Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (38 Votes)

41Беседа върху блаженствата

„Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно”

Блаженствата в Евангелието не притежават характера на синайските заповеди, в тях не се казва „Не кради, не лъжесвидетелствай против ближния, не прелюбодействай” и т. н., т. е. те не съдържат забрани на различните човешки грехове и страсти, а облажават хората, които вече вървят към Бога. С други думи, блажени са смирените, което означава бедните духом, които чувстват светото Христово смирение в сърцето си, защото на тях принадлежи Царството небесно. Когато Бог чрез Христовите уста нарича хората блажени, както всички Божии думи, така и тези имат абсолютен смисъл. Бог не говори за нещата „приблизително”. Божието Слово е остро, то е действено, животворно, всемогъщо, защото идва от всемогъщия Бог. Затова, когато Бог казва, че даден човек е блажен, той наистина е блажен. И блажен не в смисъла, в който нашият ум го разбира, а с онова блаженство, което Бог знае. Представете си, доколкото можете, Самият Бог да нарича някого блажен, щастлив, да използва всички тези определения по отношение на някой човек. Като богаташ, който има милиони, да каже за някого: „Той е много богат!”. Тези думи са казани от някой, който знае какво означава голямо богатство. Разбирате ли? Бог, Който Сам е Блаженство за хората, нарича блажени всички, които пазят тези думи.

Бог наистина е блажен, докато водачите на света... Знаете ли, че този, когото Бог облажава, хората го смятат за нещастен? В очите на човеците, ако някой пази Божиите думи, ако не е нещастник или луд, то той във всеки случай е странен, чудат, непонятен, и бива отхвърлен.

Много хора отиваха на Света Гора, за да видят стареца Паисий и някои го съжаляваха. Казваха си: „Майчице, горкият човек!”. Виждаха беднотия, в килията му нямаше нищо, дори стол. Носеше жилетка без копчета. Те му носеха жилетки, чорапи, сякаш беше захвърлен в някой старчески дом. А той казваше:

- Абе, деца, зная къде продават жилетки, ако искам, ще отида!

Сиреч, той доброволно живееше така, но в очите на хората изглеждаше нещастен, измъчен и лишен от благата, които другите имат. Още повече това важи за нас, за всички - когато хората открият някой, който иска да пази Божиите слова, започват изпитанията! Закачки, отхвърляне, предизвикателства, скандали, скърби от страна на хората по най-различни начини. Както Христос казва, това е кръстът, който носим. Той е кръст в Неговото име и наистина е голямо благословение, голяма радост. „Радвайте се и се веселете, казва Христос, когато ви похулят заради Моето име”.

В това блаженство Христос казва: блажени бедните духом. И днес чувам като подигравка: този е нищ духом. Така казваме. Всъщност нищите сме ние, които казваме това и се смеем. Христос не е изрекъл тези думи за хората, които имат някакъв умствен проблем, страдат от забавено развитие и т. н., макар че и тези хора са по-блажени от всички. Господ говори за хората, които доброволно са изоставили многото разум, привидния светски интелект, в който има много хитрост – която произлиза по-скоро от страстите – и са се предали на „действието” на Светия Дух. Станали са бедни духом, опазили са и са приложили думите на Христос: „Ако не се обърнете и не станете като деца, не можете да влезете в царството небесно”.

За нас борбата, която водим тук и всичко, което вършим, не бива да го правим, защото преследваме нещо в този свят. Нито пък ви говоря, за да идват да ме слушат хората, защото тогава се оприличаваме на тези кметове, които правят предизборните си кампании. И един обещава тротоар, друг канализация, за да имат последователи, нали? Сиреч, ако пазите Евангелието по други причини, тогава бихте били много добри деца, но не Божии деца. Всичко, което правим, го правим заради Небесното царство. Това не значи, че правим разни дела, за да влезем в Царството Божие след смъртта си. Това го правят мюсюлманите – правят тук каквото правят, за да могат по-късно, когато умрат, да отидат да намерят там това, от което тук са се лишили. Горко ни, ако очакваме в Царството небесно да изкараме нашите потиснати чувства и да ни обземе абстинентният синдром. Един вид, виждаш ли от какво сме се лишили тук, но там ще го намерим. Това са болни идеи.

