Изпитваш ли тревога?[1] Задавал съм този въпрос на изключително много хора и повечето ме поглеждаха, усмихваха се и казваха: “Отче, въпросът риторичен ли е? Естествено, че всички изпитваме тревога. Ти да не би да не се тревожиш?"
И тогава се оказах в трудно положение: докато питах всички, питах и себе си, и видях, че и аз изпитвам тревога. Всички много се тревожим. И сега, преди да започне предаването, изпитвах тревога и се чудех дали ще успея да кажа това, което трябва. Да, и аз се тревожа.
Отиваш в училище, виждаш малките деца - и те се тревожат, и те имат напрежение в живота, надпревара, несигурност, паника и неувереност, всички се тревожим. Невероятно, но това вече се превърна в световна епидемия. Всички ни обхваща това състояние. Чухте ли какво казах – всички ни обзема. Защо го казвам?
Защото тревогата е нещо, което не се описва точно, не знаеш какво представлява. Казваш, че е нещо, което чувстваш и го описваш, но не зная дали има определение за нея. Какво е в крайна сметка тревогата? Страх, несигурност, паника, неувереност - много неприятно състояние, което обзема душата ти за нещо, което чувстваш като идваща заплаха, или заплаха, която е отминала. То е нещо, което е станало и те обърква, вътрешно те потиска, обременява душа ти като плоча, която смазва сърцето или нещо, от което се страхуваш, че ще стане, но още не се е случило.
Страшно е, ако се замислим закъде бързаме. Бързаме към нашия край. Сякаш планираме да умрем, защото не се наслаждаваме на живота, който Бог ни е дал, а постоянно сме в гонитба, постоянно очакваме нещо ново, нещо по-ново, нещо по-различно от днешното. И въпросът, и недоумението е следното - кога ще се зарадваме на днешното? Кога ще му се насладим? Сега, тук и сега, днес, това, което сега е в ръцете ти, изчезва толкова бързо. Времето лети. Говоря и времето се търкулва и отминава. Веднъж едно дете ми каза: „След пет минути ще бие звънецът”. Казах му: „Видя ли? Тук си, сега си, а мисълта ти е насочена към това, какво ще стане след пет минути. Мислиш, но не за да мислиш с грижа как да подготвиш своето бъдеще. С други думи, не живееш в настоящето, не живееш настоящия момент!”
Настоящето постоянно ти се изплъзва, постоянно живееш в друго време - движиш се между миналото и бъдещето и губиш настоящето. Сега часът е един и нещо, но живеем не в един и нещо, а в утрешния ден, вдругиден, във времето след един месец, как ще бъда след една година. Отиваме далеч, по един несъзидателен начин, не с творческо въображение, а с тревожно въображение. Въображение, което ни кара да се разболяваме и на нищо да не се радваме. Сега отиваш да свършиш някаква работа, а след малко нито на тази работа се наслаждаваш, защото докато работиш, ще мислиш за следващите задачи и когато вършиш следващите, ще мислиш за утрешните и така докрай... Не живеем никога сега, тук и сега - което, да ти кажа, е единственото сигурно, единственото безопасно, единственото, което държиш в ръцете си, което ти принадлежи, на което можеш да му се радваш, да му се насладиш, да вземеш всички живителни сокове, които ти дава Божият дар, който се нарича живот, това е сегашният момент. И въпреки това тревогата не ни оставя, тя ни движи между „Какво стана?” в миналото, стари притеснения, стари спомени, стари преживявания и случки, и между „Какво ще стане?” в бъдещето и никога не живеем с това, което сега имаме. Така животът отминава, годините се търкулват и ние се разболяваме. Не се радваме, не се наслаждаваме, нямаме спокойни лица, спокойни сърца, не можем да застанем някъде, не можем да се усмихнем, не можем да кажем „Слава Богу!” и да вникнем в това.
Питаме:
- Добре ли си?
- Е, да кажем, че съм добре.
Ако живееш сегашния момент, ще видиш, че си изключително добре, защото сега проблемите ти не са толкова много, колкото тревогата те кара да си ги представяш, че са или че ще бъдат. Някой казваше:
- Чувствам голяма тревога!
