Защо казвате, че трябва да оставим борбата със страстите си на Бога? Не е ли протестантско учението, че Светият Дух очиства човека, независимо от нашите постъпки?
Вече говорихме, че Христос освещава целия човек и не бива да тълкуваме действията на Бога с човешки критерии. Мнозина казват например: „Сега обичаш Църквата, защото си ентусиазиран и това е поради младежката ти възраст!”. Така може да говори един антропоцентричен психолог, който тълкува всичко през призмата на собствените си дадености. Той може да изкара ексцентричност онова, което светците са почувствали и преживели. Техният опит обаче не се тълкува с естествени очи, това не са неща, които носиш в лабораториите. Божиите дела се движат от Светия Дух, а Светият Дух не понася изследване с ум, непричастен на благодатта. Когато умът ни е опитен и от опит знае как благодатта действа в другия човек, той разбира какво се случва в него. Когато умът е непричастен на благодатта, той всичко тълкува логически и отхвърля действието на благодатта. Той ти казва: „Защо е необходимо да постиш? Да не спиш? Трябва ли тази девойка да отиде да умре мъченически и да стане мъченица? А този защо трябва да става аскет?”. Да, от гледна точка на логиката нищо от тези неща не е необходимо. Но ако видим нещата чрез благодатта, ще разберем, че тя движи сърцето ни, за да продължи по пътя на духовния живот, който ние доброволно избираме и знаем, че тези неща са тайна в дълбочината на нашето битие. Затова фактът на Божието присъствие в сърцето на човека не може нито да се опише, нито да се обясни. То просто се преживява.
Светците, но и всички ние преживяваме факта на Божието присъствие и доказателство за това е, че сте тук. Ако за вас Бог не съществуваше, изобщо нямаше да бъдете тук. Нито аз, нито вие. Сега ще ми възразите: „Но, отче, аз върша толкова грехове!”. Добре, грехът действа вътре в нас, но и Бог действа и зависи на кого ще дадем повече храна, повече материал. За съжаление, докато човек се намира в процес на развитие, на духовно раждане, в него действат и двете неща. Действа Бог, Който го привлича към Себе Си, но действат и грехът и страстите, които също го дърпат към себе си. От нас зависи на коя страна ще дадем материал. У нас горят два пожара – където хвърлиш дърва и бензин, там и ще пламне. Ако те интересува духовният живот, ще дадеш духовен материал чрез молитвата, четенето, изповедта и ще пламне огънят на Духа, смъртността ще бъде погълната от живота, старият човек ще умре, ще живее новият човек в Христос и ще се задейства енергията на Светия Дух. Ако обаче вършим противоположното и даваме материал на стария човек чрез греховете, страстите, равнодушието и небрежността, тогава непременно ще укрепне старият човек заедно със страстите и похотите и той ще задуши новия човек в Христос. Така вече няма да чувстваме никакво движение, никакъв порив, никакво желание за духовен живот. Това е голяма тайна, която за съжаление може да се случи във всички нас без изключение и в своя негативен варинат.
Съществуват хора, включително и ние, които са водели наистина духовен живот, но в даден момент са станали нехайни, изпаднали са в униние и стават роби на страстите и на греха. Тогава сякаш всичко, което до този момент са имали, изчезва, заглъхва опитът от Бога, загасва всичко. Доказателство са апостолите преди Петдесетница. Когато дошъл часът и Христос бил разпнат, всички избягали и никой не останал до Него. И човек се чуди, добре де, какви хора си били те!? Три години са били заедно с Него, яли са и са пили заедно, толкова неща им е казал, правели са чудеса в Негово име, нахранили са толкова хора, вървяли са по водата, видяли са Го, чули са Го, три дена преди това ги е предупредил, че тези неща ще се случат и след това всичко е забравено. Христос предсказа на Петър какво ще се случи и от сутринта до вечерта той забравя всичко; забравя, че Христос му е казал: „Виж, преди петел да пропее, ще се отречеш от Мене”. Също и Юда. Това е човекът...
Когато страстта навлезе в нас, по парадоксален начин всички предишни неща се забравят. Медицината твърди, че когато бебето се роди, майката забравя болките от раждането, нещо става в мозъка й, някакви хормони я променят и мозъкът изтрива факта на болката. Защото, деца, ако майките помнеха всички тези болки, как да родят втори път? Доста ще се замислят. По-плахите жени не биха се осмелили да родят детето, ако това води до толкова болка. Но Бог е предварил нещата и така изтрива болката, че жените да имат отново сила, както и Христос казва: „Когато се роди детето, тогава идва голяма радост, майката забравя болките, забравя всичко”. Сеща се само, когато е нужно да се наложи над сина си или дъщеря си, и да каже: Виж, аз те родих и трябва да правиш това, което аз искам, а не каквото ти!...