Какво има предвид Христос, когато говори за Царство небесно? Царството небесно е Самият Христос – ако отидем там и Него Го няма, тогава Царството небесно няма някаква стойност. Както казваше един светец, ако Христос е в ада, ако слезе в ада, и ние ще отидем там. Където е Той, там е раят. Раят не е място, а Личност, връзка, участие, единение между Бога и човека. Следователно, Христос е целта. И всичко, което  правим, го правим за Христос.

Много хора около нас правят различни добри дела и нас самите, хората в Църквата, понякога ни обхваща манията за добротворството – старчески домове, социални заведения и т. н., смятайки, че това е нашето главно дело като християни. Други пък казват: „Има толкова неомъжени девойки, къде е Църквата да ги омъжи? Да им даде по един имот в Кикос, например?”. Това очакват от Църквата - да омъжи всички девойки на света или поне в Кипър! Толкова изоставени старици има, къде е Църквата, питат, да се погрижи за тях? Или пък: „Защо Църквата не се намеси и не каже колко лошо е това правителство?”. Защо Църквата не говори? Защото тези неща не са работа на Църквата. Ако може да помогне, добре, но делото на Църквата не е социално дело, а спасението на душите. Църквата се движи на друго ниво, тя гледа на събитията от този свят като преходни, като знае, че чрез трудностите човек получава възможност да очисти себе си и да срещне Христос.

Социалните проблеми никога няма да се решат, защото човекът е свободен – след като съществува свободата на човека, той има свобода да съгреши, да злоупотреби, да направи каквото иска. Не може насила да го принудиш да стане добър, не става.

Христос изначално отхвърля това да принуждаваме другия да прави доброто. Църквата не може да чете Евангелието с полиция. Сиреч, да хване човека и да му каже: „Днес е сряда, а ти защо не постиш?”. Това го правят в арабските страни. Знаете, какво ще се случи там, ако видят някой да яде на Рамазан. Е, ако успеят да го видят, естествено, защото той яде тайно... Но тогава горко му! Искам да кажа, че вярващите в Христос трябва да живеят в свобода и че Църквата съществува именно заради спасението на човека в Христос, за възраждането и обновяването на човека и на цялото творение.

Казахме, че бедните духом са смирени хора. Кой е смиреният човек? Смирението е стълбица, пътуване, а не нещо, за което можем да кажем: Това е! Постигнахме го! То не се описва, а започва от нулата и е безкрайно, няма край, защото смирението е именно съдържанието на сърцето на Бога, на Христос. Виждате, че Той казал на учениците Си: „Научете се от Мене, Който съм смирен и кротък по сърце”. С други думи, казал им, ако искате да научите от Мене какъв съм Аз, в Себе Си, ще ви отговоря - Аз съм смирен по сърце. Съдържанието на Божието сърце е смирение.

Какво е смирението? То е силата да умреш ти, за да живее другият човек. Това е направил Христос. Св. ап. Павел казва „Той принизи Себе Си”, т. е. Христос е опразнил Себе Си от Своята божествена слава и величие и е станал Човек – подобен на нас, без никаква разлика, с изключение на греха, който не приел. Той е съвършен Човек, сто на сто Човек - бил е бебе, 5-годишен, 10-годишен, 15, 20, 30-годишен и така покрил славата на Божеството. Той станал Човек заради нас и предал Себе Си на смърт заради нас. Това е движението на смирението. Затова тази сила, този кеносис крепи, поддържа и обединява всичко.

За да постигне това, човек не трябва да смята себе си за нещо и не бива нищо да очаква. И тук се крие тайна. Страшна е мисълта да умрем, за да живее другият. Човек се противи, иска да върши своето си. Но точно тогава се случва чудното, изпълва се тайната – всичко започва да се измерва обратно. И когато изглежда, че си стъпкан от всички, парадоксално ставаш по-силен от всички и побеждаваш всичко чрез смъртта, чрез подчинението, чрез смирението. Защото това е пътят, по който Христос победи.

