Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (88 Votes)

ElpidaКое e по-полезно за младия човек, който е разочарован от хората – да се отдалечи от всички и да отбягва всякакви контакти, да се затвори в себе си и да се пази от ново разочарование, или все пак да има социални контакти, да създава нови връзки с хората и да рискува нови разочарования?

И още един въпрос: изолацията и усамотяването  главно душевни  на младия човек от неговите ближни не води ли до нуждата от по-силно общуване с Бога? Така човек стига до решението да поеме по монашеския път. Мислите ли, че това решение е правилно?

Нека започнем от втория въпрос. Първо трябва да знаем, че никой не може да направи нещо здраво в момент, когато е подвластен на различни емоции, които движат неговия душевен свят. Това означава, че когато човек преминава през период на разочарование от хората и живее в самота и изолация, това не е моментът за важни решения  не бива нито да тръгва да се жени, нито да става монах. Той трябва да изчака да възстанови мира и хармонията в душата си и едва след това ще разбере какво иска да прави в живота си. Тогава според свободната си воля ще може да направи това, което мисли. Силно наскърбеният или много радостният човек винаги допуска грешки в решенията си. Затова в едно поучение се казва: никога не вземай решения в живота си, когато си наскърбен или въодушевен, защото обикновено по-късно ще се каеш.

Мисля, че всички имаме този опит, когато решаваме да направим нещо в състояние на силна радост и въодушевление, след това се оказва, че не можем да продължим да живеем в състоянието, в което преди сме били, чувството за еуфория е изчезнало. От друга страна, монашеският живот не е лесен. Трудното не е, че ставаме в три през нощта, правим поклони вечер, не ядем месо и постим  това са лесни неща. Трудното в монашеския живот е друго. Мисля, че най-трудното е съкрушаването на идола, който имаме за себе си. Когато човек стане монах, разбира, че всичко, което е мислел, че притежава в света, а именно, че е много добър човек, свят, с разни добродетели, който води духовен живот  всички тези неща в монашеството се сриват, рухват, човек се съкрушава, разбива се хубавата картина за собственото му аз. Нужна е огромна душевна сила, за да да издържиш това съкрушаване. Нужна е изключителна душевна сила, за да не се отчаеш, защото едва тогава виждаш какво реално представляваш  а то е нещо, което никога не си си представял. Виждаш всички пороци на света в себе си, всички страсти, всички помисли, странни, необичайни неща, които никога не си си представял, че може да ги има в теб, но въпреки това виждаш как те изникват от твоя вътрешен свят и всяват страх, тревога и уплаха в душата ти. Тогава човек се пита  какво става с мене? Защо? Защото, за да може да се обнови целият човек, той трябва да се спусне до дълбините на смирението. Това спускане не е нещо, което се учи в света. Не е като някой да ти каже: Знаеш ли, ти си грешен, немощен, окаян!, а се преживява опитно. Често пъти се стига до трагични граници в битието на човека. В този трагичен час остава само едно нещо в човека, в монаха. Кое е то? Вярата в Бога. Сещате се, че когато св. Силуан преживял ада, т. е. слизането до крайната степен на гибелта, Бог му казал да държи ума си в ада и да не се отчайва. Като единствено спасително въже за човека остава надеждата в Бога и той изобщо не може да се надява на себе си. Не знам, дано Бог ви опази да не преживеете такова състояние, без да имате надежда. Ако имате надежда, е добре, но ако нямате, е трагично.

Много пъти съм казвал, че това, което всеки ден виждаме около себе си и го живеем, т. е. тези граници на гибелта на човека, които понякога водят до неговото саморазрушаване, е онова, което преживяват светците, но с една разлика. Те стигат до границите на своята гибел, имайки за единствена надежда Бога. Днес човекът преживява границите на своята гибел без никаква надежда и така единствената негова надежда е неговата смърт. Затова човек стига до самоубийство, защото не може да понесе живота или намира други заместители  например взема медикаменти, наркотици или нещо друго, за да излезе от тази празнота. Той не може да издържи реалността  тази около него и собствената му реалност. Той започва да търси други неща, да пие, да пуши различни треви, цигари... и търси утеха.