- Защо? Доколкото виждам, сега седиш, говорим си, студено ли ти е?
- Не.
- Горещо ли ти е много?
- Не, добре съм.
- Да не би да имаш проблеми с дишането и си болен или гладен? Да ти дам нещо да ядеш?
- Не!
- Жаден ли си?
- Не!
- И тъй, не си гладен, нито жаден, не ти е студено, не ти е горещо, много добре си, да би не някой да те заплашва, някакво диво животно, някой лъв, или човек, който те гони?
- Не, добре съм.
- И тъй, от гледа точка на условията на живот си добре, нищо не ти липсва. С други думи, ако някой от друга планета те види и си представи теб, да те види отдалеч, ще види, че си едно същество на планетата Земя, нормално облечен, имаш душа, нахранен, седиш си, наред си. Въпреки това, виждаш на лицето си едно безпокойство, докато в този момент имаш всичко. В този момент нямаш проблем.
- Да, ама не зная какво ще стане вдругиден с тези изпити, които очаквам.
- Виж, вдругиден- не ти говоря за вдругиден, вдругиден ще стане, може и да не стане – може да имаш изпит и всичко да се срине, да кажем най-лошият случай. Сега ти казвам, сега, когато говоря, има ли ти нещо?
- Не , сега ми няма нищо, но мисля за това и се притеснявам какво ще стане.
Видя ли? Това е твоят проблем. Сега ти няма нищо. Добре си, не го разбираш, че си добре, не му се наслаждаваш, сякаш сам искаш да намериш повод и причина да се притесниш. Търсиш сам да намериш някакъв повод да се разтревожиш и влагаш в ума си какво ща стане след няколко дена, след изпитите, които ще имаш, как ще си след няколко години, къде ще се окажеш на старини, какво ще стане след смъртта ти, кой ще се грижи за тебе, как ще живеят децата ти, как ще уредиш наследството си. Кога? Сега? Сега ли ще стане това? Ако в живота си се занимаваше с всеки момент като личен дар от Бога за тебе, сега, който Бог ти дава, тогава би се притеснявал за всеки проблем само един път. Кога? Този единствен път, когато самият проблем се появи, тогава би се притеснил. Сега какво правиш? Притесняваш се много пъти преди да дойде проблемът, който накрая може и да не дойде. И след това - напразно се притеснявах, жалко. Наскърбих се, че се притесних за няма нищо. Въпреки това го правиш, въпреки това ще го повториш.
Тревожиш преди проблемът да дойде и се измъчваш многократно повече от това, отколкото Бог би искал да изпиташ болка. Бог допуска да срещнем болката, но тревогата си е чисто наша, безумие, наша глупост, тревогата е една лъжа, която сами си живеем, сами си я създаваме, сами я повтаряме и ни измъчва. Ние обаче сме нейни творци, ние, които изпитваме тревога. Бог не е създал тревогата, болката е спасителна. В живота ще минеш през болки, притеснения, болести, смърт и това ще те отведе в рая, Бог допуска това, за да дойде радостта оттам, по същия път, по който сме я загубили. Загубили сме истинската радост заради болна наслада, от заблудено егоистично задоволяване на нашия егоизъм и сега чрез страданието, чрез болката ще се приближим към Бога. Това е друго. Тревогата не е болката, избавящата, творческа болка, която Бог ни дава и допуска да имаме. Тревогата е наше мъчително състояние, което си причиняваме, остаряваме преди да дойде време, мъчим се и мъчим и другите, и страдаме. Накарай ума си да работи, задръж малко въображението си, твоето въображение е виновно за всичко, въобразяваш си, мислиш, създаваш сценарии, ставаш подозрителен, рисуваш в ума си картини, които още не са станали.
