Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (12 Votes)

2P20160203-VSN 1226-1200Светостта не е нещо, с което човек се ражда, но светостта е нещо което дава основание за живот. Единствено свят в Своето рождение е само Богочовекът Иисус Христос. Светостта се придобива, така както се придобива богоуподобяването. Светостта е в пълна степен притежание единствено на Бога „Никой не е тъй свет като Господа” (1Царств.2:2). Светостта е нравствен идеал на християнството и е дадена като заповед още в Стария Завет „Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш съм свет” (Лев.19:2). Тя е свързана с вложения в човека стремеж за усъвършенстване и богоуподобяване. Постигането на святост е невъзможно без съдействието на Божията благодат, без общение във вярата и тайнствата на Църквата. Разглеждана като път към Бога, тя е нормалното състояние на човешката природа (за разлика от греха, който е неестествено и болестно състояние на човека).

Терминът „свят” е често срещан в Свещеното Писание и се прилага със значението на „отделен” или „избран”, или «призван». „Свят” е бил наричан еврейският народ, защото е бил избран от Бога и отделен от всички останали народи като част на Господа, Негов дял, Негова собственост. Идеята за избраничеството на християните съществува и в Новия Завет. Христос казва на апостолите, а чрез тях и на всички Свои последователи: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод” (Иоан 15:16). Апостолите наричат християните „свети”, подчертавайки че светостта е естественото им състояние, а животът им - непрекъснато усъвършенстване: „вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина”(1 Петр.2:9; срв. Еф.4:12). Названието „святи” в случая не означава съвършени, а причастни на благодатта на Светия Дух и на Църквата, която е Тяло Христово. Може да се каже, че точното значение на думата „свят”, според православното разбиране, е „изпълнен с благодатта на Светия Дух”. „Святост” не означава безгрешност, а принадлежност към Бога и устременост към Неговото съвършенство. Светостта е неотделима от Църквата, която е „свята”, поради причастността си към своя Глава – Христос.

Светците не са идеализирани, безгрешни хора, както някой лесно би се изкушил да помисли, тъй като, докато е на земята, човек греши. Църквата пази спомена за много светци, които са изглеждали праведници в очите на съвременниците си, но които дълбоко в себе си са съзнавали своята греховност. Извършвайки грехове обаче те са намирали сили да осъзнаят своята греховност, да се покаят, да не повтарят греховните деяния и неотклонно да се изкачват все по-нагоре и по-нагоре по стълбицата към небесата. А Бог, Който е любов, като е виждал усилията им, ги е укрепявал и подпомагал. Така, придобиването на святост се оказва процес на съработничество между Бога и човека, спойката на което е любовта.

 Исторически преглед на практиката на канонизацията

Единствено Църквата може да провъзгласи някого за светец. Този акт се нарича канонизация и произлиза от гр. дума „канон”, която в случая има значение на списък, към който се прибавя името на един или друг светец. Канонизацията е правов акт на върховната църковна власт, с който, след смъртта на заслужил член на Църквата, тя го въвежда в сонма на светиите, определя му ден за прослава и честване, написва житие, съставя служба, изписва образа му върху икона и т.н.

Дълго време в Църквата не е съществувал специален чин на канонизация. В първите три века на гонения, за да бъде обявен някой за светец е било достатъчно само свидетелството на членовете на Църквата, като единствен критерий за святост е било единодушното му почитане от страна на клир и народ. В по-късно време, когато ересите започнали по-осезателно на присъстват в църковния живот, се създала реална опасност да бъдат канонизирани лица с неправославни възгледи, затова постепенно се засилил контролът от страна на епископата при канонизациите. Инициативата най-често идвала от местните християни, които отправяли към своя епископ молба за канонизиране на заслужил член на Църквата. Тази молба, придружена със задълбочено изследване живота и делата на предложения за канонизиране, се подлагала на синодално (съборно) разглеждане – от патриарха и Св. Синод на съответната поместна Църква. Извършители на канонизацията в древност са били епископите, като канонизирането несъмнено е имало съборен характер, според условията на Апостолско правило 34 и 9-то правило на Антиохийския събор.

Източните епископи запазват съборния характер на канонизацията, като за нея има данни от по-късен период, но и те са твърде общи и оскъдни. В една грамота на Цариградския патриарх Йоан Калека (1339 г.) се говори за “чин и обичай” на канонизацията, към който Църквата винаги се е придържала. Според този “чин и обичай” на канонизацията се изисква “твърдо и несъмнено доказателство” за святост.