Спомням си за първия път, когато отидох на Света Гора като студент. Беше през 1976 г. Отидох в един манастир, Дионисиу. В църквата беше мрачно. Вечерта стигнахме пеша, беше време за вечерня, след това имаше трапеза и повечерие и почти се беше мръкнало. Там в църквите няма електричество, а само малко светлина от кандилата, почти пълен мрак. По онова време беше започнало така нареченото възраждане на монашеството – от човешка гледна точка казано. На Света Гора започнаха да идват млади монаси, но в някои манастири все още нямаха младежи, а живееха старци. Та в Дионисиу имаше 30 възрастни монаси. Имам предвид от 50 г. нагоре до 100-годишни. На повечерието стоях в един ъгъл в параклиса на св. Богородица и си мислех за монашеството. Дали да стана монах, дали да остана на Света Гора, дали да  не остана, мислех, но когато гледах тези монаси, ме обхвана отчаяние и депресия. Защото ги гледах така мълчаливи, знам ли, потопени на монашеските стасидии, в мрака, целите в черно от отгоре-додолу... Мислех си: „Пресвета Богородице! Да дойда, та и аз да стана такъв? Те са като мъртвите. Те са умрели!”. Наистина ми изглеждаше сякаш гледах една  църква, пълна с трупове. Беше много неприятно усещане и затова си казах: „Изключено! Тук няма да стъпя!”. На това отгоре и четяха  бавно-бавно...

Един  относително млад монах, към 40-те, палеше кандилата. Той не ме познаваше. Тогава обаче внезапно тръгна право към мене, държейки свещ и това, с което палят кандилата. Потупа ме по рамото и ми каза:

- Виж, не гледай външно на нещата! Тези тук не са мъртви. Те живеят вовеки! Всички са живи. Но ги виж с други очи, с очите на вярата. Не си ли слушал Христос да казва, че дори вярващият в Мене да умре, ще оживее?

Монахът ми говореше още неща от тоя род, но в онзи час аз не го разбрах. Казах си: „Откъде се намери този! Не ми стигат моите мисли, че сега и проповед трябва да слушам!”. По-късно осъзнах, че той отговори на всичките ми мисли, но в онзи час не го разбрах. Когато по-късно дойде часът и аз се върнах на Света Гора като монах, тогава разбрах, че тези неща не функционират така, както изглеждат. И че тези хора, мъртвите, умрелите, нещастните и лишените – дето и нас гледат в манастира и постоянно ни питат: „Нещо липсва ли ви, да ви донесем?”, не са такива, каквито изглеждат на светския човек.

Редом с тях човек осъзнава, че нещата имат друго измерение, измерението на вечния живот. Тогава престава да те вълнува какъв имидж имаш в очите на хората, защото очите на света са витрини. Тези очи гледат към витрините и имат светски критерии. Христос, когато възкръснал, не отишъл да намери Пилат и да му каже: „Виж, Аз възкръснах!” и да го ужаси. Нищо подобно. Не обърнал никакво внимание на Пилат. Отишъл при тези, които Го търсели.

И ние понякога казваме: „Защо Христос не се явява да Го видят всички, та да повярват?”. Или: „Да бях аз бог, всички тези злодеи щях да ги унищожа!”. Виждаш обаче Христос, Благият, не прави нищо от това, защото царството Христово не е от този свят, не е в този свят, нито пък следва мисленето на света. Следователно, всички, които искат да живеят духовно, не бива да очакват земен успех по светските критерии. Напротив, трябва да разберат, че навярно ще им се наложи да преминат през житейското море, потапяйки се в неуспеха по мерките на света, за да дойдат в успеха по Бога, който, естествено, има отражение и върху този свят.

Няма да ви развивам учения за смирението, за да не ви обърквам. Просто искам да ви прочета няколко откъса от една книга на стареца Паисий, част от писмо, което е написал. То е толкова мъдро, хубаво и просто, и ще видите как свят човек описва смирението.

„Блажени са онези човеци, които са успели да подражават на смирената земя, която, докато бива тъпкана от всички, въпреки това крепи всички със своята любов и ги храни с нежност като добра майка, която е дала и материала, и плътта за нашето сътворение”.

Виждате, както всички тъпчем земята, а тя крепи всички и не само това, а и от любов ни храни и прилича на нежна майка, която ни е дала материала, за да станем човеци, такива са и смирените хора, които крепят другите. И не просто ги крепят, дето казваме за себе си понякога: „Не стига, че го търпя!” или „Боже мой, дай ми търпение да го издържа!”. Вместо да казваме „Добре, че ме понася!” ние правим себе си на жертви, а другите превръщаме в Диоклетиан, в Нерон или римските императори, които убивали християните. Поставяме на мястото на гонителите нашия мъж, учител, колега, началник, а сами се нареждаме до мъчениците. Не това обаче е начинът, който отморява. Това уморява повече, а не отморява. Старецът казва още в своето писмо:

Земята приема с радост всичко, което хвърляме по нея - от добри плодове до мръсни боклуци, които безшумно преработва във витамини и ги принася изобилно чрез плодовете, без разлика, за добри и лоши хора”.

