Мобилно меню

4.952380952381 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (42 Votes)

fragmБеседа върху 25-то слово от Лествицата на св. Йоан Синаит "За смиреномъдрието" - II част

Друг казвал, че смирение е да чувстваш душевно съкрушение и да се отричаш от собствената си воля.

Тоест, смирение е да отсичаш своята воля, да проявяваш послушание, защото то е майка  на смирението, защото целият наш егоизъм, цялото наше същество се концентрира,  проявява и изразява в нашата воля. Затова  в монашеството първата добродетел, първото обещание, което монахът дава при своето пострижение, е за послушание, отсичане на собствената воля, което именно е предпоставката за духовно съвършенство. И не само в монашеството е така, но и в брака. Ако в брака човек не успее да отсече и да се отрече от волята си, да жертва себе си заради другия, тогава не може да намери покой. В душата му няма мир, както е казал Господ: поучете се от Мене, защото съм кротък и така ще намерите покой в душите си. Ако човек вкуси колко  голяма свобода дава отсичането на волята и това да не очакваш нищо от другия, а да се усъвършенстваш  в доброволната жертва и отдаване на себе си заради другия, тогава човек наистина ще жадува да се жертва и да отсича волята си. Има светци, които отивали и продавали себе си като роби на жестоки и безчовечни идолопоклоници и им служели като слуги, за да отсекат своята воля, в отговор на същата тази жажда да се жертват в служението си на другия човек. А по онова време слугите не били като днешните, на които плащаме.  Тогава  господарят можел да ги унищожи, дори физически.

След всичко това св. Йоан Лествичник казва: „Аз чух всичко това и го изследвах с голямо благоразумие, но от всичко, което чух, не успях да разбера същината на блаженото смиреномъдрие”.

Следователно въпреки всичко, което казахме досега, нищо от това не е същността на смирението, а е само знак, симптом, път, който води до там, но не е самото смирение. То е пътят, но не и краят.

И продължава светецът: „Стигнах в себе си до следното определение: смиреномъдрието е безименна благодат на душата, то е благодат”.

То е неназовима благодат в душата на човека, толкова финна, многоценна благодат, толкова възвишена, че никое име не може да я ограничи. То е толкова богато и толкова съвършено, че не може да се ограничи в едно определение или име. И то е благодат, защото се дава от Светия Дух и може да бъде именувано само от тези, които опитно са го изпитали.

Тоест смирението е опит на този, който го притежава, само той може да го изрази. То е неизразимо богатство, то е име на Бога.

Тоест, смирението е името на Бога, и то е безименено, защото Бог няма име, има много имена, но никое от тях не Го изразява.

То е дар от Бога, доколкото Той казва: „научете се не от Ангел, не от човек, и не от книга, а от Мене Самия”, тоест от Моето във вас обитаване, просветление и действие, защото съм кротък и смирен по сърце и в помисъла, и в образа на мисълта си, и тогава ще намерите покой в битките и ще се избавите от изкусителните помисли във вашите души”.

И продължава светият отец със следното:

Различен е видът на смирението, когато властва зимата на страстите, и различен е, когато дойде пролетта и началото на плодовете, и различен, когато  стигнеш до жътвата на добродетелите.

Св. Йоан Синаит обяснява,  че  когато в нас започне да цъфти гроздът на тази свещена лоза, тоест първият плод на смирението, чувстваме умора от всяка човешка слава и възхвала, както и омраза към тях. Докато в същото време  пропъждаме гнева и яростта. Тоест, първият резултат от смирението, първият цвят на тази свещена лоза, първият й плод, е  да чувстваме умора от  славата и възхвалата. Нашата душа своего рода се изморява от похвалите на другите и не само се изморява, а и мрази възхвалата и човешката слава. С това от нас излиза гневът.  Както и обратното: любовта към славата и възхвалата и гневът са белези  за липсата на смирение.  Това е първият белег, когато в нас се появи блаженото смирение. Първият цвят.

Когато смиреномъдрието, тази царица на добродетелите, започне да се утвърждава в душата по мярата на духовната ни възраст, започваме да смятаме за нищо или по-скоро за мерзост всяко добро, което вършим. Размишляваме, че с всеки изминат ден се увеличава бремето на нашите грехове, и поради тайни и несъзнати грехове и небрежност се разпръсва богатството на душата.