В раннохристиянския прериод на Църквата не е имало нужда да се прави канон за удостояване на светостта на Божията Майка Богородица, на апостолите, техните ученици, мъчениците, пророците, светиите. В този период по-скоро се откриват данни за прослава на светостта и съобразно с условията, в които се е намирала християнската общост – се е извършвала видима прослава на живота и дейността на светеца. Акта на канона за светостта е бил акта на богослужебното славословие и хваление на просиялия с вярата си християнин. Вярата в Христа Иисуса и саможертвата в Неговото име е било достатъчно за прославянето и въвеждането в канона, заедно с всички праведници, които са угодили на Бога. Когато някой се отличал с благочестие и вяра, която давала плодовете на Духа (Марк 16:17-18 и 1 Гал. 5:22-23) или ако някой мъченически изповядвал вярата си, такъв човек оставал в съзнанието на местната църковна община, която му съставяла тропари, служби, икони и по този начин се осъществявало прославянето и признаването му (канонизацията) за светец.

Реално в древната Църква почти до края на византийския период не съществувала централизирана процедура за обявяването на някой подвижник или мъченик за светец по подобие на днешната съвременна практика. Църковната община или отделно лице получавали благословение от епископа да съхраняват мощите на някой мъченик и да организира ежегодно празнуване на паметта му. Мощите на мъчениците или подвижниците се поставяли под олтара, където се извършвала Евхаристия (върху тялото на мъченика), което Църквата с употребата на св. Антиминс и светите мощи, е запазила тази традиция и до днес.

По правило светецът се почитал в своята община, а когато култът към него надхвърлял нейните граници, то името му се вписвало и в молитвословите и богослужебните книги за прослава и почитане от всички християни. В древната Църква светостта била очевидна и християните не познавали проблема за „доказването на светостта”, съответно липсвала и процедура за изследването и утвърждаването й. Решението на епископския събор е било достатъчно за прославянето на някой мъченик или подвижник и е имало за цел не обявяването на някого за светец, а установяването на общоцърковно почитане– прославяне на неговата памет.

Поради това е трудно да се направи каноническа и литургическа разлика между понятието канон - канонизация (канон на вярата на Църквата за вярата на светеца) и прослава – почитание (провеждане на слава – про-славление), които се припокриват и в пълен смисъл се отнасят до светостта на определен християнин.

Църквата няма догматизирано учение за светците и тяхната прослава. Това обаче не означава, че тя няма ясни критерии, според които да установява достоверността на светителския подвиг. Точно обратното – за църковното съзнание, за опита на Църквата критериите са ясни и не се налага те да бъдат догматизирани, макар че в днешно време, поради многото спекулации и неясноти, причинени по-скоро от слабата вяра на някои членове на църковната общност по отношение на светостта на даден християнин, който е просиял в дела видни пред Бога и Църквата, се налага принципите за удостоверяване на светостта да бъдат разяснявани и потвърждавани от специални комисии към отделните Църкви.

Процедурата по канонизацията на Изток започва с молба на местните християни до техния епископ за канонизиране на дадено лице за светец. Молбата с критическото и обширно изследване от местния епископ за живота и делата на просиялия се изпращат на патриарха. Той, заедно със Синода, обсъжда отново въпроса и след задълбочена преценка взима решение.

В по-късната си практика Църквата е категоризирала светците в три категории и извършва прослава в съответствие с това[1]: „Сред тези светии, които Църквата прославя се делят общо на трите големи групи. Това са: на мъчениците, които са страдал и починали при мъченическа смърт за Христа, и за които надеждно се знае за обстоятелствата на тяхното мъченичество. Те се класифицират сред светците, със самия факт на техния аскетизъм, героизъм и мъченичество. На второ място - изповедници, т.е. тези, които са умрели известно време след страдания. Изискват се допълнителни проучвания за живота им..., когато сред настъпили страдания са оживели и са водили неосъдителен живот, достоен за един християнин, тогава Църквата ги чества като изповедници И, трето – подвижници на благочестието, които се канонизират за техния праведен живот и чудеса като доказателство за свръхестественото за тях от Бог, и независимо от субективната човешка преценка“[2].

Според учението и традицията на Православната църква Бог е Този, Който избира кога, как и кого да обдари с благодат, т.е. да го направи светец. От своя страна християните, след като установят тази благодат, ползват се от нея, записват чудесата, случили се по застъпничеството на светеца, проучват живота му и го описват, т. е. съставят неговото житие (в случая не е толкова важен конкретният автор на текста, тъй като той само излага събраните данни, а не ги съчинява)[3]. Житието се представя на местния епископ, който го утвърждава и определя дата за честването на паметта на светеца. С това канонизацията получава завършения си вид и санкция от страна на църковната власт. Така описаният процес може да бъде наречен «спонтанна канонизация» и е характерен както за древната Църква, така и за Православната църква в по-късно време. Тук обаче веднага трябва да се подчертае, че терминът „спонтанна канонизация” не е точен от църковна гледна точка. Много по-уместно и по-точно е така описаната канонизация да бъде наречена съборна, т. е. изразяваща изградената върху опита и Откровението обща вяра на Църквата.