Ще стане земетресение, казват някои. И учените не могат да ти кажат кога ще се случи, защото и те не знаят с точност. Паниката, която се създава около земетресението, което ще трае половин минута, е много по-лоша и ще доведе до много по-гибелни последици и резултати от един трус, който ще продължи няколко секунди. Какво да се прави? Да се стресира цяла Гърция и никой да не смее да спи у дома си?! Да не се знае нещо със сигурност, да се предизвиква паника и да се тревожиш преди да стане земетресението, пет седмици или пет месеца предварително?! Това доникъде не води. А става така, защото нямаш истинска вяра. Ако имаш истинска вяра в Бога, не е нужно да знаеш какво ще стане утре, вдругиден и да се тревожиш. Това, което трябва да знаеш- за утрешните и вдругидншните неща Бог ти ги е казал. Не просто вдругиденшните, а ти е казал какво ще стане в края на света, казал ти е за Второто Пришествие, полезните неща ти е казал, за да не се тревожиш и да знаеш, че съществува царството Божие, съществува раят и те очаква; съществува и живот далеч от Бога - адът и дано той да не те очаква. Бог ти е казал полезните неща. Другите не ти ги е казал. Защо? Защото Бог е милостив, човеколюбив и има много голямо разбиране и човечност, защото е бил Човек. Това, което казвам е да бъдеш човечен, да разбираш и другия, да не го обременяваш, защото Бог не ни е обременил, Той не ни е натоварил с притеснения и вини и дори с Неговите знания, за които знаем, че не можем да понесем. Той ни дава това, което можем да издържим и не иска да създава тревога в нас. Бог дори не ни е казал кога ще стане Второто Пришествие, защото знае, че това ще ни разтревожи. Бог иска да знаеш какво ще срещнеш, за да бъдеш винаги готов да се подвизаваш спокойно, мирно, смирено, просто, с доверие, и когато Той дойде, ще Го срещнеш спокойно. Ако всеки ден си близо до Бога, каквото и да стане, нека стане.
Колко странен е станал нашият живот. Вместо да го направим рай, сме го превърнали в ад. Имаме всичко, но имаме и изключително голяма тревога; в един дом - една тревога, в друг - два автомобила, паркирани пред къщата, двойна тревога. Имаш и вила - още една тревога: да не би да я ограбят. Какво ще стане? Несигурност, поставяш охранителна система и пак се притесняваш. В световната история не е имало епоха с толкова много застрахователни компании, всички искат да ни застраховат. Мои приятели, които работят в застрахователни компании, също ми предлагат да ме застраховат. И се чудя как се съвместяват толкова застрахователни компании и толкова несигурност на едно място. Имаме перфектни ключалки в къщи, електронни системи, прожектори, аларми, кучета, които следяват и пазят нашия балкон, градина, паркинг и т. н., и въпреки това в душата ни няма сигурност, няма спокойствие, не можем да спим спокойно, не дишаме спокойно. Чувстваме дискомфорт, нещо ни става и при някои се получават и телесни проблеми от прекалената тревога. Чувстват тежест, потят се, кръвното им налягане се покачва, всичко това са заболявания на душата, които се отразяват и върху тялото. Ако следите нишката, ще видите, че всичко това говори за една болест, през която минаваме: от многото мои грехове боледува тялото, боледува и душата ми. Едното влияе на другото. Болната душа дава отражение и върху плътта. Когато душата ти е смутена, тя смущава и тялото. Когато тялото е неспокойно, и душата се стресира. Връзката е взаимна. Съществува взаимно проникване, взаимни чувства между душата и тялото.
Когато разбереш, че това, което те тревожи, не е толкова важно, преставаш да се стресираш. Тревожиш се, когато смяташ, че това, което те занимава, е толкова важно, че ако не стане, значи целият свят ще загине. Това ми го каза едно дете в училище (учат ги на хубави сентенции, не знам обаче дали знаят да ги приложан в живота си): „Отче, когато абсолютизираш относителното, тогава се тревожиш“.
Това става. Абсолютизираме относителното, където относително е нещо, което не е абсолютна величина, абсолютно благо, с други думи не е толкова божествено, толкова велико, че светът да загине, ако не го направиш. Когато обаче аз казвам не пречи, а ти кажеш – Не, пречи! Трябва непременно да стане!, тогава, ако не стане, ще се разболееш. Например: искаш да отидеш на разходка. Хубаво нещо, не е лошо, но не е всичко в живота да отидеш на разходка днес следобед. Ако вложиш това в душата си като абсолютно благо, което искаш да стане на всяка цена, но то не стане, ще се разтревожиш. Ще започнеш да мислиш – защо да не стане, защо не успях? Това нещо започва вътрешно да те яде. Когато обаче кажеш – и да не стане, добре! Когато душата ни има тази гъвкавост, т. е. да можем да променяме плановете си, да променяме малко нашите мнения, решения, тогава не се стресираме, защото каквото и да стане, го приемаме. Добре, Бог го е изпратил. Едно исках, Бог друго даде, не пречи, Бог така е искал. Когато обаче си поставим като цел да постигнем нещо насила, с упорство, с настояване: Ще бъде по моята! Ако не стане, стомахът те заболява - защо да не стане това, както го исках! Защо да не го постигна!
