Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (62 Votes)

84жЕдин човек казал на стареца Паисий: „По цял ден спя!”. А той му отвърнал: „Няма лошо, поне като спиш, не вършиш грехове!”. Какви хора са светците – дори грешките, греховете и бъркотиите, които им разкриваме, превръщат в благ помисъл, защото имат смирение. То ги кара да гледат красиво на нещата, да скланят глава и да не се държат така наперено: „Слушай да ти кажа! Това да го отсечеш! Онова да го поправиш!”. Не, светците нищо не ти казват, не изискват нищо, не търсят нищо, само от себе си търсят всичко, себе си порицават и наказват, борят се. Обичат всички други и се прекланят пред всички. Направиха ми впечатление думите на св. Нифон, епископ Константийски: „Когато гледаш някой, поставяй себе си мислено под нозете му и мислено се наведи”. Така и аз, който говоря тука, не съм нещо, а се смирявам пред тебе. Можеш ли да се навеждаш? Да се навеждаш както правят житните класове? Когато житото порасне и натрупа плод, то натежава и се накланя, върхът си навежда. И казваш: Има плод, има съдържание. Когато имаш съдържание, се навеждаш, когато нямаш съдържание – хвърчиш. Но ти искаш да се виждаш, да се отличаваш, както е житото в началото, бихме казали, в неговата младенческа възраст. Такъв е и младият човек, който е хубав, но и егоистичен, затруднява се да се смири, защото има висока представа за себе си, иска да се налага, да се вижда, да бъде чут...

Затова е велико нещо да имаме смирение, да просим смирение от Господа, да се навеждаме пред Господа, да ни вижда така смирени и да ни благословя. И нека да внимаваме, защото, в крайна сметка, тази гордост е най-големият ни проблем. Най-големият проблем е моят егоизъм. Какво каза? И при теб също? Зная го. Казах го така, за да не те засегна, но е истина и разбрах, че в крайна сметка това важи и за тебе. Ако размислиш за всички мои и твои проблеми, скъпи приятелю или приятелко, ще установиш, че за всичко, буквално за всичко е виновно нашето его. Нашият егоизъм е виновен за всичко. Може би ще възразиш: „Ама, аз какво съм виновен, егоизъм ли е, че съм се разболял, от егоизъм ли съм се разболял?”. Не. Навярно не си се разболял поради своя егоизъм, въпреки че егоизмът поразява и тялото, но това, че протестираш заради болестта си, пак е проява на егоизъм. Защото, ако имаше смирение и болестта щеше да възприемеш правилно. Разбираш ли? Защото болестта сама по себе си не е проблем, а въпросът е как човек я възприема, как я преобръща в себе си, как я тълкува, как я приема, как те докосва тя и на каква почва пада, на каква земя.

За всичко е виновно твоето его. За притесненията, недоволоството, ако всичко ти е виновно, ако се оплакваш, ако роптаеш в живота, ако нещо ти липсва и чувстваш в себе си скръб – това е така, защото Христос ти липсва, както и смирението. Липсва ти смирение, а изобилства твоето его. Това е нашият проблем – силният егоизъм.

Пита някой: „Как можа да ми се случи това? Откъде ми дойде?!”. Отвсякъде. Отвсякъде можеш да паднеш в пропастта на егоизма. Не съществува само една опасност, та да ти каже някой: „Внимавай! Само оттук не минавай!”. Отвсякъде може да ти дойде. Както влакът може да падне и отляво, и отдясно, такава е нашата душа. Затова  се казва, че минаваме през много примки и пеем през Великия пост: „Внимавай, душо моя! Душо моя, душо моя, стани, събуди се, защо спиш?”, защото идват изкушения, ще те хвърлят в примките на егоизма, ще те захвърлят и оттук, и оттам.