Така става и с човека и трябва да го имаме предвид. Не бива да се ужасявате в различните периоди от вашия живот. Внезапно виждате, че се намирате в състояние, когато забравяте дори факта, че Бог съществува. Нищо не е. Нужно е само внимание и да пазим точно духовното правило – тези часове са много важни, не бива да пренебрегвате правилото, т. е. 5-10-минутната ежедневна молитва. Ако го пазим, отново ще получим духовна енергия и ще отхвърлим това, което на езика на св. Отци се нарича забрава – страстта на забравата, която угася енергията на Светия Дух.
Когато в Църквата казваме „Да оставим страстите си на Бога!”, нямаме предвид да стоим със скръстени ръце и да очакваме помощ от небето. Непременно и ние ще се мобилизираме, но не бива да ни обхваща тревога, проявяваща се в многото въпроси „защо?”. Защо не мога да отхвърля страстта, защо правя същото нещо, защо падам в същия грях, защо трябва да съм такъв лош човек, защо трябва да съм хулиган, защо мисля това или онова?... Както казваше старецът Паисий, едното защо дяволът го умножава стократно и бедният човек повтаря само: защо, защо, защо?! След това край с ясния ум. Колко му трябва, след като постоянно го измъчват въпросите: Защо? Защо? Защо? Няма защо, деца, не съществува защо. В духовния живот не съществува защо. Или, по-точно казано, съществува едно защо и едно понеже и това понеже е понеже си човек. Това е отговорът.
Спомни си, че си човек, както казва Писанието. А под човек се има предвид всичко – включително и така голямото объркване на чувства, страсти, грехове. Сутрин отиваме на църква, плачем, молим се, чувстваме Божията благодат, но само да излезем навън, отново се връщаме към старите неща. Такъв е човекът, това е тайната на падналия човек. Но дори издигането и падането на нивото на чувствата трябва да оползотворим по духовен начин. В какъв смисъл? Да разберем, че сме немощни и че сами по себе си не можем да станем устойчиви. Както когато плуваме в морето, но се изморим и ни понасят вълните, вземаме спасителен пояс и не потъваме, така става и в духовния живот. Ние сме тези, които сме изтерзани, нещастни, страстни, имаме всички пороци, но какво става? И тук е тайната. Тайната е Бог. Да, такива сме, но Бог е Този, Който не е Такъв. Той е това, което е основа и за Бога не съществува нищо трудно, нищо, което може да Го доведе до трудно положение. Който и да е грях, която и да е страст, който и да е комплекс, каквото и объркване да се случи в нашия живот, не е възможно да затрудним Бога. Следователно Бог е над всички неща и заедно с Него надмогваме пространството, орбитата на земните неща, които ни задушават и теглят надолу. Така можем да следваме случващите се събития, имайки мир, който извира от вярата, от опита, от вкусването на Бога, от познанието на Неговата безкрайна сила.
Петдесетниците и други протестанти казват, че очистването се извършва от Светия Дух, но при тях това е, как да го наречем, магическо очистване. Ние православните не твърдим, че Духът идва и те очиства. Ако ти самият не се подвизаваш, ако не съдействаш свободно на благодатта на Светия Дух, не се освещаваш, не се очистваш, не постигаш нищо. Трябва да съ-действаш. Сам св. ап. Павел казва: аз изнурявам тялото си, терзая го и го правя роб, така че да не би, проповядвайки на другите, да стана негоден, т. е. да не би да се поробя от някой грях, користолюбие или друго плътско желание и да се окажа непотребен. Ако св. ап. Павел, който е имал много голяма Божия благодат, е трябвало да се подвизава духовно и да бъде болен – сам казва, че имал жило в плътта, т. е. някаква страшна болест, която го терзаела – ако дори той е трябвало да мине през трудности, корабокрушения, да гладува, да жадува, да го преследват, хулят, отхвърлят, колко повече е нужно на нас. Дори е било нужно да се подвизава - да бди, да пости, да се терзае, за да може да задържи духовното равнище; след като той е трябвало да прави тези неща, това означава, че е необходима синергията между нашата свободна воля и благодатта на Светия Дух.
Затова не приемаме това, което казват петдесетниците, че само Светият Дух очиства човека. Ако беше така, тогава всичко би действало магически в Църквата. И ние, които сме свещеници, веднага щом ни ръкоположат за такива, щяхме да започваме да правим чудеса, именно защото дарът на свещенството има пророчески и чудодеен характер и се активира веднага с хиротонията, т. е., ако трябва да бъдем точни, свещеникът е пророк и извършва чудеса в името на Христос, това означава свещенството. Кой обаче го прави? Къде се активира? В тези, които го активират. Също важи и за нашето Кръщение – всички сме кръстени, но какво означава нашето Кръщение? То означава, че сме се облекли в Христос, станали сме едно с Христос и всичко, което Той ни е дал, го имаме, но защо не действа? Защото ние не съ-действаме. Ние трябва да активираме това, което Бог ни е дал като потенциални дарове. Следователно, целият духовен живот зависи от две неща – до голяма степен от благодатта на Светия Дух, но и от нашето съ-действие. В мярата, в която съ-действаме на Бога, в същата мяра благодатта действа в нас и имаме и съответните резултати.