Виждате – боклуците се превръщат в тор. Не знам вие какво правите с боклуците, но ние, които живеем в планините, ги държим на едно място и стават тор и с тях се обработват нивите. Така дърветата и земята се храни, а след това и ние приемаме витамини и добри плодове от боклуците, които сме хвърлили, а земята безшумно е преработила. Без никакъв шум. Такъв е и смиреният човек. Действително не само смирението, но нищо духовно не изморява човека. Сещам се веднъж, когато бяхме заедно със стареца Паисий и правихме литания, – а на Света Гора се прави много дълго литийно шествие – той носеше иконата на св. Богородица заедно с някой друг и аз бях наблизо. Старецът нямаше бели дробове, бяха извадени, т. е. имаше половин бял дроб и не можеше да диша, милият. Не беше и ял, както винаги, 4-5 дена не беше ял. Аз го попитах:

- Отче, измори ли се? Да взема иконата?

А той ми каза:

- Е, благословени човече, св. Богородица не изморява, а отморява!

Той винаги казваше, че нищо духовно не изморява – нито молитвата, нито смирението, нито жертвата, нито каквото правим с добро намерение, а знаете ли кога се изморяваме? Изморяваме се, когато започнем да мърморим и да влизат други помисли в нас. Тогава всичко това ни изморява и на практика го виждаме.

Винаги, когато имаме правилно отношение към нещата, тогава всяко нещо, което даваме, се връща у нас и действително ни помага много повече. Това става не само при монаси, но при всички смирени човеци, които Христос облажава – бедните духом. Но да не говорим само за монасите и да изглежда, че ви влияя „монашески", а ще ви разкажа за такива миряни.

Когато дойдох в Кипър през 1992 г., отидохме в Пафос и ни приютиха в един готов манастир, в който обаче нямаше монаси. Пуст манастир, но запазен по отношение на сградите. Това беше първата година, когато дойдох от Света Гора и предвид многото години, през които отсъствах от Кипър, донякъде ми беше трудно да свикна с хората. Много пъти ме обхващаше тази идея: „Какво правя тук сега? Да се вдигна да си тръгна, да се върна обратно на Света Гора!”, но не можех, защото имах заповед от стареца, че ако се върна обратно, пак ще ме изпратят тук. И затова си казвах: „Какво да ходя, след като веднага щом отида, пак ще ме пратят обратно. Да проява търпение, да видим какво ще стане...”.

Но нещо ме задушаваше, т. е. помислите ми казваха, че се бях лишил от духовността на монашеското житие на Света Гора. Тогава обаче се случи нещо чудно, от Бога. Един ден, през първия или втория месец от престоя ми, дойде един човек, който обикаляше из селата и правеше някакво преброяване. Той дойде в манастира и ми доведе една баба. Като казвам баба, имам предвид не много възрастна жена – към 60-65, но баба от онези прекрасни баби в Кипър от миналото – със забрадката и с всички онези неща, които отличават „достолепните” баби, старите, прекрасни баби! Та тя дойде да се изповяда и започна да говори, а аз тогава имах и моите неща в ума ми, но в даден момент се случи нещо странно. Нейният случай беше много интересен и не стига това, а когато дойде часът да й прочета опростителна молитва и да си тръгне, от нея излезе благоухание. Целият храм се изпълни с благоухание! От тази баба излизаше благоухание, което усетих, защото на Света Гора това се случваше много пъти със свети хора и със стареца Паисий, и със стареца Ефрем Катунакиотис. Ставаше това нещо, т. е. те благоухаеха, но не с миризмата на парфюм, дето някой път свят ти се завива. А благоухание небесно, обилно, навсякъде, излиза от човека, но се простира навсякъде, така и онзи храм целият благоухаеше от тази възрастна жена.