Дяволът това най-вече иска да причини на човека, както е направил и с първите хора: хвърлил ги е в капана на егоизма, накарал ги е да имат високо мнение за себе си, доверие в себе си, в убеждението си, че „това, което казвам, така трябва да бъде! Това, което аз помислих, то е правилното! Край! Така трябва да стане! Държа на мнението си и не приемам никой да го оспорва! Не приемам да го обсъждам. Искам само да го наложа – това е моето мнение!”.

Всички страдаме от нашето его и най-вече от скрития егоизъм, който е много по-подъл и по-опасен, защото не се вижда. Скритата гордост вреди повече от всичко, защото другият, грешният, с какво да се гордее? И той може да е егоист, но човекът, който сам себе си е унизил, все едно казва: „Всички ме знаят, виждали са ме е в квартала... Всички знаят, че вкъщи се караме, ругаем се, че вземам наркотици, че съм станал за резил. Всички знаят, какъв съм – лош”.

За разлика от него, теб те смятат за добър. Добрият човек има по-коварен егоизъм, защото се проявява по заобиколен начин. Докато онзи, който с все сила се хвърля в греха, прави това пред очите на всички, хората се отвращават от него и това е неговият шанс. Защото, когато хората се отвръщат от тебе, Бог след това те обича. Един грешен човек, от който ти се гнусиш, разбираш ли? – него Бог обича. Когато видиш някой навън открито да греши, ти се възмущаваш, казвайки: „Докъде стигнахме!? Какво е това общество!? Какви са тези хора?”, ти вече хвърляш по него една кофа с твоето презрение, една кофа с кал и така го смиряваш. Ти губиш, а той печели. Ти губиш, защото си се погнусил от от този човек, чийто егоизъм е видим. Твоята скрита гордост обаче, кога ще я видиш?

Ти губиш, той обаче печели. Ти губиш, защото си се погнусил от този човек, който има някаква видима гордост. Своята собствена скрита гордост, обаче, кога ще я видиш? Гордостта, която никой не вижда? Само ти я знаеш. И Бог. Евентуално и твоят духовник, ако някога успее да ти каже нещо, докосвайки те леко там, където изпитваш болка. Затова се казва, че хората се гнусят от грешниците и в хорското презрение те се умиват. Скритият егоист обаче, т. нар. добър човек, трябва да се погнуси – знаеш ли кого? От самия себе си – това ще бъде неговото умиване. Ако сам се погнусиш от своето его, ще се умие душата ти. Да си кажеш: „Ето, хората ме смятат за добър! Срам за мен! Гнус ме е от себе си! Наричат ме добър човек, а аз знам колко съм лош, лъжец и лицемер. Но как да знаят моята тайна, моята страст, моята немощ, порок, скрит живот, думи, фантазии, животът ми вкъщи, как се отнасям към близките си, а не какво показвам навън. Няма откъде да го знаят...”.

Ако не се погнусиш от скритите за околните твои дела, означава, че те ти харесват. А което харесваш, правиш отново. Някои се оплакват на духовника си: „Отче, знаете ли, с думите ми наранихте моето честолюбие. Наранихте егоизма ми”. Няма лошо да наранят честолюбието и егоизма ти. Не се грижи за него. Когато твоят брат се нарани, върви и му помогни. Когато обаче се нарани твоето его, го зарежи. „Но как?!”. Зарежи нараненото си „аз”, докато умре. Остави го да умре напълно. И след това не го милвай отново. Не отивай при духовника да погали наранения ти егоизъм, а иди да го умъртвиш напълно, да отидеш при духовника да ти го извади; не да отидеш да намериш твоята справедливост, да отидеш и да кажеш колко си бил онеправдан, а за да кажеш: „Аз съм виновен!”. Ако се оправдаваш, как ще възкръсне душата ти?

Имаме високо мнение за нашето его, за себе си, за нашите харизми, за всичко. Някои хора се оплакват: „Не ми идва вдъхновение от Бога, не чувствам Бога!”. Виж, за да почувстваш небесните и божествени неща първо трябва да изчезне твоята „велика идея”, твоята голяма представа за себе си пречи да се открие голямата идея на Бога за теб. Твоето его е обзело изцяло въображението ти, мисълта ти. Създаваш си разни представи, сценарии, казваш кой си и какво си и така отделяш себе си от другите.