Тоест, когато човек напредне още малко, тогава добрините, които прави, ги смята за мерзост, за нищо, даже се гнуси от тях. Онова, за което с охота се е хвалел - добрите си дела, сега ги смята за мерзост, за гнусни неща, и ясно осъзнава своето голямо нерадение, немощи и грехове. Духовното зрение нараства, духовната проницателност се изостря и така лесно може да установи духовната немощ, която обременява неговата душа.

Множеството харизми, които ни дава Бог, ги виждаме като причина за по-голямо наказание, защото не ги заслужаваме.

С други думи, даже да стигнем дотам да получим харизми от Бога, да имаме духовни постижения, другите да слушат нашите думи, да се съветват с нас, да биват утешавани близо до нас, тоест ставаме причина за духовна полза за другите -  смиреният човек не само смята всичко това за нищо,  но и за причина за неговото осъждане, защото не ги заслужава, а  Бог му ги дава. Така сякаш заслужава по-голямо наказание, защото, при все, че има толкова харизми, не отвръща на Бога по подобаващ начин. Така умът се обезопасява и не бива ограбван от егоизма и самомнението. И когато стигне до това състояние,

Чува  тропота и игрите на невидимите крадци, но нито един от тях не може да го въведе в изкушение, защото смиреномъдрието е непристъпно хранилище на съкровища.

За смиреният човек не съществува  опасност сатаната, чрез тщеславие и егоизъм, да ограби това, което събира в себе си, защото вече е повярвал, че нищо не притежава. Този, който вярва, че няма нищо, има Христос в себе си.

По коя причина мислете Христос е оправдал блудницата, жената, хваната в прелюбодеяние, кръвоточивата жена, хананейката, разбойника, блудния син и е отхвърлил добродетелните фарисеи? Фарисеите са имали материал да се гордеят, имали своя  пост, милостиня, добри дела, молитви, спазването на Моисеевия закон. Те външно били добродетелни, но цялото тяхно богатство било ограбено от  гордостта. Другите нямали нищо, но имали едно нещо, което веднага ги въздигнало. Кое? Смирението.

Тоест смиреният грешник е добре приет от Бога, а светият горделивец е мерзост пред Него. Тоест, казва св. Йоан, ако само гордостта  е съборила ангелите от небето и ги е направила демони, осъзнай добре, че и самичко смирението прави от демоните – Ангели. Тоест, дори само смиреният дух спасява човека без нищо друго.  Можем да кажем, че наистина това е най-лесният, пряк  и безопасен път към царството Божие.

Затова много пъти  споменавам онова, което постоянно чувам, главно в изповедите, че когато човек дойде отчаян, че не прави добри дела и няма успехи в духовния живот, тогава му казваме: 

- Чедо мое, дръж покаянието и смирението и не търси други неща! 

Но не разбира:

- Ама защо да не правя така? Ама, ако правя така, няма ли да отида в ада? Ако правя така, няма ли да осъдя сам себе си?

И пак повтаряш:

- Остави всички тези неща и дръж смирението и покаянието в себе си! Бог това търси от тебе. Не иска дела, защото какво да прави с делата ти, ако нямаш покаяние, какво да прави с твоя пост, поклони, милостиня, всички тези външни неща, които  са пътят, който те води до смирението. Какво става, ако хванеш пътя, но  отхвърлиш края -  смирението? Тоест приличаш на един човек, който казва: "Искам да отида в Лимасол!, и тръгва по пътя към Лимасол, отива и се връща, но не влиза в града. Доближава и се връща, отива и се връща и пак не влиза. И се успокоява с думите: "След като съм на път, същото е!". Не е същото. Въпросът е краят. И краят е покаянието. И останалите неща помагат за делото на покаянието. Ако отхвърлиш покаянието и държиш външните неща, тогава си като дървото, което има само листа, но няма духовен плод.

Казва също св. Йоан Лествичник, че искреното покаяние, с плач, изчистен от всяка сквернота, и преподобното смирение се различават помежду си като брашното, тестото от печения хляб.

Тоест, съставките са покаянието, плачът, смирението, както за хляба са брашното, водата, солта. Всичко това бива замесено с Божията благодат и стават хляб, изпечен, духовна храна.