Какво бе правила тази баба? Тя не се омъжила, защото искала да се грижи за своите родители, но по-късно те починали. Тя живее в едно село на Пафос, село от тези, които и на картата ги няма, незначимо село. Не знам дали има и 25 жители. Цял ден тази баба била затворена у дома си, занимавала се с малко домашни работи, прекарвала целия ден в молитва и четене и почти цялата нощ прекарвала в бдение и спяла малко сутринта. Странно нещо: кой й е казал да прави такива неща? Никой не я бил учил, просто знаела да чете, ходила в основното училище и даже, за да видите колко простодушна жена беше, ми казваше:

- Отче, много обичам църквата в нашето село и й купих мелафони!

Тоест дори „мегафон” не знаеше как да каже и казваше „мелафони”. Много простодушен човек. Както и да е. Тя беше, и все още е жива, човек с дълбока молитва. След това разбрах за кого става въпрос, по нейните въпроси. Както пише в съчиненията на великите светци, които пишат за енергиите на Светия Дух в сърцето на човека, така и тази баба, неука, захвърлена в един ъгъл на Пафос, имаше точно същите енергии. Тя бе човек, който крепеше, според мярата на своите способности, с молитвата си света.

Скоро след това, една друга бабичка, още по-дивна, ми казваше:

– Отче, какво да ти кажа? Знаеш  ли, понякога се моля и около мене свети една светлина...

И започна да описва тази светлина, която каква е? Нетварната божествена светлина, която виждали великите светци – св. Григорий Палама и исихастите. Тя също я виждаше, но не само това, а имаше и свръхестествени харизми, които действаха в един простодушен човек. Знаете ли колко такива примери вижда човек? Вижда Божиите енергии в хора, които външно може да нямат нищо, нито образование, дори да не са чели много книги, но живеейки святото Христово смирение и влизайки в това Неговото пространство, т. е. подчинявайки се на Преданието на Църквата, стават богоносни човеци. Разказах ви това, защото пазя спомена за много такива хора.

Старецът Паисий казваше още: „Смиреният човек, както изглежда, е най-силният на света, защото побеждава, но и понася чужди бремена със спокойната си съвест”. Ще рече, смиреният човек не само не укорява другия, а понася и неговото бреме и се радва, защото понася бремето на брата си и защото съвестта му е спокойна.

Смирен човек е този, който знае много добре какво означава свят и не го мамят външните явления”.

Един младеж дойде и ме попита:

- Отче, лошо ли е да нося обица?

Казах му:

- Виж, какво да ти кажа, какво ще ти даде обицата? С нея ще станеш ли по-друг от това, което си?

- Ама всички носят!

- Е, носи и ти, колко една, две, три... Има такива, на които не им стига една и носят три!

Не обицата има значение, а какво търсим с това нещо. Може би търсим да намерим своето собствено лице, своето аз, прибавяйки си отличителни външно неща? Ако човек се замисли, ще види, че това е движение на егоизма, не на сатанинския егоизъм, който е осъдителен, а на егоизма, който е силно примесен с терзанието на човешката природа. При него човек някъде губи контакта със своята личност и затова иска да направи лицето си различно от това, което е. Тогава си слага обици, бои и какво ли още не. По този повод старецът казва: „Когато човек разбере колко суетен е този свят, именно защото има смирение и духовно здраве, тогава ще започне да оползотворява и нещата от света и да постъпва правилно”.

Той може да понесе върху себе си дори чуждото бреме. Не го интересува преценката на този свят, не защото е анархист и е отхвърлил всичко, а защото е оценил всичко и знае докъде да приеме преценката на хората и откъде да я отхвърли – не от презрение, а от любов, за да помогне още повече на хората.

„А този, който не приема човека, който Бог му е изпратил, за да му помогне, не знае какво иска, защото добродетелите не се купуват, както покупките от бакалина, а Бог ни изпраща хора, за да се изпитаме, да се потрудим, да придобием добродетелите и да се увенчаем с тях”.

Виждате, че докато всички искаме нещо от Бога и търсим нашето спасение, в действителност ние отблъскваме обстоятелствата, в които Бог ни поставя. Така се оприличаваме на човек, който не знае какво иска, защото, при все че търси смирение, когато дойде часът да се смири, тогава не приемаме тази възможност и този случай.

Здравите, които имат любов и смирение, много пъти се карат от любов, кой да понесе по-голямата тежест и да грабне по-неприятните неща, или да задържи гнилото за себе си, за да го изяде и най-доброто да го даде на ближния си, който е Христос”.

Това прави този, който има смирение – избира по-лошото и гнилото.