Смирените хора са много хубави, бих казал, че те са най-хубавите човеци. Хубаво е да срещнеш в живота си смирени хора, да вземеш сила от техния пример, сладост от тяхната сладка душа, което създава в теб покой, утеха, тишина – много хубаво нещо. Хубаво е да правиш нещо малко и смирено, а лошо е да правиш много и егоистично. Да кажеш една кратка молитва, защото толкова можеш, толкова ти идва от сърцето, е добро. Егоистично е да се правиш, че се молиш дълго, защото другите те гледат: „Вижте колко време се моля!”. Направи малкото, но да е смирено. Има някои хора, които постят само в сряда и петък, не могат през 40-те дена по различни причини. Обаче имат душевна простота, имат смирение, признават, че не се справят и даже казват: „Къде да стигна вас, подвижниците!”. Наричат теб подвижник и подвижница и се чувстват смирени. Ти удивяваш ли се на този смирен човек? Той се удивява на теб, че постиш. Някой обаче може би не е съгласен: „Разбира се, че ми се чуди, как няма да се чуди, след като постя 40 и няколко дена! Той с два дена пост на какво да се удивява?”. Ако се чувстваш, че си достоен за удивление, си загубил твоята награда. Не си ли го разбрал? Много фино нещо е да правиш доброто по добър начин. Да направиш някакво добро, но да го направиш добре, по правилен начин, а не просто да кажеш „Направих еди-какво си”, а да го направиш смирено.

Затова светът не се променя – говоря за нас, християните, които казваме, че сме Христови. Да, но да бъдеш Христов всъщност означава да си смирен човек. Вършим много хубави неща, но от тях по-често не излиза нищо, не излиза благоуханието на смирението, затова и хората до нас не помирисват това наше смирение. Смирението е нещо, което ухае, ухае на благословение, на благодат, на Божие докосване, уханието на Христос, но светът чрез нас не го усеща. Тези, които го дават, веднага биват разпознати от хората. Ние останалите говорим, говорим, говорим - все добри неща, но без смирение.

Един човек искал да стане свещеник и си казал: „Преди да стана свещеник, ще отида в един манастир да остана там да се помоля и ще остана доста. Ще остана 40 дена, както направил Моисей, както направил Христос, 40 дена в пустинята!”. Той останал 28-30 и тогава го информирали, че се е случило нещо с негови близки и трябва да се върне. Той се върнал, но си казал: „Какво ще правя сега? Казах 40 дни. Ще отида отново след това да ги изпълня, защото, какво ще кажа – стоях 35 дена? Аз искам да стоя 40, както Моисей и Христос, та да мога да го казвам на другите и да се радвам”.

И тогава един друг, по-мъдър от него, му казал:

- Стой бе, човече: поп си тръгнал да ставаш!? Поп, а не папа!

С други думи, бъди смирен. Трябва да си смирен свещеник, а това ще рече да обичаш смирението. И тъй, ако останеш 35 дена вместо 40, и през тези 35 дни си смирен и си кажеш: „Не съм достоен да остана толкова дни като Моисей и нашият Господ. И дори през тези, които прекарах в манастира, само зяпах, не се молих” – това ще бъде голяма печалба. Онзи човек искал да остане 40 дни, за да се хвали. Това е страшно нещо. За да разказваш после, че си направил нещо велико, като светците и подвижниците и, следователно, и ти си близо до тях. „Поне малко им приличам. Приближавам се до тях. Какво да правя, така са нещата...”. Да ти кажа ли какво – изобщо не отивай да се подвизаваш! Не е нужно да ходиш да се подготвяш 40 дена в планините. Остани вкъщи, изяж едно ядене, както ядат всички, сложи и малко олио, не прéчи, стига това да те смири, да нарани малко егоизма, който носиш. Защото понякога постът без олио може да те направи още по-голям егоист. Някой ще каже сега: „Ти какво? Постите ли ще отменяш?”. Не, егоизма. Ти намери ли начин? Ако си намерил начин да го отхвърлиш чрез това, което правиш, продължи го! Блажен си. Но ако постът без олио или аскетическият подвиг, който вършиш, стоенето прав, молитвата, голямата милостиня, която даваш – ако за всичко това търсиш похвала и одобрение – значи носиш в себе си егоизъм. И това его се проявява навсякъде и разваля връзката с мъжа ти, с децата ти, с жена ти, с колегите.

