Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (35 Votes)

Из беседа за блаженствата

beggarНеобходимо е да знаем, че целта на Христовите блаженства е човек да върви напред и да постигне богоподобие. Това богоподобие не е външно, не е нравствено, не означава да слушаме за това, което Христос е направил, и ние външно да правим същото; то означава вселяване на Божието Слово, на Христос в сърцето на човека. Това се случва реално, онтологично, а не въображаемо. Когато човек има в сърцето си благодатта на Светия Дух, Христос, тогава той може да функционира по естествен начин. Христовите блаженства и заповеди, цялото възпитание и обучение на Църквата имат този смисъл – да изцелят човека, да му помогнат да функционира по естествен начин, както Бог го е създал в началото и го е поставил в рая. Знаем, че Бог е нашият Първообраз. Ние сме образи на Бога. Създадени сме от Бога, въз основа на Бога. С други думи, ние сме образи на Бога - „по образ” днес ще рече "по снимка на Бога", тоест Бог е създал същества, подобни на Него - образи на Бога с потенциал да се съединят с Него.

Знаем, че падението изопачило това наше естествено сътворение. Бог остава наш Първообраз, но ние, бидейки ранени, имаме много изопачени състояния и болести в нашия живот. В Църквата започваме тази духовна борба, не за да спасим душите си в юридическия смисъл, тоест да прелетим от казана в рая, а да изцелим нашето битие, нашата персоналност, нашата личност и да продължим напред към общение и единение с Бога, Който е нашето изначално предназначение и утвърждение на нашето битие. Това е нашата цел. Ако то не стане в нашия живот, тогава нещата непременно функционират по болен начин и нашата ипостас е несъвършена, тоест още не сме намерили предназначението на нашето битие. Както и преди казахме, един от главните елементи на личността, на съществуването на Бога – по-скоро отличителният белег на движението на Бога към човека - е именно това милостиво разположение. Затова от св. Литургия и от св. Писание, знаем, че Сам Бог се нарича милостив. Ние сме получили заповед да станем богове. Получили сме възможност, власт, заповед, покана от Бога да се уподобим на Него, тъй като сме Негови деца. Следователно, ако не сме милостиви, не можем да приличаме на Него.

Относно милостинята – добре, външно може да каже някой, че се изразява в това да даваме тук-там по някой лев, по някоя стара дреха.. Обикновено, след като носим дрехите, вместо да ги хвърлим в коша, ги даваме да ги изпратят някъде другаде, на бедните. Докато по християнски трябва да е обратното. Изпрати хубавите дрехи, а носи онези, които са за изхвърляне.

Милостивото разположение е именно движението, което е характерно за Бога. Това движение е голямата любов. Лесно е да се каже, но трябва да го разберем, как става, как човек може да стигне до това състояние.

По начало трябва да се научим да не подминаваме незабелязано събитията от живота. И когато казвам това, нямам предвид черните събития, да се хващаме за тях и да ги правим по-черни, отколкото са, да изпадаме в депресия, а да се научим да виждаме този океан на Божието милосърдие в нашия живот. Ако се научим да имаме добри помисли, да имаме правилна преценка и чисто око, тогава всички неща в нашия живот в крайна сметка са благодеяния. Това е доказано - от думите на светците, но и от всекидневния опит. Знаете, че дори и тези неща, които хората определят като нещастие, травми, дори те могат да принесат полза чрез Божията благодат. Хиляда на сто съм сигурен, че човекът, който е имал травми в живота си, страдал е много, дали телесно или душевно, когато се доближи до Бога, има големи предпоставки да стане много ценен човек. Затова отците са отдали голямо значение на това как да се отнасяме към изкушенията. Изкушенията са трудните обстоятелства, които водят човека до голямо недоумение и той се чувства безпомощен отвсякъде, не вижда никъде светлина – тоест едно пристягане, душевно затруднение, което невъобразимо го измъчва и оставя остатъци в душата му. Когато този човек доближи Бога по правилен начин и благодатта задейства в него, се получава следния парадокс: Бог, Който е Лекар на нашите души и тела, не просто изцелява нашите рани, не ги изцелява в смисъл, че не оставя никаква следа, а прави нещо повече от това. Какво ли? Обръща старите рани в преимущества.