Сетне св. Йоан Лествичник говори за свойствата на смиреномъдрието:

Първото свойство е  приемането с голяма радост на безчестенето, което душата приема с отворени ръце и с мисълта, че то потушава и изгаря душевните болести и големите грехове.

Сещам се за един човек, който дойде на Света Гора да става монах. Беше много гневлив и естествено не издържа, а остана една седмица. Той обаче ни казваше:

- Вие сте виновни, задето не ме оставяте на мира!

Тоест всички му бяхме виновни, защото ставахме причина да се ядосва. Не му беше виновен намиращият се  в него гняв, а причините (за гнева).  След това той отиде и заживя сам, но един ден се случи така да се разгневи, че счупи стола и старецът го попита:

- Казваше, че ние сме ти виновни. Сега какво, столът ли ти е виновен? Столът нито говори, нито прави нещо. Не разбираш ли, че проблемът е вътре в теб, а не вън?

Затова човекът, който иска да придобие смирение, трябва да има сила с голяма радост да приема безчестенето, скръбта и злините на другите. Днес това звучи парадоксално и странно за съвременния човек - да приема безчестенето? Злините, неправдата? Как е възможно  това нещо? Разбира се, ако ограничаваш живота си до този свят и в теб няма усещането за царството Божие, а именно, че тук е бойно поле и се бориш за царството Божие и за вселяването на Бога в тебе, тогава  скръбните, тъжни и  трудни неща в настоящето ти изглеждат неприемливи и непонятни. Но ако разбереш, че тук, където се намираме, имаме за цел да се подвизаваме, да се избавим от страстите, да срещнем Христос живеещ и пребиваващ в сърцето ни, за да Го имаме вечно в нас в Неговото царство, тогава можеш да победиш това усещане за настоящите неща, а не  всичко да ти изглежда трудно и  нищо да не понасяш.

Някой ще възрази:

- Добре, нима животът ми ще мине така, в сълзи, в отхвърляне, в  презрение?

Ако обичахме Христос, тогава  с голяма радост бихме казали:

– Боже мой, готов съм дори един миг да нямам покой в този свят, а ако би било възможно, както казва пророк Давид, всеки ден да пия сълзите си вместо вода, защото разбрах какво означава настоящият живот, разбрах коя е моята цел. И за да Те срещна,  бих  използвал  и последната секунда, бих я оползотворил за духовен подвиг, приемайки  всяко безчестене, презрение, болка, само и само да се очистя и да стана готов  да Те срещна.

Затова св. Йоан пише, че смирението означава да приемаме нашето безчестене с голяма радост. Откъде да знае светецът, че днес не търпим дори малко безчестене. Защо? Причината е, че не сме се научили да виждаме живота си в царството Божие, във вечността, а мислим, че всичко е само тук. Не сме осъзнали, че настоящите неща определят бъдещите.

Казва след това светецът:

Второто свойство е премахването на всяка проява на гняв, и в неговото утоляване е смиреномъдрието.

След като възлюбим безчестенето и  скръбта, тогава как да имаме гняв. Вече не се гневим, защото не претендираме за нищо. Идва другият и ни хули: Бъди благословен! Онеправдава ни: Да бъде благословено! 

Сещам се, как един път заплашиха един светогорец - старец, че ще го изкарат по вестниците, защото някаква девойка отишла при него, станала монахиня и била негово духовно чедо. Нейните родители отишли и казали:

– Ще те изкараме по вестниците, че дъщеря ни е имала връзка с тебе и че си я подмамил да стане монахиня!

Той отвърнал:

- Вижте, направете го, не пречи. То е като да вземете един труп и да стреляте по него! Нищо няма да му стане. Аз, детето ми, съм мъртъв.  Заведи ме на най-големия площад и доведи всички хора да ме заплюят - нищо в мен няма да помръдне. Доведи всички да ме хвалят - пак същото. Тоест, дали ще ме заплюеш, дали ще ме възхвалиш, дали ще ме  убиеш или ще ме  съживиш, за мене няма значение - защото тези неща умряха в мене. Не се занимавам с тях. 

Авва Исаак Сириец казва: "Този, който е под всички, къде да падне?"