Егоизмът пронизва всички сфери на живота ти. Като се почне от това как готвиш, как седиш, как се обличаш, как се сресваш, как ходиш, как говориш – всичко. За стареца Паисий един човек казваше: „Този човек има голямо смирение!”. Само, защото го беше видял как бели един портокал. Нима смирението личи и от начина, по който белиш един портокал? Да, така е. По същия начин и егоизмът може да си проличи от начина, по който чистиш един портокал. Знаеш ли как? Когато го държиш с такова изражение, сякаш казваш: „Ела тук, донеси го тук, дай веднага да го изядем!”. Стой, бре, християнино, портокалът твой ли е? Виждаш го, но не помисляш за Божия дар, не помисляш да проявиш благодарствено разположение на духа и да кажеш „слава Богу! Да изядем един портокал да се освежим!”. Вместо това: „Купих го! Парите са си мои! Аз съм работил. Ти не работиш!”. Ти си работил – браво! Но портокала ти ли го направи? Пари си дал. Но Кой даде вкус на портокала? Парите ти? Кой му даде цвят? Парите ти? Знаеш ли какво означава витамини? Пълен с живот. Следователно, витамините ти дават живот, жизненост. Тези неща кой ти ги даде? Нима с парите си ги купи? Смиреният за всичко благодари.

Всяко нещо носи в себе си или смирение, или егоизъм. И колкото и да е странно, това винаги се проявява. Хубаво е да имаш смирение във всички свои прояви, да правиш нещо малко и смирено, и естествено постепенно да разширяваш нещата. Не искам да ви кажа да се отпускате и да си внушавате, че нищо не е нужно да правим, а да не се облягаме на добрите дела, които вършим, и, второ, да ги вършим правилно. Да си даваме сметка, когато говорим нещо, както сега аз, защо го правим. Заради Бога? За себе си? Или за да ме харесате и да ми кажете „Браво!”? Бог знае. Той ни казва да не съдим, а да ревнуваме смирението на светци и да го желаем.

Ако беше смирен, щеше да си най-хубавият човек на земята. Щеше да си най-хубавата жена на света. За мъжа си щеше да си мечта, скъпоценен камък, но ти липсва смирение. И на мъжете това липсва, и на децата, и на всички нас това е, което ни липсва. Не ти липсват нещата, които си видял на витрината и са ти грабнали окото. Не е новият автомобил или телефон, с който искаш да смениш своя. Смирение ти липсва на първо място. Ако го притежавахме, щяхме да гледаме на всичко около нас по различен начин, бихме постъпвали различно и животът ни като цяло би бил много по-хубав и хармоничен.   

Познавам смирени хора – и млади, и възрастни, мъже и жени, които не искат да слушат хубави думи за себе си, не им харесва. Веднъж присъствах на проповедта на един епископ, който е добър проповедник. Той заяви съвсем директно на слушателите си:

- Когато ви хареса проповедта и ме похвалите, много се радвам! Но не крия: ако ми кажете, че нещо не ви е харесало, ми става неприятно, даже страдам и не мога да спя цяла нощ, мислейки за това!