В една молитва на Водосвета се казва – днес водите на Йордан се превърнаха в лекарство. Тоест, Той претворил тези рани в изцеления, а този, който е наранен, вече познава душевния свят на човека и притежава голям запас в духовния си опит, за да може след това и той да помогне на другите хора. Затова в живота на светите хора много пъти Сам Бог оставял или по-скоро подтиквал хората – светите хора към разнообразни изкушения, към големи изкушения и много скърби – защото изглежда такава е природата на човека. Както казваме – „Ситият на гладния не вярва”. Наистина, един неизпитан човек, който не е бил изкушаван в живота си, не е страдал, не е бил нараняван и огорчаван, не е проливал сълзи - той не е изпитан. Той е нещо като тестото, което не е изпечено във фурната, а е оставено встрани и е изсъхнало – не става за ядене. Докато другото, горкото, което е във фурната, може и да е изпечено, но е много вкусно. С удоволствие го ядем. Това става по Божи Промисъл, но не защото Бог съдейства на злото! Той никога не съдейства на злото и не е причастен на злото, а ни дава възможност да променим в реални благодеяния злините и скърбите, които стават около и вътре в нас по различни и много причини, които не е лесно да проследим.

Сещам се за думите на старец Паисий, който в такива случаи казваше: „Ще дойде час, когато ще благодариш на Бога за болката, която сега изпитваш”! И наистина става така. Всички ние, малко или много, сме изпитали болка в живота си – голяма или малка, всеки със своя кръст. Ако бяхме търпеливи и гледахме нещата по духовен начин, тогава непременно в даден момент ще разберем, че тази рана се е превърнала в голямо преимущество в нас, в истинско съкровище. Давид казва в Псалтира, добър си, защото ме смири. Той казва на Бога – толкова хубаво е, че ме смири. Как ме смири? Като ме хвана, вдигна ме нависоко, удари ме в земята и станах на хиляди парчета; всъщност се потроших. Това пречупване, това смачкване е спасително. Може да кажем, че човекът, който не е бил начупен така, не става за ядене. Той е като старите кокошки, които колкото повече ги вариш, толкова по-жилави стават. Светите хора знаели това и не избягвали скърбите - напротив, не че са ги търсили мазохистично, а са ги оставяли да действат. Както направил Христос. Виждате, че, когато отишъл при Пилат, който започнал да Го разпитва, Той мълчал. Христос оставил Пилат да прави, каквото иска. Това не е било страх, а голямо великодушие. Така са правили и светците. Когато имали изпитание, скръб, изкушение, неуспех, те допускали това нещо и пребивавали в него, молейки се, защото знаели, че всички тези неща се случват, но реално не са така, както изглеждат, а както се разбират в духовния живот. В крайна сметка, духовният закон променя нещата и вместо да погинат, светците се усъвършенстват духовно и стават Божии човеци.

ChristСещате се за трикратното отричане на св. ап. Петър - без причина, просто се уплашил от слугинята. Този, който не се страхувал, се отрекъл: „Не Го познавам, не съм Го виждал”. Бог допуснал подобно падение, за да може св. ап. Петър на дело да научи какво значи човек, да бъде милостив, защото бил много смел и пламенен, но нямал снизходителност към човека и не можел да разбере какво значи човешка немощ, какво значи човешко безсилие. От друга страна, когато човек разбере това, той се отнася правилно на първо място към самия себе си. Вижте, чеда, хора сме. Вероятността за падение и грях и всякаква грешка е винаги пред нас. Това е част от нашето битие. Затова, ако имаме правилно отношение към случващото се в живота, тогава ставаме милостиви и към самите себе си. В добрия смисъл на думата, тоест не допускаме да се потопим в отчаянието: „Защо да го правя, защо да го мисля, защо да действам така, защо да не приключа всичко сега!" И се получава един порочен кръг. Мрак, а след него друг мрак. Единият по-гъст от другия. Всичко това не е от Бога. Всичко това се получава, защото не познаваме себе си. Добре, не знаеш ли, че си човек? Не знаеш това просто нещо? Научи го от своето падение.