Тоест този, който е поставил себе си под всички, къде да падне? След като не може да падне по-надолу, не може да отиде по-надолу. Някога един ученик на стареца Софроний  отишъл и му казал:

- Геронда, аз съм в бездната, погивам, не мога да отида по-надолу, паднах до дъното! 

Старецът се усмихнал и му казал:

- Не се притеснявай! Върху моята глава стъпваш!

Тоест, искал да му каже: "Аз съм по-долу от тебе".

Третото и най-висше свойство на смирението е несъмненото съмнение.

Тоест,  несъмнено да се съмняваш за всяко дело, което правиш и да знаеш, че това, което правиш, не е добро, ако Бог не го удостовери.

В житията на светиите, конкретно в житието на авва Доротей пише, че  в манастира той имал послушник на име Доситей, който проявявал пълно послушание и казвал: "Ще попитам стареца да ми каже, например, как да пея". Помисълът му казвал: "Какво ще го питаш, след като ще ти каже по еди-кой си начин. Знаеш отговора: така и така да направиш. Той отишъл и му казал:

- Геронда, как да пея?

Старецът отвърнал:

– Ще пееш по този начин!  

И наистина било точно така, както си го мислел в ума. След това помисълът му казал: "Не виждаш ли, че старецът ти каза същото нещо?" Той отвърнал: "Да! Това обаче беше от стареца, а онова беше твое!".

Може външно да е същото, но изворът, откъдето идва, е различен. Тоест, този човек отхвърлил всяка вяра в добрите си дела и се доверил на делото, което било запечатано от послушанието и запитването на духовния отец.

Тук обаче  искам да направя уточнение във връзка с това, което казахме. Това не  означава, че ще станем безволеви същества и ще спрем да мислим, защото сякаш всичко, което мислим, е грях и напълно осъдено. Не! Това е едната крайност и  зло. Другата крайност е да вярваме, че  всичко, което правим, е истинно, съвършено и здраво. Едното е да казваме, че всичко, което правим, е грешка. Двете крайности, както казва тук св. Йоан Лествичник -  са от демоните, а не от Бога, и ние трябва да следваме средния път. Особено ние, които сме в света и не сме  под строгия  духовен надзор, който съществува в подвижническия живот в манастира.  В света човек трябва да има за критерии Божиите заповеди, заповедите на Църквата, Божието слово, заповедите на  духовния отец и въз основа на това с духовна свобода и решителност сам  да определя живота си, вярвайки, че пазейки тези неща, пребивава в Божията воля, без естествено да изпада в крайността на гордостта.

След това светият отец казва,

че едно нещо е някой да се гордее, друго да не се гордее и трето да смиреномъдрува, тоест да се смирява.

С други думи, едно нещо е да имаме гордост - това е  окончателният край на егоизма и самомнението, което е извън Бога, извън човека, който се подвизава. Другото е да не се гордеем и да избягваме да се гордеем, и трето да се смиряваме. И назовава отецът три симптома:

Един цял ден съди за всичко и всички. Другият за нищо не съди, но и себе си не осъжда. А третият, бидейки невиновен, сам себе си осъжда.

Гордият лесно съди. Присъствието в нас на дух на осъждане  е знак за гордост, защото, ако имахме вяра в нашето безсилие и  осъзнавахме нашите грехове, нямаше да имаме желание да съдим другите. Оттук, ако виждаме, че съдим, тогава означава, че страдаме от болестта на гордостта.

Вторият не съди другите. Това е този, който не се превъзнася, но не осъжда и себе си. Той не казва, че аз съм грешен и причина за злини, трижди окаян, но и не казва, че другият е лукав. Нито съди, нито осъжда себе си, тоест той е добър човек. Такъв е добрият човек в социален аспект. Той нито съди, нито върши някакъв духовен труд в себе си.

Третият  е блажен и избавен от осъждането, постоянно осъждайки сам себе си.

Той е този, който във всичко казва: "Аз съм виновен и съм причината за моите злини и  грехове, немощи!", но винаги има надежда и така намира свобода в душата си. Не обвинява никого и не спори с Бога. Не спори с хората, не спори дори със себе си, а приема себе си смирено и така се движи и пада в Божиите нозе, плаче и проси Божията милост.  Подобно на човек, който е сметнал себе си победен, пада в нозете и търси милост и помилване. Това е духът на смирения човек.