„И докато яде гнилото, той чувства по-голяма сладост от брата, който яде здравото, защото яде любовта и бива изяден от любовта (така взаимно се ядат духовните хора)”.

И обратното, разбира се, така се ядат недуховните хора. Защо аз да ям гнилото, а другият здравото? Да го изям него заедно със здравото! Да се научи друг път да не прави такива глупости!

Смирението е велика тайна, но да знаете, че тези от нас, които копнеем за свобода, за духовна свобода, която ни освобождава от тревогата, от натиска, от греха – в цялото му протежение и болна форма, това ще го намерим само чрез смирението. Трябва да се научим на смирение. За съжаление днес голямата болест на нашата епоха, големият проблем и  въпрос е как човек да се смири? Защото, навярно поради това как ни възпитават като деца, израстваме болни, дотолкова болни, че не можем да застанем в средния път. Само някой да понечи да ни смири, и падаме в отчаяние, а веднага щом тръгне да те окуражи, те обзема високомерие. Няма междинен път. Отиваш да му кажеш: „Виж, какво е това нещо, което си направил?!”. А другият веднага рухва, изпада в депресия и започват въпросите „защо, защо, защо...”.

Същият този депресиран човек, само малко да го окуражиш, се обръща на другата страна и се втвърдява в своя егоизъм и високомерие. Това е белег на нашата епоха.

Ако нямаме смирение, тогава сме безплодни. Без смирението не се ползваме от благодатта, нямаме освещение, обожение. Няма свети хора без смирение. Без него човек потъва в депресия. И тук е голямата мъдрост, разсъдливост и всемогъщото действие на Бога – че в крайна сметка Бог е Този, Който извършва спасението и освещението на човека.

Трябва да внимавате в тези две крайности. Едната е отчаянието, а другата – високомерието: тези две крайности са отклонения от смирението. Отчаянието не е от Бога. Внимавайте, не смирявайте себе си, когато виждате, че стигате до отчаяние. Това не е смирение по Бога. Например, идва някой и започва да казва: „Аз съм грешен, нищо не съм направил” и го гледаш, че е загубил всяка сила, всяко дръзновение. В този случай това не е святото Христово смирение, което освобождава човека, а е „смирението” на демоните, които искат да го умъртвят. Защото дяволът не иска човек да намери себе си, а иска да го смачка – от едната или от другата страна. Внимавайте, това е симптом на вашата възраст и епоха. По–рано го нямаше това нещо, а човеците бяха търпеливи в смирението и се приемаха един други, намираха облекчение, имайки търпение. Днес не понасяме другия човек. Ама какъв друг човек, себе си не понасяме! Много пъти го казвам: „Абе, детето ми, прояви търпение към самия себе си, защото първото нещо, което не понасяш, си самия ти! Ако не понасяш себе си, как ще понесеш другия и как след това другият ще понесе тебе?”. Затова е нужно много внимание - за да държим този междинен път. И най-вече да внимаваме – по плодовете ще разберете дали нещо е от Бога или от духа, който ни тласка към духовен мрак.

Въпрос: Нима образованите хора не могат да бъдат смирени и да постигнат спасение?

Аз познавах един преподавател от Солун, и тук е идвал, който е много благодатен човек... Сетих се за стареца Яков Цаликис. Той беше много свят човек. Фамилията на преподавателя също бе Цаликис, както на светеца. Старецът Яков имаше големи харизми от Бога, но и голямо простодушие; аз го познавах. Веднъж един университетски преподавател от Атина взел със себе си друг преподавател, елино-американец, който искал да види светци и чудотворци. Първият му казал:

- Ще те заведа да видиш един светец!

И наистина, старецът Яков Цаликис беше много голям светец – и докато беше жив, и след смъртта си. Той отишъл и казал на стареца:

- Геронда, този човек е университетски преподавател в Америка!

-Хубаво! – някак по друг начин го казал – Хмм... – и поклатил глава.

- Следвал е богословие, и философия, и медицина, и математика и му предложиха места в университети, той е голям ум и забележителен човек и т. н.

Старецът отвърнал:

- Слушай, възлюбени, благочестие ако има, това важи!

С други думи,  всичко, което каза, е добре, но то засяга само ума. Въпросът е, какво става с връзката ни с Бога. Ако сме смирени, ще разберем това. Истинската интелигентност е да разбереш, че имаш 80 години и трябва да ги използваш за вечността. А истинската глупост е да имаш 80 години и да мислиш, че ще живееш вечно на тази земя.