На едно място в „Патерика” се разказва за някакъв млад монах, който имал плътска война. Ето, авторите в Патерика нямат комплекси и не се срамуват да пишат, че в пустинята монасите са имали плътска война. А ако това го кажем днес? Днес сме подвластни на стремежа да пазим своята "витрина"... Да не кажем нещо. Отците да не би да са били свръхчовешки същества или църковни хора? Хора са били, като нас. Този монах имал плътска война, отишъл при един старец и му казал, че го борят блудни помисли и не знае какво да прави. Старецът бил свят човек, но нямал опит. Не знаел какво означава плътска война. Затова му отговорил: „Чедо, ти си монах, да те борят тези неща, да имаш такива помисли, това нещо не е монашеско дело! Това е противно на монашеския образ, не е добро нещо”. Като чул това, монахът се отчаял и си казал, че не става за монах и решил да отиде в света. Той тръгнал през пустинята. По пътя срещнал друг старец, който чрез благодатта на Светия Дух прозрял какво се случило.

- Къде отиваш, отче?

- Отивам в града.

- Какво ще правиш там?

Тогава монасите не ходели в градовете.

- За съжаление, помислите ме борят, казах на еди-кой си старец, че имам плътска война и той ми каза, че това не е дело на монаха и след като не мога да бъда монах, ще оставя монашеския образ и ще отида да се погубя.

- От колко години си монах?

- От осем.

- Аз съм от седемдесет години и още ме борят тези помисли. Не се страхувай! Имай търпение, върни се и Бог ще ти помогне! Аз ще се моля за тебе.

И наистина, Бог освободил монаха от тази война. Но аввата направил и нещо друго. В молитвата си казал: „Боже, моля те, изпрати изкушението на този монах върху стареца, който му казал това!”.

И наистина, изкушението се прехвърлило върху великия подвижник. След един-два часа го видял да се задава насреща:

- Къде отиваш?

- Остави ме, отивам в града.

- Бре, чакай, какво стана?

- Не мога, имам изкушение, задушиха ме помислите.

Той му казал:

– Върни се обратно! Това си го изпати, за да се научиш какво означава човек и друг път да не лишаваш от надежда тези, които идват при тебе.

Искам да кажа, чеда, че когато човек разбере този факт, когато сърцето му придобие това милостиво разположение, първо на първо той помага на самия себе си. Научава се да има здрава връзка със себе си. Той не оправдава греховете си, не си казва: „Прави всичко, то не е нищо!”. Не! А каквото и да стане, той се изправя пред самия себе си по правилен начин. Научава се да преценява правилно нещата. И как да го кажем? Трябва не да умъртвяваш своето аз, а да го оживотвориш по красив начин. Да отсечеш волята за грях и да имаш правилни, истински взаимоотношения, което може да се окаже много трудно, но когато се върши с милостиво разположение, тогава става по правилния начин. Тези думи се отнасят до нашето аз.

Що се касае до братята ни, другите, когато имаме милостиво разположение на сърцето, се освобождаваме от индивидуализма, в който живеем – а именно, че не можем да общуваме с другия човек. Тогава движението към другия е движение на любов. Приемаме другия човек, не го отхвърляме, каквото и да прави. Колкото и грехове да има, както и да е облечен, колкото и чудат да бъде. Милостивият няма у себе си разположение да съди за тези неща, да осъжда или отхвърля. Затова Христос е казал в Евангелието: „Внимавайте да не презрете нито един човек”! Не можеш да презираш, камо ли да осъждаш, това окончателно те отсича! Дори за най-малки неща.