Хареса ми неговата искреност и неговото смирение. Дори да беше истина това, което казваше, което аз лично не го вярвам. Но това признаване на егоизма крие зачатък на смирение, т. е. да се съгласиш и да признаеш: „Това съм. Имам егоизъм”. Даже ставаш симпатичен, ако признаеш егоизма си, не си отблъскващ. Така че, имайте предвид тези неща, когато чувате похвали за себе си. Какво печелите от това? Нима похвалите ви даряват непрестанната молитва? Нима с хвалбите си ме правиш по-добър? Нима накара сърцето ми да гори от любов към Христос, задето ми каза „Браво!”? Нищо от това не се случи. Важното е Бог какво ще каже за тебе, това има значение.

Всичко, с което се гордеем, е откраднато – прочетено, чуто, казано от други преди нас. С чужди неща се хвалим. Нещата, които задоволяват егото ни, са като наркотиците – упояваш се. Не казвам да не казвате по някоя добра дума на другия човек, казвайте, но не и ласкателна похвала. Понякога някой има нужда от ободряване, от насърчаване. Детето трябва да го насърчиш, когато се колебае, добре е да му кажеш: „Браво!”, като виждаш несигурност на лицето му. „Добре стана, юначе! Браво”. И така един път, два пъти, три пъти. После обаче почва да се ласкае от хвалбите. Това не причинява добро на душата. Така става и при възрастните – започваме да се надуваме и цялото ни добро загива! Трябва да си приземен и да разбереш, че всяко благо даяние и всеки дар идва свише от Отца на светлините. Бог, Който е направил всички звезди на небето и всичко хубаво на тази земя, Той ни приземява и ни дава всичко добро тук, на земята, и в нашия ум за наше просветление, но то не е твое. Кое е твое, детето ми? Какво твое имаш? Твоето тщеславие – празната слава.

Тщеславието изпълва душата ти с много празноти, не се чувстваш удовлетворен от това, което правиш, не се успокояваш, не си доволен. Сигурно искаш да вървиш напред? Спри, изкарай егото от своите прояви, от всички свои движения, скрий се. В духовния живот, за да вървиш добре в живота на Христос и на Църквата, не се нуждаеш от реклама, а трябва да се смиряваш, както се скриват цикламите, които са толкова хубави. Не е нужна реклама. И когато Бог иска, ще те изведе на повърхността. Когато Бог иска, ще доведе хора и макар и скрит, ще те намерят и на другите ще те покажат. Не е нужна показност в духовния живот. Смири егото си. И ако приемеш със смирение горчивината, която другият ти причинява, това те услажда, т. е. той тръгва да те огорчи, а ти ставаш по-благ чрез горчивината. Защото заедно с горчивината поглъщаш Божията благодат, която подслажда всичко и превръща отровите на живота в елексир, и всичко става добро.

Искаш да седиш на трон? Седни на една скамейка и кажи: „Кой съм аз? Какво съм аз? Високо мнение имам за себе си!”. Имаш диплома? И какво от това – половин Гърция взема дипломи и докъде стигнахме? Успяхме ли, станахме ли значими хора? Имаме ли смирение, имаме ли любов? Светът на по-добре ли тръгна? Дипломи имат и тези, които рушат света – кой го руши, баба ми и дядо ми? Дядото и баба ми са на село, не знаят как да се подпишат, но не са разрушили света. Естествено и дипломираният не е разрушил света, понеже е учил, а понеже е учил егоистично и е използвал дипломата си по егоистичен начин. Не оспорвам образованието, след като и ние сме образовани. Но колко хубаво е в живота да възлюбим периферията, това презряно място, където другите не ни отдават значение. Ако отидем да седнем на последното място, там ще намерим и други за компания – ще намерим нашия Господ. Ако седнеш на презряно място, ще видиш до теб презрения Иисус. Това е хубавото. И тогава Господ ще ти даде Неговата слава. Ти ще Му кажеш: „Нима и Ти си тук?”. Той ще ти отвърне: „А къде да съм? В центъра ли? В центъра съм не Аз, а тези, на които им харесва да се наричат учители, господари, а Аз съм в края. Ако искаш да Ме намериш, там ме търси”. Когато бъдеш презрян и се смириш, когато бъдеш изгонен, когато другите стъпчат твоето его и те оставят в ъгъла, тогава ще намериш твоя Бог. Тогава ще почувстваш Господа. Това е много хубаво.