Казвате, че трябва да се очистим от греха, но от друга страна, колкото повече човек напредва в духовния живот, толкова повече грехове вижда у себе си. Значи ли, че никога няма да дойде момент, в който той да се почувства чист? Как човек може да понесе цял живот да се подвизава и въпреки това да остава осквернен, макар и да вярва, че Бог го очиства, след като никога не вижда очистването да се извършва в него?
Нищо в духовния живот не е въображаемо, нито лъжа. Всичко са факти. Когато казваме, че преживяваме очистването от греха, това е факт. Това не е нещо въображаемо, нито нещо емоционално, а факт. Очистването означава освобождаване от закона на греха. Относно въпроса е нужно да направим фина разлика. Ние не се подвизаваме, за да се почувстваме чисти - това за нас е безразлично. Подвизаваме се, за да се съединим с Бога. Това е нашата цел. Не се подвизаваме заради някакво нравствено усъвършенстване, т. е. един вид „подвизаваме се и сега сме чисти, най-накрая сме се избавили от греха, не действат страстите в нас, нито грехът, накрая сме свободни от него!”. Нещо повече, даже да си помислим тези неща – и духовно вече сме потънали. Тези мисли са признак на болест. Защо? Защото духовният живот не е морализъм, а означава съединение с Бога. Когато се съединяваме с Бога, тогава чувството, което имаме, е следното: Бог е безкрайна любов, а ние сме човеци. И това чувство за Божията любов разтапя сърцето ни от безкрайна благодарност. Не сме неблагодарни към Бога, нито непризнателни. Разбираме какво богатство ни дава Бог, а не приличаме на някои хора, които искат милостиня от някой милионер и му казват: дай ми 10 000 лири! А когато им дадеш, те не ти благодарят, а претендират, че си бил длъжен да им дадеш толкова пари, защото си милионер и за теб това е нищо. Това е неблагодарност. Означава, че нищо не си разбрал. На такива хора и 10 000 да им дадат, отново ще отидат да ги пръснат, без никаква полза.
С други думи, когато човек не разбира какво означава Божията любов и Божието благодеяние, когато няма благодарно сърце пред Бога, тогава цялото богатство, което Бог ще му даде, ще го прахоса на вятъра. Неблагодарността ще го изпълни с жестокосърдечие и това ще го накара да захвърли всички Божии дарове.
Напротив, у Божия човек има две чувства: първите са чувствата на Бога, а вторите – чувствата на човека. Кои са чувствата на Бога? Бог се трогва, защото като добър Баща вижда детето Си да жертва всичко заради любовта към Него и виждайки това, дава изобилно благодат на човека, защото бащинското сърце се трогва, така да го кажем по човешки. От друга страна, човекът като добро дете, чувства благодарност, защото неговият богат и добър Баща му е дал всичко, придобива още повече боголюбие и не казва: „Той беше длъжен да ми ги даде, защото заради Него извърших толкова трудове”. Напротив, благодарното дете мисли съвсем различно. „Виж, не направих нищо важно, а Той от добросърдечие ми ги даде! Затова нека ги запазя и да направя нещо повече”.
Така че усещането, към което се стремим, а именно някога да се освободим и да кажем: „А, освободих се от страстите и значи съм добър!”, това нещо, деца, не съществува в Църквата. Освобождава ни не това, че сме нравствено свободни, а че сме Божии чеда и че чувстваме любовта на Бога в сърцата ни, която поражда сълзи на благодарение. Как да опишем това? Когато едно дете е в прегръдката на родителя си, то не казва: Сега, въз основа на юридическия кодекс съм тук и майка ми е длъжна да ме прегърне, защото ме е родила по еди-кой си закон. Детето не се чувства така, а мисли: Тази е майка ми и аз съм в нейната прегръдка и се чувствам много добре! Майката се чувства добре, защото детето й е в прегръдката й. Детето също се чувства добре, защото майка му го държи. Нито майката чувства, че детето й е задължено – понеже е дете – да бъде в нейната прегръдка, нито пък детето. И тъй, ние сме отвъд тези неща. Именно това чувство ни освобождава – чувството, че ние сме хора, че Бог е Бог, но въпреки това Той и ние ставаме едно в Неговата безкрайна любов!
Превод: Константин Константинов