Ето един друг пример, разказа ми го самият човек. Преди няколко месеца той претърпял корабокрушение в морето. Тук, в Кипър. Бил с лодката си, на риболов с още двама души. Това е трудно занимание, времето лесно може да се промени и да се удавиш. Този човек много ругаел и хулел – Христос, Света Богородица, свещениците, мене. Една негова съседка ми го каза. Той нямал никаква връзка с Църквата. Много ругаел, от малък не ходел на Църква. Сега може и да е на 40 години. Привечер, изведнъж лодката, която била много здрава, започнала да се пълни с вода. Опитали да запалят мотора, но поради многото вода не се запалил. Решили да опитат с греблата, но щом мръднали, лодката натежала и започнала да се пълни още повече. Опитали да се обадят телефона, но човекът се подхлъзнал и телефонът паднал в морето. Накрая лодката се изправила и се потопила във водата. Било нощ, в края на пролетта. Започнали да плуват. Какво се случило с него? Денят преди да тръгнат в морето неговата съседка, същата, която всеки ден слушала руганите му, му занесла някакъв ключодържател с образа на Богородица, на който пишело  „Запази ме под Твоя покров!" Жената му го дала, за да слага ключовете си на него. Случайно неговият се счупил и въпреки че не обичал такива неща, рибарят решил да го вземе. Взел го, погледнал какво пише и го прочел: „Запази ме под твоя покров!”. Сложил го в джоба си преди да тръгне с лодката. Когато извадил ключовете, го видял за втори път. Пак не му обърнал внимание, но когато лодката се потопила, ключовете били в джоба му. По-късно той ми разказваше: „Чувствах, отче, една сила от това нещо”. За съжаление другите двама се удавили. Единият към 23.00, другият към 01.00. Той дори държал единия от тях, докато го извади на брега. Трагична ситуация. Човекът плувал, излязъл от водата в шест сутринта. На брега веднага припаднал, минали дни, докато се съвземе, претърпял шок, сега не иска да чуе за вода, за риболов и т.н., но на ум непрестанно му идвала тази фраза: „Запази ме под Твоя покров!”. Той докосвал образа на Богородица в джоба си и  чувствал, че от това малко изображение получавал такава сила, че плувал цяла нощ и даже държал удавилия се в ръката си. Другите, които били добри плувци, се удавили.

Вижте какво означава Божията милост. Една обикновена вещ, която изглежда толкова незначителна. Бог използвал това дребно нещо, за да хване този човек и да го спаси. Не че просто се спасил от удавяне, защото така или иначе в един момент ще умрем. Той го спасил от духовното удавяне, за да може човекът да живее вечно. Това има значение. Когато човек вижда Бог да действа така, по крайно милостив начин, тогава не е възможно човешкото сърце да не се трогне от Бога и да не разбере как Бог действа.

Ако Бог действа така, тогава ние кои сме, че да действаме по различен начин? Ако Бог оправдава човека и се отнася към човека като Баща към син, като истински Родител, нима ние имаме право да правим нещо друго?

В крайна сметка, блажен е не този, който приема милостинята, а който я дава. Това движение всъщност помага на самия човек. И обратно, човекът, който няма това разположение в себе си, е нещастен. Много нещастен – такива се богатите. Не само тези, които имат много пари. Те може да имат пари и да бъдат милостиви. Но има и хора, които имат разни неща, имоти, знам ли какво, и са достойни за оплакване. Познавам милионери, какво да ви кажа... Веднъж бях в къщата на един милионер. Дъщеря му, горката, отиде до магазина, остави автомобила отключен и откраднаха портмонето й, в което имаше близо 60 лири. Върна се вкъщи и се чудеше как ще каже това на баща си. Защо се тревожиш, детето ми? Откраднаха ти 60 лири и ти вместо да кажеш „Хубаво, че ги откраднаха”!, след като сама не ги даваш, седиш и плачеш. Не можех да повярвам. А когато се върна баща й, се ядоса много. И му казах: „Абе, човече, наистина Бог да ви съжали! Какъв е тоя хал? Загуби 60 лири и се ядосваш - ти, за когото парите вече са само цифри!”.

Едно време сребролюбците събирали парите, броели ги всяка вечер, галели ги, отново ги преброявали, изпитвали доволство, наслада. В крайна сметка, това е сребролюбие, сластолюбие. Сега парите са в банката. Сега те са въпрос на цифри. Как един богат да се радва на парите? След като не са в него.

Този нещастен човек се ядоса. Направи голям проблем, защо било станало така. Тези хора дори себе си не съжаляват. Имат всичко, а дори не могат да му се радват.