Освен „спонтанната”, съществува и «формалната канонизация», която е свързана с правомощията на предстоятелите на отделните поместни църкви да се произнасят по отношение почитта на светците.

С течение на времето предстоятелите на поместните църкви започват да играят по-определена роля в процеса на канонизация. Отначало това се дължи на промените, свързани с богослужебната прослава на светците, на замъгляването на автентичното предание и на инославните влияния. Синодите на поместните църкви формират специални комисии, които разглеждат постъпилите предложения, а след това, ако кандидатурите бъдат утвърдени, предстоятелите прогласяват новопросиялите светци чрез специални актове. Тази необходима стъпка обаче отваря още по-широко вратите за формалната канонизация.

Споменатите процеси не променят принципа на канонизация, а предизвикват необходимостта от синодна санкция на процеса, която да му придаде по-голяма тежест.  

В Българската православна църква канонизацията на светци се извършва от Св. Синод в пълен състав, според чл. 108, п. 6 от Устава на БПЦ.

Различните исторически факти около канонизацията на български светци, свидетелстват в практиката на Българската църква преминава и трайно се установява принципът на съборната прослава (канонизацията на св. княз Борис Михаил е в пълния смисъл на думата съборна, макар и да не знаем кой форум или епископ я е утвърдил).

За повечето от просиялите по българските земи праведни люде нямаме данни кой епископ или събор ги е причислил към почитаните светци, което обаче не хвърля сянка на съмнение върху достойнството им, тъй като съществуват достатъчно агиографски сведения за тяхното прославяне както от Бога, така и от земната Църква.

Днес практиката на Църквата за канонизиране е придобила някои специфични особености, които невинаги са съществували в историята й. Например прието е канонизация да се извършва след поне 50 години след кончината на даден праведник. Целта е да се даде възможност времето да покаже доколко е устойчива почитта към дадено лице, както и да се удостоверят другите белези, които могат да потвърдят неговата святост – нетленност на мощите, благоухание, чудеса и т.н. Специална комисия разследва достоверността на чудесата, извършени по молитвите на съответния праведник.

В този смисъл, на базата на гореизложените факти може да се обобщи, че канонизацията е каноничен, а прославата е литургичен църковен акт, чрез който върховната власт на Църквата утвърждава почитта на новопросиялия светец и дава изява на тази почит.
Формалните изисквания, съпровождащи поцедурата за канонизация-прослава са: 

  • Записване на чудесата, свързани с даден Божий угодник – извършени при гроба му, по неговото молитвено ходатайство или свързани с предмети, които са му принадлежали;
  • Известяване на висшата църковна власт за тези чудеса;
  • Проверка от страна на църковната власт за истинността им;
  • Решение на църковната власт за причисляване към лика на светиите;
  • Определяне ден за празнуване на паметта на светеца;
  • Извършване на тържествено прославяне на светеца чрез специално съставена за него служба.

През ХХ в. Българската православна църква канонизира двама изтъкнати дейци от Възраждането – преп. Паисий Хилендарски (26 юни 1962 г.) и св. Софроний Врачански (31 декември 1964 г.), а в най-новата история на БПЦ-БП се извършва канонизацията на Баташките и новоселски маченици (3 април 2011 г.) в Инициативата за канонизирането на тези светци принадлежи на Св. Синод на Българската православна църква и отразява практиката на формалната канонизация[4].

На 26 февруари ще се състои канонизацията – прославата по българските земи на архиепископ Серафим (Соболев) Софийски Чудотворец на основание на дългогодишно проучване и свидетелства от странана Руската православна църква и Българската православна църква. Това показва, че прославата на светците не е явление, характерно само за миналото. То е знак за живия живот на Църквата и за присъствието на Божията благодат в нея.

Примерите от историята на Църквата и историята на канонизацията въобще и в частност Българската православна църква, ни дават увереност, че независимо от човешките немощи и съмнения, независимо от каноническите и литургически особености и различия - прославянето на светците не е просто административен акт, нито пък формално разследване, предизвикано от църковните власти, а процес на съработничество между Бога и човека, дейно участие в който взема цялата Църква.


1. Срв. Игумен Дамаскин (Орловский), секретарь Синодальной Комиссии по канонизации святых. Доклад на конференции «Прославление и почитание святых» XXIII Международных Рождественских образовательных чтений «Критерии и порядок канонизации святых в Русской Православной Церкви».

2. Голубинский Е. История канонизации святых в Русской Церкви. М., 1998. С. 15.

3. Повече за същността на житията, за принципите на съставянето им и за техните съставители в: Петров, П. „Бележки за тълкуване на агиографската литература” – Духовна култура, 4/2005, с. 1-8; 5/2005, с. 7-19 и посочената литература.

4. Жития на Българските светии, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора Атон 2002, с. 426-427, 675. Там са приведени и откъси от актовете за канонизация.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wkqwq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики