Беседа върху Слово 25 от Лествицата на св. Йоан Синаит: За смиреномъдрието
Началото на словото на св. Йоан Лествичник за смиреномъдрието започва така, сякаш мнозина хора с духовен опит са се събрали и всеки е започнал да казва какво според него е смирението:
Ст. 3: Събрахме се, обсъдихме и изследвахме силата и значението на онзи честен надпис („святото смирение“, ст. 2). Тогава един каза, че смирението е да забравяш веднага своите постижения. Друг каза: смирението се състои в това да смяташ себе си за последен и най-грешен от всички. Трети говореше, че смирението е познание чрез ума на своите немощи и безсилие. А друг каза, че признакът на смирението е в това, при всеки случай на оскърбяване да предваряш ближния си с помиряване и да разрушаваш пребиваващата в него вражда. Друг пък говореше, че смирението е познание на благодатта и милосърдието на Бога. А друг каза, че смирението е чувство на съкрушената душа и отричане от своята воля.
Ще рече, когато вършим някакво добро дело – духовен подвиг или добродетел – веднага трябва да го забравяме, да не си го припомняме, да не се връщаме и гледаме назад: Ето! Сега аз постя, правя поклони, бдения, давам милостиня!, т. е. вършейки духовното дело, трябва да го оставяме зад себе си, защото дори само това, че умът се връща назад и гледа извършеното, е признак за нездрав човек, за нездраво смиреномъдрие. За съжаление, много хора, които идват на изповед, която е тайнство, изключително помагащо за постигането на смиреномъдрие, вместо да изброяват греховете си, изброяват своите добродетели и започват:
- Аз, отче, върша добри дела. Върша едно добро, друго добро!...
Говорят така, сякаш изповедта е изповед не на грехове, а на добродетели! Това е симптом, който вярвам, иска ми се да вярвам, че идва от духовна наивност, от духовно безсилие, т. е. не се върши умишлено, а е знак, че липсва този смирен дух, който смята за нищо добродетелите, които вършим (а те наистина са нищо), защото каквото и да правим, е нищо, ако благодатта на Светия Дух не усъвършенства, възпълни и освети нашите дела. Бог не бива купен, нито пък благодатта, нито вечното Царство с наши дела и сили. Делата ни представляват просто съ-действие на благодатта.
Друг казвал, че смирението се състои в това да смяташ себе си за най-последен и най-грешен от всички
Това също е смиреномъдрие. Велико нещо е човек да осъзнае, че е най-грешен от всички хора, от цялото творение. Колко силен дух обаче се изисква, за да може човек да каже това днес – не по времето, когато св. Йоан Лествичник е писал своето прочуто съчинение и когато не е имало толкова много „психопатия“, от чиито различни форми, за съжаление, днес страдаме почти всички и затова не търпим смирения дух. Наблюдавам в себе си, и изобщо в братята си, в хората, които започват да се подвизават, колко лесно рухват, когато поискат да придобият смирен помисъл. За съжаление, душата на човека днес не издържа, няма силата да издържи смирените помисли и вместо да остане в здравото смиреномъдрие, се улавя за помисъла, който казва: „Аз съм най-лошият, най-грешният от всички!“ и сетне рухва. Вместо да стане причина за духовна борба, надежда, духовна скръб, усърдна молитва, търсене на Божията благодат и да се изправи на нозете си, помисълът става причина човекът да погине, да рухне, пропадайки сякаш в пропаст.
На такива хора се налага често да казваме: „Не, това не е грях, не си грешен. Много си добър, имаш толкова добродетели!“, за да стъпят малко на краката си. Защото приличат на човек, който се е катурнал в пропаст, разбил се е на хиляди парчета и не може да се изправи. Затова е нужна голяма разсъдливост по отношение на този помисъл, който ни казва, че сме последни и най-грешни от всички. Разбира се, че сме немощни, окаяни и най-грешни от всички, но не бива да слизаме по-долу, отколкото можем да издържим. Защото след това получаваме психологически комплекси и вместо душеспасение този светоотечески съвет ни води до душевно заболяване (психопатия). Това е много деликатен момент. Затова, ако някой вижда, че тези помисли го водят до обезсърчаване, до духовен мрак, до отчаяние, тогава непременно трябва да бяга от тях, да си вдъхва смелост и дори да си припомня своите предполагаеми добродетели – за да има дръзновение, защото отчаянието е съвършена смърт, то е безнадежност, то наистина е присъда за душата. Християнинът никога не трябва да изпада в отчаяние, по-добре да падне в тщеславие, отколкото в отчаяние. Поне в тщеславието, така да се каже, придобива готовност да се прави на благочестив, да върши добри дела, докато в отчаянието той рухва и се предава изцяло на духовен мрак и смърт. Затова трябва да смятаме себе си за най-грешните от всички, но винаги с надежда, че макар да сме такива, Божията милост е всемогъща и Божията любов е толкова изобилна, че покрива нашата греховност.