И тъй, това са трагични граници в човека и в монашеството, които монахът реално и интензиввно преживява още в самото начало. Това е трудното. Мисля, че в света има моменти, когато всеки човек ще стигне до крайния предел на своята издръжливост. Мисля, че при всеки човек ще дойде определен момент, в който ще преживее това нещо. Но, знаете ли, това е велико, голям успех, така да се каже. Защо ли? Защото след това всички останали неща са лесни. Сякаш през теб е минал валяк и след него някаква малка машина  нея изобщо не я усещаш, не ти прави даже впечатление, тъй като преди това си бил размазан от тежестта на валяка. Когато човек слезе до дълбините на своето битие и почувства това отчаяние, той може да се възкачи, като има за единствена надежда Бога. Ако няма Бога за единствена надежда  там е проблемът, защото ако разчита на нещо друго, ще бъде като въжето на Метеора. Знаете ли? Ходили ли сте на Метеора? В миналото спускали монасите с въже, тъй като нямало пътища. Слагали ги в кош  сигурно сте чели, има го в старите книги. Там има огромни скали. В един анекдот се казва, че когато някакъв поклонник влязъл в коша и започнали да го спускат, той се запитал колко често сменят въжето. Попитал монаха, който го спускал:

- Отче, сменяте ли често въжето?

А той отвърнал:

- Когато се скъса, го сменяме!

Представете си да те спускат в онзи кош с бездната под тебе и другият да чака да се скъса въжето, за да го смени. Ако хващаме други въжета, които са човешки, тогава правим същата грешка.

Връщаме се към първия въпрос.

Решението не е да се отдалечаваме от хората и да се затваряме в себе си. Това не е решение на самотата, нито пък да не се прибираме вкъщи, да обикаляме цяла нощ по заведенията, да пием, да се замайваме и да повръщаме тук и там, тъй като сме изпили десет бутилки вино. Решението не е в тези неща. Решението на самотата е друго. Нито едното, нито другото. И едното, и другото са човешки неща, които водят до болестни състояния. Решението на самотата е човек да научи кое е правилното общение, как да общува правилно с другите хора и как на първо място да общува с Бога, Който е Негов Баща. Човек никога няма да се разочарова от Бога, нито ще бъде предаден от Него. Затова, когато имаш правилна връзка с Бога, тогава Божието присъствие действа в човека в пълна степен, изпълва човека, дава на човека всичко онова, което му липсва. След това другите и да го наранят и разочароват  добре, като човек може да се наскърби  но никога няма да стигне до предела на отчаянието от хората, защото не очаква всичко от тях.

Трагичното днес е, че отдаваме цялото си сърце, цялото си същество на човешки неща, на ограничени, относителни неща. И сетне, когато настъпи час, се разочароваме, не защото хората са лоши, не, те изобщо не са лоши, а много добри, но говорим за хора, които не могат да откликнат напълно, в степента, която ние искаме. Нямат тази възможност, тези сили или не могат да почувстват това, което ние чувстваме. Знаете ли колко страшно е да обичаме някой човек, да искаме и той да ни обича, а той да не може да ни обича? Тогава започват трагедиите:

- Обичам те, обичам те, а ти не ме обичаш!

Добре, обичаш другия донякъде. Не може обаче да бъдеш влюбен в него насила, няма някакво копче, което натискаш и се влюбваш в другия. Ти може да го обичаш, да искаш да се ожениш за него и в този човек да влагаш всичките си мечти, цялото си същество, да го виждаш навсякъде, в книгите, където и да отвориш, да го виждаш вътре, дори в яденето, в тенджерата, но другият човек да не може да отвърне. Или може да е обвързан с друг човек или да няма това разположение. И какво правим? Да се самоубием? Когато другият не може да отвърне, какво става с нас?