Направи ми впечатление, когато веднъж исках да намеря една книга. Отидох в една книжарница- нямаше я, в друга – и там я нямаше, времето минаваше и книжарниците затваряха. Започнах да се тревожа, да бързам, за да я купя. Отидох в друга, и там я нямаше. Казвах си, поне да сваря последната книжарница в квартала да не би и тя да затвори! И в един момент, както вървях по пътя, си казах – добре де, да речем, че си купя книгата, веднага ли ще я прочета цялата? Не. И какво? Ако я вземеш по-късно? Ще я взема следобед, ще я взема утре, тоест понякога умът ни започва да бърза толкова много, имаме толкова силни желания, толкова инат, че ако нещо не стане, започваме да страдаме. Ако обаче се научиш да не се инатиш, да не упорстваш нещо непременно да стане, тогава не страдаш, не се тревожиш, казваш Добре, както Бог подреди нещата, да станат както са от Бога! И се успокояваш. И стигаме до примера със светците, които не просто не чувствали тревога, ако не придобият нещо, но не чувствали тревога дори да загубят нещо. Това не им пречи, нищо не ги притеснявало в живота и добрите неща приемали спокойно, с благодарност към Бога, с мир в сърцето си, със спокойствие, и когато губели нещо, това пак не им пречело, защото казвали: „Добре! Бог допусна да го загубя!“.
Ако впрочем аз сега от света отида на Света Гора и имам постоянна тревожност, ще я нося със себе си и там. Сегашните светогорски монаси са хора на нашето време, не са извънземни, още не са ангели, хора са. Старите светогорци обаче, които тръгвали от тихия свят на града и отивали да живеят още по-тих живот на Света Гора и да дадат всичко на Господа, когато изпуснели корабчето от Атон не се ядосвали, а казвали: Е, не пречи! Ще взема следващото! И знаете ли кога било следващото корабче? На другия ден. Един кораб на ден. Ние пропускаме един автобус, пропускаме метрото, трамвая, които минават на всеки 10-15 минути, метрото на 3-4 минути, автобусите са много начесто, и докато ги пропускаме и вземаме следващия, не можем да се успокоим, да утихнем, стресираме се. Видяхте ли? А те казвали: „Не пречи! Ще вземем следващото!“ И виждаш по лицето им, че са спокойни. Монахът се връщал обратно в манастирчето си, свалял товара си, сядал и се молел, отивал пак в градината, вършил си работата. Друг ритъм, друг живот...
- Да, отче, но сега не сме такива! Сега бързаме! Ако сега не бързаш, няма да можеш да преплуваш този живот, нито да оцелееш.
