те води към смирение.

Трябва да се смиряваме и да се подвизаваме всеки така, както може, както му идва и каквито възможности Бог му е дал. Дори, когато жена ти каже: Вземи якето със себе си, а ти не искаш и й казваш: Не ми е студено, остави ме! – дори само с това да го вземеш и да не кажеш: Остави ме!, правиш аскеза срещу твоя егоизъм. Да не се оплакваш от яденето, което ще ядеш на обед - това също е аскеза. В онзи час ти си подвижник и Бог така те възприема. Но преди всичко трябва да се смирим, защото смирението е най-сигурният билет, който води човека близо до Христос и Неговото Царство.

Моля се Христос да пробуди нашата душа, да ни даде желание за духовна аскеза и борба, да се радваме на нашия живот, дните ни да не минават напразно и монотонно. Нека помним, че в Откровението се казва, че последните години ще бъдат много мъченически години, много аскетични, и само хората, които копнеят за Христос, ще могат да издържат всичко това. Само хората, които още сега са се научили да правят малки стъпки на любов към Христос, тогава ще имат силите да направят голямата стъпка на пълната жертва на своята душа и тяло заради Христос, независимо от всички последици. Нека Господ докосне сърцата на всички нас, да ни даде тази любов и този копнеж да направим нещо за Него – Този, Който е направил всичко за нас!

На снимката: „Душите на праведните са в Божиите ръце”, фреска от манастира Сучевица”, Румъния

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9x4ax 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.