Или другото. Говоря ви за неща, които се случват всеки ден. Имате връзка, здрава връзка, но в определен момент става нещо, някой от съпрузите претърпява падение, изкушение, предава съпруга си. Тогава какво става? Потъваме в отчаяние? И ни обхваща егоизъм – всички тези болни неща, които са грозни, болни и неградивни? Или когато дойде часът на смъртта, когато си замине половинката, замине си детето, стане нещо трагично  неща, които стават всеки ден около нас. Ако възлагаме цялото си същество на такива неща, знайте със сигурност, че в даден момент ще се разочаровате. Затова ни яде този страх, тази несигурност. Несигурността днес ни яде и тя създава този стрес, тази тревога. Защо? Защото сме построили нашия живот, положили сме всичко в тези неща, в нашето здраве. Здраве да имаме!  казват, ама защо да имаме здраве, винаги ли ще имаме здраве? След като е естествено в даден момент здравето да се разклати. Какво очакваше? Да си на 80 години и да си здрав? Е, в даден момент здравето ти ще се влоши. В даден момент ще се разочароваш от детето си, от съпругата си, от работата си, от самия себе си, от своите сили, от всички тези неща. Именно разочарованието е гибел, защото сме закрепили цялото свое съществуване върху тези неща.

Докато първата и основна Божия заповед е да възлюбим Бога с цялото си същество, с цялото си сърце, душа, ум, мощ, с всичко. Ако възлюбим Бога с цялото си същество и се уповаваме на Него, тогава другите неща идват като последица. Бог е непоклатима основа, която по никакъв начин не може се поклати, каквото и да падне върху Бога, то се разбива. Дори самата смърт не може да победи вярата в Бога. Така човек има непоколебима вяра, напредва в живота си и преодолява всички събития, които му се случват. Разбира се, не с равнодушие, но има някаква граница. Той може да каже това, което казвали старите хора, нашите баби: „Каквото Бог иска, както Бог иска, каквато е Божията воля”. Това може да е обикновен израз, но е изключително важен. От него, от тази вяра извира мир и покой в човека, сигурност, изчезва тревогата, която днес ни обхваща  защото оставя Бога да действа в нашето битие. От момента, в който ние искаме да устроим и да уредим всичко  е, тогава е естествено във всеки един момент да очакваме нещо да не върви добре и всичко да рухне.

Следователно, когато ни обхващат тези младежки чувства и търсим усамотяваме, затваряме се в стаята, не искаме да не излизаме навън, да ни почукват по вратата и да ни оставят яденето пред вратата. Или предпочитаме да общуваме с хартийки, майка ти да сложи бележка Да ядеш на обед!  тогава нищо не се получава.

Е, тези неща не са хубави, те са болни, не ги правете! Разберете, че проблемът е другаде. И какво стана като се изолира? Или пък не се прибираш вкъщи – двете крайности. Хвани средния път и разбери, че проблемът не е в това, че някой човек те е разочаровал, а че ти липсва същностна връзка с Бога. Това е същността на проблема, това е решението, което Църквата винаги предлага. Затова Църквата е съвременна, днес е на мода, и трябва да се чувстваме, че сме последната дума на модата, защото словото на Църквата е актуално и отговаря на най-актуалния проблем на битието на човека и особено на младия човек. Докато виждате, други хора, как да го кажем, по-възрастните, нямат такива проблеми, слагат парите си в банката и чакат пенсията си. Сигурност. Гледат си здравето, често правят изследвания, тичат по лекари, да не се вдигне холестеролът, захарта и т.н. Да, сигурности, правят хиляди неща и нямат усещане за липсата на Бога. Това не е хубаво.