Друг въпрос: Как човек може да избяга от отчаянието, което дяволът му внушава?

Човек избягва от отчаянието, когато първо осъзнае, че не той контролира всичко. Затова ни обхваща тревога и тичаме наляво-надясно, защото мислим, че ще оправим всичко, т. е. мислим си, че ние трябва да оправим всичко, да контролираме всичко и ако пропуснем нещо, вдигаме всичко във въздуха. Да не оставяме живота си в Божиите ръце. Това означава неверие. Този, който вярва, че нищо не се случва без Божия промисъл, че Бог управлява творението, се чувства добре, има свобода и веднага придобива смирението да остави Бога да направи това, което не му е по силите.

Трябва да разберем, че имаме ограничени сили, не сме неограничени хора. Не можем, например, да научим цялата тази книга. Научих половината, една четвърт – е, не мога повече. Нима трябва да отида да се застрелям, понеже не мога да я науча цялата? Достатъчно е и половината, и една страница да си научил, и корицата, пак е добре. Навремето си взех един изпит само с корицата. Знаете ли? Имахме една дисциплина в университета - но не ви го разказвам като пример за подражание! – та имаше една дисциплина – патрология. Нищо не бях чел, дори не бях разгърнал страниците. Бях на Света Гора, отидох да взема благословение от стареца и му казах:

- Отивам на този изпит, но се съм чел!

- Върви и Бог ще помогне!

Е как, след като не бях чел? Само корицата видях. И старецът ми каза:

- Дори корицата да е. Пак нещо ще излезе!

И какво стана? Имахме един малко особен преподавател, с мен имаше други четирима, а аз бях последен. Той започна да ги пита различни неща, някакви странни въпроси, но те, милите, не знаеха. Те се объркаха и преподавателят каза:

- Дори книгата ми не знаете кога е издадена!

Той се обърна към мен и ми каза:  

- Я ти кажи кога е издадена?

И аз му казах, защото бях видял корицата. И минах благодарение на корицата. Така е, деца. Това е истина. Преподавателят е жив, сега е пенсионер – Калогирис, преподаваше археология и патрология...

Виждаш непрекъснато млади майки по пътя, които шофират и все бързат нанякъде, а детето седи на задната седалка. Непрекъснато тичат да го прехвърлят от едни частни уроци на други. И виждаш изписана тревога на лицето им: да успее да го заведе милото дете. А то тревожно, стресирано, че и по-зле. Тя с нетърпение го чака отвън – веднага щом свърши, да го вземе, да го качи пак в колата, за да го заведе на плуване, от плуването – на пиано, от пианото – на кларинет и от кларнета – на психиатър!

И знаете ли колко проблеми се създават така? Болни родители, които искат детето да направи всичко, да научи всичко, постоянно да носи шестици, да е отличник, никога да не се провали. Не научихме детето, че и неуспехът съществува в живота. И много пъти неуспехът е хубав, т. е. има и своята добра страна. Той също е полезен, помага на човека и този, който се проваля, има една утеха, става по-мек, по-добър. Не е правилно никога да нямаме неуспех – външно имам предвид, защо? Човек неизкушен, т. е. без изпитания, е неизпитан. Той е като тестото, което никога не е било изпечено, което може да изглежда хубаво, но не е сурово. Човек се „пече” в изпитанията. Ако не се научите да изтърпите провал на някой изпит, тогава какво ще стане през следващите години?

*   *   *

Понякога казваме: това е Божията воля. Бог не е казал, че иска злини. Бог никога не съдейства на злото, нито използва злото, нито болестите, нито смъртта, нищо. Бог е безучастен спрямо злото и няма никаква връзка с него. Божията воля не е това, което ние разбираме под воля: искам да стане това! А означава да осъзнавам Божия промисъл за случващото се. Това е богословието  на прекъсването на  връзката на човека с Бога. Не е възможно Бог да остави дявола да подчини Божията воля на собствения си успех. Затова Бог е дал силата, за да може неуспехът на човека да стане по-късно причина за по-голям успех. Така се оползотворяват различните злини, които се случват, за вечна духовна полза, която е по-голяма от станалото зло. С други думи, вечното добро е по-добро от малкото временно зло...

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xckcd 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.