Друг казвал, че смиреномъдрието е да познаваш добре с ума си своето безсилие и немощ
С други думи – да познаеш себе си. Това също е смирение и смиреномъдрие, т. е. да приемеш себе си. Днес това е голям проблем. Идват хора и се измъчват:
- Защо мисля толкова лоши неща? Защо имам този или друг помисъл? Защо изпитвам към другите такива неща? След като ги мсиля, значи съм погинал! Не мога да се спася, за нищо не ставам!
- А защо не се опиташ да помислиш по различен начин? Нима не знаеш, че си човек?
- Зная.
- Не знаеш ли, че носиш човешката природа след грехопадението? Имаш в себе си цялата болест, която наследяваме от Адам, от падението?
- Зная.
- Тогава защо се отчайваш, когато виждаш в себе си нечисти, хулни помисли срещу другия, помисли на завист, злоба. Цялата тази злоба се активизира и често пъти те хвърля в страсти и в грехове. Нима не знаеш това? Защо тогава негодуваш? Не разбираш ли, че това е твоята собствена болест?
Как да ви го обясня. Не желаем да приемем факта, че сме немощни, не приемаме собственото си аз! Велико нещо е човек да разбере, че аз съм този! Този, който се гневи, крещи, нервира, чревоугодник е, нечист, хулител, каквото и да е. След като приемем, че сме такива и го разберем, без болестни реакции, тогава можем да се молим с голяма духовна скръб, представяйки на Бога именно тази наша болест. Това е правилният път. Разбирам, че съм нечист и окаян и веднага припадам в Божиите нозе, в нозете на Христос и с голяма скръб чрез молитвата изповядвам моята болест и търся Божията милост. Разбирам и вярвам, че Бог е Този, Който ще ме помилва, не моите добродетели, не моите постижения, които са несъществуващи, те не съществуват, нито някога ще съществуват. Това е много важно.
Съвременните хора изпитваме силно страдание, защото не искаме да приемем себе си такива, каквито сме. От една страна, не приемаме себе си, от друга – постоянно си задаваме въпросите Защо, защо, защо? И това безкрайно защо: Защо да мисля така? Защо да правя така? – е белег за егоизъм, липса на смиреномъдрие. Резултатът е, че попадаме в порочния кръг на болестни духовни и психологически терзания. Накрая изтезаваме и себе си, и другите, а нямаме плод, защото не искаме да разберем, че сме немощни хора. Когато разберем това, се примиряваме, че в крайна сметка това сме ние, това представляваме.
Приличаме на дете в първи клас, което иска да вземе и да прочете някакво научно изследване и плаче, крещи, пищи и настоява, че трябва да му обясним какво означава, например, аеродинамика. Как ще му обясниш? Не може разбра. Казваш му: Лека-полека, ще пораснеш! Не! Искам да ми го обясниш! Сега! Да ми го обясниш да го науча! Или иска да чете, например, на английски, или, знам ли, на китайски език. След като не си се научил, още не си стигнал до съответния клас, как ще можеш?
Същият абсурд се получава, когато човек настоява да постигне духовни състояния, преди да е настъпило тяхното време. Нима е възможно да имаме съсредоточена молитва, когато сме духовно начинаещи, нима е възможно умът ни да не се разсейва? Когато ходим на църква, да нямаме плътски помисли, да нямаме завист към други хора или да не се гневим, когато другият ни прави нещо, или да нямаме чувство за мъст, когато другият ни онеправдава? Всички тези неща, за съжаление, след падението вече са естествени явления, нашата природа функционира така. Приемаме, признаваме своята болест и я възлагаме на безкрайна Божия милост. Това е правилното движение. Когато обаче фиксираме нашите немощи и ни обхване онова егоистично нетърпение: защо и как, нищо не сме направили, нищо не сме! и др. под., тогава не позволяваме дори на Бога да ни помогне.
Често пъти Бог иска да ни помогне, но не може, понеже ние не Го оставяме да се доближи до нас, да даде мир на нашата душа. Противим се и предварително затваряме всеки вход за Бога. Затова, според св. Йоан Лествичник, трябва да познаваш добре своята немощ и болест, да я осъзнаеш, да я приемеш и да кажеш: Такъв съм и се принасям на Бога такъв, какъвто съм; тогава и само тогава можеш да намериш покой в душата си.
Често пъти, когато някой има плътска немощ, от която не може да се избави, си казва: Аз да се моля? Как ще се моля, след като съгрешавам и падам в плътски грехове! Няма да се моля! Няма ходя и на църква, след като върша такива неща, не чета духовни книги по същата причина, не се изповядвам и т. н. В крайна сметка какво става? Става това, че ако на сатаната са му нужни 500 куршума, за да ни унищожи, сега той прави това с един куршум.
На такъв трябва да се каже: „Добре, чедо! Не можеш да победиш тази страст, нали? Една страст те побеждава. Нима обаче целият ти живот, цялата ти личност е тази страст? Нямаш ли нищо друго? Не можеш ли да обикнеш другия човек, да се молиш, да постиш, да бдиш, да ходиш на църква? Добре, имаш я тази страст. Изолирай я, приеми, че имаш тази страст и се втурни към Бога, носейки със себе си останалата част от твоето аз. Само така ще намериш изцерение и от нея“.