Добре, ще тичаш. Където можеш, ще тичаш, но след това ще бъдеш спокоен. Въпросът не е да тичаш или да не тичаш външно, въпросът е да не оставяш душата ти да влезе в това бързане. Тичай, след като трябва да вършиш разни работи. И на Света Гора, в манастирите, когато имат някой официален гост, някакъв празник, бдение, голяма трапеза, където сервират много пъти, и там монасите трябва да свършат много работи. Вършат много работи, тичат, виждал съм монаси в постоянно движение, непрестанно работят. Тяхната душа обаче е спокойна, мирна, душата им не тича, а стои, неподвижна. Къде? Пред Христос. И през цялото време казват „Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Душата ми е отдадена на Христос, спокоен съм. И всичко върви добре. Това е много хубаво и го казва и старецът Паисий. Той разказва, че в миналото, когато живеел в манастира Есфигмен имало и друг монах и им възложили послушание след светата Литургия да приготвят кафе за хората. Другият монах се притеснявал и тревожел и излизал от храма преди „Молитвами святих отец наших. . .”, за да успее с кафето, защото си казвал – няма да успея. Аз – казва старец Паисий – седях и си казвах – успокой се, остани да се помолиш, да утихне душата ти, да срещнеш своя Бог и след това ще отидеш да приготвиш кафетата. Бог знае! Той казвал това в себе си и го живеел. Той вярвал, че Бог съществува и Бог си знае и дава. Той има и дава, не го има за Себе Си, Бог е екстатична любов, каквото има, Го изкарва навън. И тъй, старецът Паисий изчаквал. Свършвала Литургията, вземал нафора и спокоен отивал да приготвя кафетата. Знаете ли какво забелязах, - казва той? Другият монах, който беше тръгнал преди мене, само бели вършеше, резки движения, нервни действия. Разливаше кафето, опарваше се, не го вареше добре. А аз, не бързах да изляза от църква и чувах и „Молитвами святих отец наших. . .”, за да нямам тази припряност и тревога, успявах във всичко. Как Бог устройва нещата и всичко вървеше добре!
Колко хубаво нещо е това! Доколкото можеш, да правиш това, да живееш с твоя спокоен ритъм, където можеш. Не ти казам да не ходиш на работа и да кажеш: „Днес си казах да стана, да закуся, пък докъдето времето стигне“...
Не, ще имаш правило в живота си, но вътрешно душата ти не трябва да бъде смутена. Защото каквото и да прави, смутеният смутен ще бъде. Видяхте ли този монах? Смутен в храма, смутен си тръгнал, смутен останал. Тревогата не изчезва, когато бягаш от Бога, за да се избавиш от нея. Някои си тръгват от храма, за да успеят. Ама близо до Църквата ще се научиш да успяваш във всичко. Бог е Този, Който ще ти даде ритъма на живота ти, където всичко ще става в свое време и ще успяваш навреме, ще бъдеш спокоен и ще имаш Божието благословение в живота си- най-висшето нещо. Защото този монах дори да изпревари другите с кафето, да приемем, че всичко е било перфектно, няма да има тази благословия от Бога, а ще има паника, ще бъде една объркана душа, душата му би излъчвала не тишина, а смут. Това е целта. Не да сварим кафе, а да сме спокойни. Животът ни да бъде пълен с утеха и да живеем няколко години на тази планета, след като Бог ни ги дарява, за да ги живеем, а не да умираме преждевременно, не да остаряваме преждевременно, не да се разболяваме сами от стреса. После отиваш на лекар и за която и болест да му кажеш, той те пита: „Да не не си под стрес? Да не би да имаш притеснения? Да не би да имаш напрежение?“
- Да, докторе, чувствам дискомфорт, притеснителен човек съм.
Веднъж попитах един човек: „Ти как преодоляваш тревожността“? Той ми каза: „Не се преодолява. Мисля, че тревожността е неизбежна. Всички имат тревоги, неизбежно е". Аз му казах: „Тревожността е неизбежна може би само в случаите на хора, при които има наследствена обремененост“.
Има хора, които по природа мислят, че за всичко те са виновни, лесно се притесняват и наистина им е трудно да видят нещата в душата си спокойно. Това е наследствено. Виждаш хора, които каквото и да стане, ги обхваща паника. Не го искат. И ако е наследствено, ти можеш да го регулираш, да го контролираш, да го доведеш до някакви спокойни нива, разумни нива, за да не се измъчваш и да измъчваш и другите.
За съжаление, сме стигнали дотам да смятаме болезненото състояние за естествено. Нормално е да чувстваш напрежение ако например чакаш някакви официални гости и искаш всичко да е добре подготвено, трапезата да е сложена, всички да се доволни, но това е друго, това е динамизмът, зарядът на душата, чувстваш жизненост, да не си отпуснат, ленив, мързелив. И друго е гангрената, която яде душата ти. Тоест това тревожно състояние, което те кара да се разболееш. Противоположното на тревожният е уравновесеният човек, човекът, който прави всичко спокойно, естествено, живее съсредоточено, без паника, без болни грижи, както казва Христос. В Деяния апостолски се казва за св. ап. Павел и св. ап. Сила, че през нощта преди да ги заведат на съд спели спокойно и дори пеели, а на другия ден били на съд. Помисли си да имаш дело и да спиш спокойно!