Младите хора днес преживяват всички събития интензивно и това е добре, защото именно в интензивния живот, който води, младият човек ще преживее и Бога по интензивен начин. Затова днес е налице обръщането на хората към Църквата и сетне идват социолозите и питат: Ама какво става?”. Е, какво става? Нека сами открият какво става. Защо? Защото има един фактор, който не подлежи на тълкуване. И това е факторът Бог, както и факторът човешка душа, които функционират в пряка връзка и по парадоксален начин. Душата на младия човек има интуиция и разбира  без значение, че е замаяна  че там съществува това, което реално й липсва и когато открие Бога, всичко друго автоматично отстъпва на заден план. С други думи, когато открием Бога в живота си, тогава се извършва една промяна, която не може да се обясни. А възрастните се питат:

- Но как синът ми, който довчера не се свърташе вкъщи и се връщаше в ранни зори, нервничеше за най-малкото нещо, не му стигаше една приятелка, а искаше десет, как сега не прави тези неща? Какво си му направил! Той има нужда от психиатър, трябва да отиде на лекар!

Това е явление, което според светската логика се нуждае от лекар – целият процес, в който човек се променя и преобразява. Променят се неговите потребности, променят се неговите сензори, усещания, променя се цялото му същество, връзката му със света, със собственото му аз, с неговата среда, с тялото му, с телата на другите хора. Променят се всички тези усещания и това не може да се обясни. Ако отнемеш събитието на Божията благодат и не го приемеш, не го разпознаеш, тогава наистина трябва да отидеш някъде да те прегледат, защото няма друго обяснение.

Пак казвам, за да приключим:

Двете крайности – когато човек се затвори и не говори с никой, защото се отбранява, това постепенно ще го доведе до болни състояния. Това е неправилно. Или другото: да се забрави и съсипе навън, да започне да не се прибира вкъщи и да гуляе, да пее и да танцува, за да се забрави. Знаете ли какво означава думата развлечение? Тя означава разпръскване, т. е. ставаш на хиляди парчета. Седни след това да събереш парчетата! След като се си пръснал и си станал на хиляди парчета, загубил си себе си, загубил си връзка със самия себе си и не можеш да се сглобиш отново. Нужен е среден път, хармония  нито едната, нито другата крайност. Човек трябва да се научи да пренарежда нещата в себе си и да ги сложи на правилното им място. Да разбере абсолютната нужда от връзката с Бога. Второ, откъде започват и къде свършват връзките с другите хора, какво трябва да очаква от другите, какво трябва да очаква от себе си, какво трябва да очаква от естеството на нещата, от неговата среда, така че, когато след това дойдат тези неща, да не се разочарова, а да ги разглежда като естествено явление в неговия живот. Животът ни включва това, това е нашият живот.

Що се отнася до съкрушаването на идола на собственото ни аз  живеем го в монашеството, но и в света дори по много жесток начин. Понякога дори по-жесток и от монашеството, защото тук, в света, нещата често са диви – някой ти удря един ритник и никой не се интересува. Въпросът е, че в света съществуват и човешки утехи, които се дават на човека като лесни решения, т. е. има по-лесни решения, докато в монашеството не съществува човешка утеха и човекът е призван да преживее самичък това събитие, напълно сам, без никаква външна намеса. Няма нищо до него, абсолютно нищо. Единствената надежда остава Бога, но и Бог не присъства, Той присъства, но отсъства, т. е. Бог присъства и те оставя дотам, където казваш: Всичко свърши, загивам вече! Защо? Защото само по този начин човек открива своите сили, така да го кажа, т. е. по-скоро активира силите, които има в себе си. Това обаче е много болезнено. Христос като Човек на Кръста стигнал до предела и затова казал „Боже Мой, Боже Мой, защо Ме остави?”. Всеки човек стига до този етап, но виждате, че Христос се обърнал към Отца с молитва като Господ и нашата борба е именно в това. В онзи час, в който сме напълно сами и няма никой до нас, няма човешка помощ, нито помощ от Бога, е много трудно да се обърнем към Бога, изключително трудно. Докато в света има човешки утехи и нещата са по друг начин. Така мисля, може и да греша. Във всеки случай от опита на много монаси и много свети хора видях това  че там, в монашеството, човек действително стига до предела, до предела на своята издръжливост. Затова не е възможно човек, който няма душевна сила, да издържи монашеството, по никакъв начин няма да издържи. Монашеството е като пещ, където температурата е хиляда градуса. Там горят и се топят метали, не хора. Да, външно може нищо да не се вижда.