Нали знаете за Карагьози (хумористичен персонаж, герой от гръцкия народен фолклор, бел.ред.), който отишъл в една фурна, както винаги гладен, стоял пред витрината и гледал хлябовете. Гледал ги, гледал ги, собственикът влязъл и той се провикнал към него:

- Тия всичките хлябове твои ли са?

- Е , мои са…

- И защо не ги ядеш?!

Милият, единственото решение за него било да ги изяде.

Да знаете, че децата на богатите са най-нещастните деца. Да видите как богат човек прави скандал на детето си за десет лири, това е болест. Коя е причината? Причината е, че този човек не е развил духовно себе си... Знаете какво казал Христос, когато видял една бедна вдовица да пуска две лепти. Той я облажил, защото дала, каквото имала. Това е щедрото сърце. Казвам ви от опита си, в манастира виждам бедни хора, но знаете ли колко са милостиви? Не можете да си представите. Най-милостиви са бедните. Някой богат, много рядко, ако даде нещо, ще го разгласи, и не само това. А има и нещастни хора, които правят милостиня като инвестиция. Както някой отива, купува един хотел и казва: "Ще дам 100 000 лири и ще взема догодина 200 000 лири". Така си мислят, че инвестират в рая. Да дам 200 000 лири да отида в рая. Разбирате ли? Да си резервира място в рая! Това е нещастно състояние.

Всичко това става, защото човекът не е минал през тази духовна педагогика, за която говорихме в началото, или ако е минал през нея, не я е приел благотворно чрез Божия Дух, а по светски. Тогава той не само не се изцелява, не само не изцелява другите, но и се превръща в тиранин. Той тиранизира себе си, тиранизира и другите. Последицата е, че остава сам. Напълно сам. Това е индивидуализмът. Това означава дяволизиране. Обратно, чрез милостивото разположение Божият човек се съединява с целия свят и сърцето му гори за целия свят, дори за демоните. На другия сърцето му дотолкова се охлажда, че не съчувства дори на детето си. Може да е станал на сто години и да държи на своето, да не дава нищо на никого. Когато човек действително изврати душевния си свят, тогава се стига до това положение.

Различните изпитания са много благотворни. Не се плашете от изпитанията, ако бъдете наранени, огорчени, или се провалите. Действително блажен, трижди блажен е човекът, който не е успявял в живота си, бил е нараняван, огорчаван, мачкан, оплювали са го - това е голяма благословия и привилегия. Това е голямо нещо, когато го оползотвориш правилно. Не се страхувайте! Както казва св. Йоан Златоуст: „Никой да не се страхува от смъртта!”, защото смъртта на Спасителя ни е освободила. Не се страхувайте от тези неща, от тези комплекси, от тях ни е освободило нещо, което не може да бъде победено от житейските неудачи и това е вярата, която победи света. Вярата в Бога е нещо, което поставя човека над всички преходни неща. Каквото и да стане, човек гледа на неудачите отгоре, те не го докосват. Просто ги вижда и всичко в него се превръща в духовно благодеяние. Затова бъдете търпеливи, приемете тези неща с много радост, с благодарност.

Още нещо, което е много важно за милостивото разположение, това е молитвата. Човек, който не се моли, не може да разбере за какво говорим. Сърцето му не се пречупва, а и да се счупи, така си остава - не може да бъде сглобено. С други думи, на много хора сърцето е станало на хиляди късчета вследствие на различни обстоятелства – от работата, от отношенията им с другите, от различни проблеми. Добре. Всички ще минем през това състояние. Онова, което не оставя руини в нас, сглобява ни и прави от късчетата нещо по-хубаво отпреди, е молитвата. Тя е силата, която подържа човека и дава смисъл на всички скърби в настоящия живот. Освен това молитвата прави сърцето на човека по-чувствително и тогава той с удоволствие приема всички действия на Бога и разбира начина, по който Той действа. Докато човек, който няма тази чувствителност, каквото и да направи Бог, не само, че не го приема и не разбира, а за съжаление и го изопачава. Сещаме се в един случай.