Ако изпаднеш в отчаяние и се хванеш за този конкретен проблем и останеш в него, тогава приличаш, според една метафора на старците на Света гора, която описва как потъват този тип хора, на попаднал в корабокрушение човек. Корабът се разпада и става на дъски, всички се хващат за някаква дъска, а само ти се улавяш за котвата и заедно с нея отиваш на дъното. За такива казват: Той хвана котвата! Значи, вместо да хване някоя дъска, се хваща за най-тежката част на кораба и потъва. И се пита човек: нима се свършиха дъските? Свършиха се причините да се подвизаваш? Потъваш, вторачвайки се само в това нещо? В крайна сметка за какво говори това? Това е белег за липса на смирение. Симптом за егоизъм, болен егоизъм. Защо не приемаш, че си немощен, какъвто си? Да отидеш при Христос и да кажеш: Господи, аз съм този, който съм. Нечист плътски, окаян, трижди окаян, но искам да бъда с Тебе! Така са казали блудницата, хананейката, разбойникът, митарят, всички. Те принесли на Христос своите грехове.
В един разказ за св. Йероним, който толкова много възлюбил Христос, се казва, че когато на бдението на Бъдни вечер се молел и казвал: Боже мой, както се казва в тропара, ангелите Ти принесоха химн, мъдреците – даровете, пастирите дошли и Те видели, св. Богородица – плътта си, земята – пещера, небето – звездите, а аз какво мога да Ти принеса? Какво? Както се молел, той имал боговѝдение. Видял Христос като Младенец пред себе си и Му казал: Боже мой, какво искаш да ти дам? И чул отговор: Твоите грехове!
Бог това иска – да Му дадем нашите грехове, за да ги избели и очисти, да ни очисти. Както, когато отиваме на лекар и го питаме какво иска от нас. А той отговаря:
- Да те прегледам.
Разбира се, когато отидеш в лечебно заведение, лекарят не иска да му говориш за политика. Отиваш там с определена цел – да те прегледа, защото си болен. И Бог прави същото. Той приема болния и ранен от греха човек и го лекува. Стига само ние да не правим като неразумните хора и да се противим и удряме лекаря, защото иска да докосне раната ни, за да ни излекува. Този процес започва с осъзнаването на болестта, т. е. с разбирането, че сме немощни хора и трябва да разберем това правилно – с надежда и сила, която черпим тъкмо от преживяването на безкрайната Божия любов.
Друг казва, че смиреномъдрие е да познаваш добре благодатта и милосърдието на Бога
Значи, да признаваш, че Бог е милосърден, излива изобилно Своята благодат върху целия свят и че Божията благодат и милосърдие поддържат всички нас. И това е смирение: да не мислиш, че всичко ще направиш сам, че ти ще оправиш всичко и всичко зависи от тебе. Много пъти идват хора и, например, казват:
- Какво да направя за детето ми?
Отговаряш:
- Направи това и това, и се помоли, чедо мое, Бог да го покрие с благодатта Си!
Но той настоява:
- Да, кажи какво друго да направя? Какво още?
Такъв човек вярва, че неговите действия ще спасят детето му. Когато му говорим за молитва, той фактически я отхвърля, понеже смята Бога и молитвата за нищо.
Ние наистина смятаме своите действия са толкова важни, че без тях за никой и нищо няма да има полза. Докато в крайна сметка какво се получава? Ако разберем, че Бог управлява творението, че Бог е началото на всичко и Баща на всички нас, и че ако Той не ни съдейства, тогава дори да призовем всички световни сили, световна интелигентност, дипломатичност и изобретателност, тогава пак нищо няма да направим – тогава ще осъзнаем огромната сила на молитвата и колко голяма нужда имаме от молитвено общуване с Бога.
Ще разберем това, като осъзнаем, че в крайна сметка Божията благодат, милост и милосърдие запечатват нашите дела. Когато осъзнаем това, разбираме силата на молитвата и болестта на нашите помисли, постижения и дела. След това придобиваме мир и казваме:
- Виж, аз направих каквото можах и преблагият Бог оттук нататък ще допълни!
В противен случай тревогата ни изяжда, а ние търсим начини да я преодолеем, като вършим уж дела, чрез които да принесем полза на другите. Накрая какво става? Тези хора не чуват какво им говорим – показваш му един начин и веднага го отхвърля и търси друг. Показваш му втори, а той търси трети, четвърти... десети и т. н. В крайна сметка какво търси? Магии. Ако имаше начин магически да се променят всички, той веднага би се възползвал. И казват:
- Бог няма ли сила да промени другите? Защо не ги променя?
Защото Бог уважава свободата на другия и не се тревожи, не се паникьосва, както ти се паникьосваш, защото Бог вижда пред Себе си всичко – и миналото, и сегашното, и бъдещето, и всичко. Бог не се страхува. Затова и ти не се страхувай. Да се страхуваш, означава липса на смирение. Което означава – на вяра.
Следва
Превод: Константин Константинов