Нека водим нашата борба. Днес ще ти бъдат дадени възможности, още от сутринта, да се смириш, да кажеш едно „Добър ден!” на този, който се правеше, че не виждаш, да проявиш любов към някого, за когото се питаше: „Ама защо аз да направя първата стъпка?”. Ти ще я направиш, защото така ще се подслади животът ти.

Ако има гордост и егоизъм, те те изолират и от хората, и от Бога. Егоизмът е изолационна лента, изолационен материал, който те отделя от Бога, така че да няма никакъв между теб и Него. Божията благодат не може да влезе в теб, ако имаш егоизъм. Егото трябва да изчезне и на негово място да дойде Христос. Имам предвид да изчезне лошото его, нашето старо аз, защото съществува и добро его, с което обозначаваме своето самосъзнание, персоналност, харизми. Това е аз-ът, който Бог ни е дарил. Христос казва: „Възлюби ближния си като себе си”, т. е. да обикнеш другия така, както себе си обичаш. Следователно, имам едно аз, моето аз. Но моето лошо „аз”, сиреч себелюбието, страстите, нервите, егоизмът – това не са моето истинско аз, което Бог ми е дал, моята персоналност. Лошото „его” на човека не носи Неговия печат, това са моите немощи. Трябва да различаваме нещата: лошото его ще намразя, ще воювам с него и ще го стъпча, защото не ми помага да се приближа към Бога. Доброто его ще запазя и развивам в Бога.

Дано намалее трéската на нашия егоизъм, защото тя замъглява душата. До нас има хора, които горят от такава треска – те буквално изгарят от лудостта как ще изглеждат, как ще ги слушат, как ще ги погледнат и постоянно се стараят да впечатляват и да се преструват на това, което не са. Защото реално ние не сме такива, каквито се показваме навън, а сме много бедни, малки, незначими.

Всичко около нас ни учи на смирение. Когато отидеш на някое погребение и чуеш това, което свещеникът казва накрая: „Пръст си и в пръстта ще се върнеш”, там разбираш цялата истина. Пръст си, брате мой, пръст си и пак се връщаш в пръстта. Там, откъдето си тръгнал, там завършваш. Дали твоята душа, безсмъртната и вечната, която Бог ти е дарил, се смири? Това е въпросът, защото толкова години ти се грижи за тялото си, задоволява егоизма си чрез него и се грижеше за външната страна и ето, пред теб е завършекът. Не е нужно да си богослов, нито свещеник, даже християнин не е необходимо да бъдеш, за да разбереш как си устроен. Тлението е пред очите на всички ни.

Какъв е отговорът на Църквата? Нищо особено, просто стани истинен. Истинен означава смирен, а смирен е този, който няма лъжлива представа за себе си, не носи лъжливи императорски дрехи, а казва „аз съм един бедняк. Затова и нося бедни дрехи, чисти и скромни”. Докато онзи, който се прави на богат, а няма такива обноски, прави себе си за смях. Егоизмът  ни прави за смях в живота. Голяма представа имаш за себе си и затова все се караш, нервираш се, караш се с мъжа си, искаш да се развеждате... Във всеки случай не се развеждайте, ако вече не сте се развели. Първо опитай да се бориш малко с егоизма. Остави адвокатите и съдилищата и погледни малко своя егоизъм, какво е сътворил, както и неговия, но най-вече твоя.

Всички сме егоисти. Целта е да се смирим. Аз да смиря себе си и ти себе си, а не да започна да се правя на твой учител, да ти се карам и да те поправям. Майка Гавриила казва, че нервите са прикрит егоизъм. Защо се нервираш? Защото нещо не е станало така, както ти го искаш. Кой го иска? Да не би ти или аз? Скритият ти егоизъм го иска и ако не стане неговата, веднага започваш да се нервираш.