По-надолу казва св. Йоан Лествичник казва:

Който е познал себе си във всяко чувство на душата, той сякаш е посял в земя. А, който не е посял, в него не може да израсте смиреномъдрието.

Тоест, когато човек разбере себе си, той става като този, за когото Господ говори в Евангелието - онзи сеяч, който посял семе в добра земя и затова непременно ще даде плод в даден момент. Който не посее по този начин,  в него няма да процъфти смиреномъдрието.

Позналият себе си, е почувствал страха Божий и ходейки в него, е стигнал до дверите на любовта.

Тоест само смиреният човек може реално  да обича другия. Много пъти при съпрузите, главно жените, се оплакват, че мъжете им не им обръщат внимание, не ги обичат, и един вид се чувстват подценени. Или много пъти мъжете се оплакват, че жените ги ревнуват и искат всеки ден да им казват нежни слова и така стават дотегливи, отегчават  се и отношенията се изострят. Сещам се, как казах веднъж на един съпруг:

- Говори на жена си с хубави слова, похвални, пълни с нежност, признавай добродетелите й, хубавите ястия, които приготвя, похвали я, че къщата е чиста - това не вреди! 

Даже му казах:

- Не прéчи да кажеш и някоя лъжа! Тоест не лъжа, а, така, да я похвалиш повече от необходимото. И не се бой - тя няма да разбере, че лъжеш, ще й хареса, няма да се наскърби!

Обаче този мъж се ужаси от моите думи:

- Ама как е възможно да стана лицемер? Да казвам неща, които не ги вярвам? След като не ги вярвам!

Обаче да знаете, че смиреният човек е този, който става всичко за всички, както казвал св. ап. Павел - за „всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” ( 1 Кор. 9:22). С други думи,  за да утеша моя брат, ближен, съпруг, съпруга, ставам за него това, от което има нужда. Ако той има нужда от похвала, ставам похвала, ако има нужда от нежност, ставам нежност, ако има нужда от опора, ставам опора, ако има нужда от  бой, ставам и  бой! Тоест, в какъв смисъл? Искам да кажа, че  отхвърлям от себе си всичко мое, всеки мой метод, мисъл, предварителен замисъл, т.е. моите предразсъдъци, отхвърлям всичко и ставам каквото другия иска и така се уча да намирам мир.

Млад човек попитал един старец:

– Отче, ще отида да стана монах. Какво трябва да правя?

Той му казал:

- Научи се да търкаляш в нозете на всички и така ще намериш покой.

Тоест да станеш килим, по който другите да  стъпват и ако успееш в това, не понеже си психически болен, а защото обичаш Бога и тази добродетел има вечно измерение, тогава и ти ще намериш покой, и на другите ще дадеш  покой. И тъй, ако  постигнем това, например в брака - човек да се отдаде на другия в такава степен, в каквато другият се нуждае от него, тогава ще намери покой.

Попитали един съвременен подвижник в Света Гора:

- Ама, геронда, как даваш покой на всички хора? Защо тези, които идват при теб, намират утеха и всички си тръгват радостни?  

И най-обременените хора си тръгвали радостни. А той отвърнал:

- Аз съм като парцал, който е закачен на гвоздей и който иска, идва тук, обърсва се, откъсва по някое парче, взема го със себе си и така всички намират покой. Обърсват ръцете си в парцала, ако искат да отрежат по някое парче - режат, ако искат да го хвърлят - го хвърлят.

Той нямал никакви възражения и какъв бил резултатът? Всички покрай него намирали покой, всички се утешавали, защото този старец умъртвил своите желания и станал всичко за всички. Ако вършим това, усещайки Божията любов, с истинско смирение и пълно съзнание, че се смиряваме не поради комплекс за малоценност и душевна болест, а заради Божията любов и разбираме, че нашето смирение има вечно измерение, тогава всички ще намират мир до нас. Ще бъдем в мир с всички и никой няма да ни е виновен, никой няма да ни бъде враг. Дори всички да искат да ни унищожат, ние няма да имаме нито един враг. Защото смиреното сърце не вижда  врагове отсреща, а за единствен враг има своя егоизъм...

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x6kka 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.