Веднъж отидох в един манастир на Света Гора. Този манастир, няма да ви кажа името му, външно е изключително хубав манастир, т. е. всички монаси са усмихнати, любезни, млади, образовани, има университетски преподаватели, лекари и ще кажеш, че в този манастир навсякъде цари радост, което на Света Гора не се среща толкова често. Посетих един старец, който беше на легло, защото го познавах и го попитах:

- Какво правиш, дядо? Как си?

- Добре!

Поговорихме малко и той ме попита:

- Как ти се стори манастирът ни?

- Хубав! Всички отци са добри, усмихнати!

Той ми каза:

- Знаеш ли? Външно така изглежда, вътрешно обаче манастирът е страшно полесражение, пещ, която изпитва хората, които са вътре.

И наистина, този манастир изглежда хубаво, един от най-аскетичните манастири на Света Гора, т. е. аскезата в този манастир не съществува в други манастири, във всичко, и в яденето, и в... е, няма да ви кажа, за да не се ужасите, но във всеки случай аскезата там е страшна. Външно не си личи. Защо? Именно защото духовните явления не са като светските неща, и когато например преживяваш това духовно събитие, не те заболява стомахът, както става в света, когато имаш някаква скръб, нито те обзема сърцебиене, нищо. Имаш мир, контролираш състоянието, без биологични симптоми, в дълбочината на сърцето ти, на твоето същество обаче съществува това събитие, това трагично събитие. Не знам дали мога да ви го обясня.

Не всички хора са едни и същи. Затова всеки човек го преживява съобразно своята мяра, характер и възприемчивост по аналогичен начин  по един начин го преживява от първия ден, по друг начин по-късно. Не знам. В Божия Промисъл е как става това нещо. Но не при всички хора е едно и също. Има хора, които претърпяват много големи битки, изключително много, мощни войни, т. е. това е невероятно нещо, немислимо, което и да ти го опишат, не го вярваш.

Св. Силуан, казва: Ако знаех какви нощи щях да прекарам в манастира, нямаше да мога да прекарам сам дори една нощ! И въпреки това прекарах хиляди такива нощи. Именно защото е преживявал това състояние, но заедно с Божията благодат. Ако отнемем благодатта, нещата биха били непоносими. Въпреки това, чеда, колкото и страшни да изглеждат нещата външно, това е много важно. Сещате се в Стария Завет, където се описва случаят с тримата момци, които персийския цар хвърлил в пещта, която имала 40 лакти пламък. Представете си 40 лакти, колко метра са? Почти 25 метра. 25 метра пламък, след като никой не можел да се доближи. Хванали момците и ги хвърлили вътре. Когато ги хвърлили, в пещта станало чудо и се появил свеж полъх, който оросявал пламъка. Всички отвън мислели, че момците ще умрат, а те били сред пламъка и възпявали и хвалели Бога. Така става и с човека, когато преживее духовните събития. Външно това състояние изглежда страшно и човек не може да го види, но когато попаднеш вътре, тогава преживяваш нещо странно, т. е. не чувстваш това нещо. Ще ме попиташ как не го чувстваш, след като го чувстваш? Е, тук е парадоксът, който винаги се случва в Църквата. Животът и смъртта съществуват заедно, радостта и скръбта, бедността и богатството, аскезата и веселието, трагедията с радостта на Бога. Затова, въпреки че човек претърпява това страшно изпитание, той не бяга от него, а остава там, защото там открива Божието присъствие, което оросява пламъка.

Основата на всичко това обаче е вярата. Ако човек няма тази вяра, няма да успее. Затова един разочарован от човешките дела човек никога не може да стане монах. Монаси стават тези, които са свръхоптимистични, стават тези, които, не че не са разочаровани, но как да го кажа  имат абсолютната сигурност, че могат да направят всичко в живота и съзнателно отхвърлят всичко. Тоест, монашеството не е решение в ситуация на безнадеждност, както казват някои: Иде ми или да се самоубия, или да стана калугерка! Това не е решение, а грешка...

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kaauy 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.