Някой си хулеше един Божий човек и този добродетелен човек, който беше похулен и оклеветен, отиде и му каза: „Прощавай, братко, ако те наскърбих, прощавай!”. А онзи, вместо да се трогне, отвърна: „Разбира се, че си виновен и затова искаш извинение!”. Тоест, такъв инат беше.. Поне да замълчи, ако не може да каже: „Извинявай и Бог да ти прости!”. Сърцето му е мъртво.. Ако Божията благост, доброта и милост не те трогва, най-малкото си замълчи!

Това се получава, когато човек не се моли. Затова трябва да се научим да отделяме време за молитва и да бъдем търпеливи в нея. Тя се извършва с търпение. Молитвата е като храната. Когато ядете, благодарете и благословете Бога, казвайте: „Благодарим Ти Боже, че си ни дарил със земните Си блага”… Молитвата ще те храни духовно, в крайна сметка не си само мозък, разбери го. Човек си, имаш нещо повече от тези неща. Трябва да се храни душата ти, ако не направиш това, утре каквото и да направиш, ще бъдеш като компютър - натискаш клавишите и излизат решенията. И когато тръгнеш да се жениш, ще сложиш любимата си в компютъра да видиш колко предимства и недостатъци има и компютърът да ти отговори: „Тази не я вземай!”. Липсва правилна връзка със себе си и другите.

И да обобщим. Църквата дава равновесие, тя се опитва да вземе човека и от неуравновесен да го направи уравновесен, от нещастен и угнетен да му даде хармония, да се радва на всичко около него, като първо го свърже с небесния му Баща – Бога. Ако не го свърже с Него, след това и останалото ще бъде криво, все болни неща. Те няма да бъдат такива, ако човек се свърже с Бога и придобие хармония във вътрешния си свят, в душата си, с Бога, Който е Първообраз на битието на човека, и ако разбере милостивото разположение на Бога - тогава той чрез вярата се издига над човешките неща и не се страхува от хората. Св. Максим Изповедник казва, че човекът, който не обича нищо човешко, обича всички хора. При мене идват някои млади хора и ми казват: „Искам някой да ме обича!”. Абе, дете, това е болно нещо. Ако искаш да намериш някой да те обича, аз ти казвам, че няма да намериш никой да те обича, както ти искаш. Или пък да питаш човека до себе си: „Обичаш ли ме?”. Ама това не е въпрос. Ако казваш на другия: „Моля те, заобичай ме! - приличаш на някои бебета, които имат нужда от нечие присъствие. Ако ти обикнеш, тогава ще се усъвършенстваш. Ако искаш да бъдеш обичан, тогава ще останеш болен. Трябва да намериш сила да изхвърлиш това нещо вън от себе си и да се научиш да обичаш, без да се страхуваш. Не се страхувай. Остави другия да прави каквото иска. Да казва каквото иска, да пише каквото иска. Абсолютно нищо няма да стане. Защото има едно нещо - тази връзка с небесния Баща, която ти дава сила. Ти стоиш над тези неща. И обичаш правилно - понеже не обичаш нищо човешко, не се нараняваш. Този, който обича правилно, не се наранява, не се разочарова, остава цял. Виждал съм много Божии хора, които ги обвиняваха, клеветяха и бяха много доволни от всички - за тях всички бяха много, много добри. Чак понякога бяха комични. Имахме такива старци – питат ги: „Познаваш ли го този и този? „ Оо, много добър човек!" За когото и да питаха. Никой не беше лош. Чудно нещо, как за светците няма лоши, а за нас всички са лоши. Всички са виновни, включително и родителите ни. Чудно нещо. Да не можем да имаме здрава връзка нито със самите нас, нито с хората около нас. Да сме неспособни на хубава връзка, пълна с любов и милостиво разположение...

Вярата в Бога дава сила, молитвата дава чувство на сърцето и търпение в изкушенията и изпитанията – това е ключът, с който влизаме в пространството на свободата. Тогава ще разберете какво означава свободен човек – който не се страхува от абсолютно нищо, движи се навсякъде, в целия свят, без трудности. Светците са били убивани, разпъвани на кръст, а се грижели за тези, които ги убивали - както св. дякон Стефан. Това е милостивото разположение...

Превод: К. Константинов

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k98df 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.