Чрез Своя пример Христос ни говори и ни показва какво означава да не изпитваш тревога. И чрез думите, които казал, и с примерите. Св. Йоан Златоуст казва: представи си! Дори Самият Христос не намерил човек в Неговата епоха, който да няма тревога, за да ни го покаже и да ни каже – ето, станете като този човек! Той не намерил. И тогава всички се тревожели, и тогава всички чувствали несигурност за бъдещето, паника, какво ще стане с тях. Самият Христос стигнал дотам да насочва ума и интереса и очите ни, накъде? Към птиците небесни, към цветята. Защо? Защото не намерил човек без тревога и да ни каже – станете като него, вижте колко е спокоен! Докато за простотата, за смирението намерил: децата, малките деца, но детето ще порасне и Той ти казва – не можеш винаги да го имаш за образец; неговото смирение обаче те поучава, но за тревогата, казва св. Йоан Златоуст, Той не намерил пример сред хората, а само в природата, в царството на животните и казал: Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни (Мат. 5:26).
Бог се грижи за тебе, Неговия човек, създанието на Неговата любов, творението на Неговото сърце. Нима Господ няма да се погрижи за тебе? А ние живеем сякаш нямаме Бог, сякаш нямаме Баща, сякаш Христос не съществува, сякаш не е до мене, сякаш не е дал клетва, да, клетва, заклел се е, обещал ни е, сложил е печат, подпис, за мене, за тебе. За тебе Христос се е подписал с кръвта Си - разбрал ли си това? Господ ни привежда една хипербола–може да дойде момент, в който майката да забрави децата си, самата майка, но Аз никога няма да те забравя, никога няма да те оставя, никога няма да те предам, няма да те изоставя в болестта ти, на болничното ти легло, в инвалидната количка, в това, което те измъчва, в твоя психологически проблем, телесен проблем, в безизходицата, в която се намираш, в твоята бедност, нищета, ще съм близо до тебе, обещавам ти.
Господ го е казал върху Кръста и се е подписал за тази любов, подписал се е със Своята кръв, толкова много ви обичам, никой няма по-голяма любов от тази, която Аз имам - да жертва живота си за своите приятели, толкова ви обичам. Животът ти не е случаен, не си оставен на произвола, Бог те наблюдава, закриля те и ти казва - Аз съм ти дал всичко, най-съществените неща, дал съм ти живота, след като ти дадох живота, няма ли да ти дам и това, което е нужно за него и ще те напусна? Дадох ти тялото, няма ли да се погрижа за него - храната, питието, облеклото ти, всичко, дома ти, топлината, това, от което имаш нужда, нима няма да се погрижа за тебе? Тогава за какво ти дадох тялото? Защо ти дадох душата? Защо те поставих на тази планета, за да те измъчвам ли? Разбира се, че не! Погледни малко към Голгота, погледни лицето Ми, погледни любовта Ми, погледни очите Ми да разбереш – казва Христос – да разбереш, че те обичам! Имаш огромна несигурност, огромна неувереност, която е неоправдана. Аз съм ти дал толкова доказателства. Много е страшно - да ти обещавам, че ще ти помогна, да ти давам гаранции, доказателства за Моята любов и ти отново и отново да си несигурен. Какво е това нещо? Много е несигурен човекът! Като присъствие в този свят, като битие ние хората сме една голяма рана, всеки от нас, е една рана, нараняваме Бога с нашите постъпки, причиняваме болка на Бога, защото с нашия живот, с нашата тревога и смут сякаш постоянно Му казваме - не Ти вярвам! Не вярвам, че съществуваш! Не вярвам, че ме обичаш! Не вярвам, че ще ми помогнеш!