Нервираш ли се, значи си егоист, това е! Обичам те, но ти го казвам. И за мен се отнася. Когато се нервирам, се нервирам поради своя егоизъм. Смиреният никога не се нервира, каквото и да стане. Обещали са ти телевизор, а не са го донесли? Трябва да има някаква причина. Защо да се ядосвам? Защо трябва да се скарам с всички наоколо? Сега ти звучи логично, но в онзи час, когато страстта се разпали и егоизмът е наранен, тогава объркваме всичко.

Един свещеник отишъл на Синай – казвал се Сава и мислел за себе си, че е добър духовник. Той отишъл там, за да се усамоти за известно време, но имал тщеславие. Първия ден, когато отишъл, отседнал в килията. Вечерта бедуините работели нещо и носели някакъв голям предмет. Трябвало да го изкачат на планината, всички заедно го държали и се напрягали, докато го носели. За да се координират, изричали в един глас „Сауа, сауа, сауа!”. Те повтаряли този израз, по този начин се координирали и държали товара, който по-лесно се разпределял. Отец Сава, който бил в килията, но имал и своя егоизъм, чул отвън тези думи и си казал: „Разбраха за мен! Виж! Познават ме вече и тук – името ми Сауа! Сауа! викат!”. Той отишъл навън, намерил един човек и го попитал:

- Вижте, направи ми впечатление, откъде разбрахте за мене?

- Не разбирам какво питате – му отговорил този човек – Не сме чували за вас!

- Не сте ли чували? Аз имам диплома, изнасям беседи!

- Отче, извинявай, никой не те познава тук! Те са бедуини. Не те познават.

Те викали „Сауа”, а не Сава, и носели товара си, без въобще да мислят за свещеника. Какво разочарование и огорчение било за него това, а другият се смеел и си казвал наум: „Отче, дойде тук да се усамотиш, да се смириш, а още от първия ден умът ти толкова много се превъзнесе, понеже викали Сауа?!”.

Ставаме за смях поради заслепението на своя егоизъм. Мислим се за велики, а сме толкова малки пред Бога. Когато разбереш това, тогава ще си много велик, тогава ще се успокоиш, защото ще живееш в истината. Тогава наистина Божията истина ще те изпълни. Тогава имаш равновесие в себе си и с Бога, знаеш кой си, познаваш своите граници и това носи покой в душата ти, тишина. Не се боиш да кажеш: това съм, толкова мога. Малко мога, не прéчи, доволен съм и с малкото, защото Бог толкова ми е дал, не показвам нещо, което не съм.

Например, един смирен ученик, като чуе горното, ще каже:

- Видя ли, наистина, имам харизми, които поради егоизма си не съм използвал! Трябва още да чета, защото имам харизми, които Бог ми е дал, но имам егоизъм и ме мързи, и не чета, а трябва още да чета.

Егоистичният ученик обаче ще възприеме наопаки това, което казвам, и ще каже:

- Видя ли какво каза? Не е нужно да си даваш зор, а да приемеш състоянието си и да не се натискаш да показваш нещо, което не си. Значи аз, след като не мога да правя нещо повече, не ме натискай сега да чета, толкова мога!

С горния пример исках да ви покажа, че всяко нещо може да се разбере превратно. Нужно е смирение и за правилното разбиране на поучението.

Самият Господ е Смирение. Смирението означава да имаш Христос в себе си. Хубаво е да живееш в този свят, имайки смирено сърце, имайки в сърцето си Самия Господ, Който ще те утешава, успокоява. Ще живееш сред вълци, както казва Господ, ти ще бъдеш овца и няма да разбираш, че около тебе им вълци. Ще виждаш всички наоколо като овци, а вълците нищо няма да ти причиняват. Ще искат да те грабнат, да те разкъсат и няма да могат да те закачат, защото Господ ще има предпазен щит около тебе – Неговото свято смирение, което ще те крепи, покрива, разхубавява и защитава.

Нека се подвизаваме Господ да ни даде от Неговото смирение, защото Той каза: „Научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си!”.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xcdxu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.