Не тръгвай сега да казваш: ама, отче, ние слушаме църковното радио, ходим на църква, възможно ли е да не вярваме, тогава защо правим това, което правим? Да. Вярваме, теоретично, вярваме интелектуално, енциклопедично, че Бог съществува, знаем и някои неща и ги казваме, но не живеем вярата като доверие. Доверие ще рече оставяне, оставям се. Както когато се учиш да плуваш в морето. Като си бил малък твоите родители са те учили да плуваш и са ти казали: остави тялото си, отпусни се, но ако се уплашиш, ако се стегнеш - потъваш. Така и Бог ти казва – остави се, отпусни се, успокой се, остави се, остави се на Бога и ако се оставиш, тогава ще почувстваш какво означава вярата в Бога, не теоретичната вяра, а опитната вяра. Вкусете и ще видите, че Господ е благ, опитайте, за да видите Неговата благост, Неговата добрина, любов, опитайте това във вашия живот.
И тъй, не се грижете, казва Господ, не се грижете за утре, живейте днес, днешния ден, тук и сега, утрешният ден ще се погрижи за своето, достатъчна е злобата на днешния ден. Има се предвид, че всички днешни неприятности, грижи, проблеми са достатъчни, не се товари с други, живей сега, сега да почувстваш Христовата любов, сега Бог ни обича и … ти не вярваш, че в този час Бог те обича. Направи нещо много просто - сложи ръката на сърцето си и почувствай пулса си, сърцето ти тупти. Какво означава това? Това означава, че в този момент, в който говорим, Някой дава заповед и нашето сърце тупти. Защото Господ иска и ние още живеем. Господ ни обича и доказва това: туптенето на сърцето ти, дишането ти, очите ти, които гледат света, ушите ти, които слушат, сетивата ти, които влизат в съприкосновение с тази земя, с всички дарове от Бога, са голямо доказателство за Божията любов. Дано да живеем така, с усещането за Божието присъствие - усещане, което ни кара да се успокояваме от тревогата и тя постепенно да изчезне, колкото Бог допусне, колкото може. Ако човек почувства Божията любов, ще видите, че всички други проблеми, ще отслабнат. Ще се успокоим, нашата душа напълно ще се освободи от това стягане, от напрежението, от трудностите, много сме пристегнати от нашата логика, от нашия рационализъм, от доверието спрямо нашето аз, нашите сили, нашата интелигентност, нашите способности и пари и много малко сме отдадени на Бога. Нека кажем – Господи, вземи живота ми и прави каквото искаш, достатъчно е да чувствам, че Ти ме ръководиш, че Ти ме държиш, че Ти ме закриляш, че Ти ме обичаш, че Ти си до мене! Това ми стига!
Един мой познат студент от Африка още не беше научил много добре гръцкия език и отиде при друг мой познат – Павел, който страдаше от множествена склероза - един свят човек, който си замина от този свят. И аз бях там. Студентът му каза:
- Господин Павле, тревожа се.
- Защо?
-Защо не мога да следя лекциите във факултета, изоставам, не съм научил още гръцкия език добре, а другите напредват. Кажете ми какво да правя, не мога!
И аз очаквах да му каже някакъв практически съвет - да отиде на уроци, да вземе някоя книга, а той, прикован, от леглото му каза: Ти имаш Баща, имаш Бога за Баща, не го ли разбираш? Каква тревога? Имаш Бога за Баща!
Не се сдържах и се намесих в разговора и казах:
- Ама, господин Павле, друго ви пита! Пита как може да стигне другите и да не остава назад? Какво да прави с това, че Бог е Негов Баща?
- Ах, - ми каза – и ти! Жалко, и богословие си учил. Ако разбереш, и ако разбере, че Бог е Негов Баща, всичко след това в него ще се промени. И проблемът, че изпитва тревога не е от това, че не знае гръцки език или че още не го е научил, не това е причина за тревогата, това е симптом за нея, проблемът му е, че още не е почувствал, че има Бога, Който го обича. Разбери, че Бог те обича! И ако го разбереш, ще се успокоиш и ще научиш и гръцкия. Не ти казах да не го учиш, но оттам тръгни. Почувствай Божията любов, която постепенно ще отнеме от тебе тревогата и с нея и всички проблеми в живота. . .
Превод: Константин Константинов
[1] В гръцкият оригинал думата е άγχος - каквото е и заглавието на беседата, и означава тревога, стрес, безпокойство, бел. прев.