Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (25 Votes)

1copyПо време на св. Литургия, докато певците пеят „Достойно есть”, свещеникът чете молитва, в която казва:

Още Те молим: помени, Господи, всяко епископство на православните, което вярно преподава учението на Твоята истина, всяко свещенство в Христа, дяконството и всеки свещенически чин.

Христовата Църква не е нещо неопределено, а конкретно тяло, съвкупност от хора, които вярват правилно в Христос и са обединени помежду си от св. Тайни. Църквата преодолява етническите и филетистките различия, за нея няма значение дали си грък, руснак, българин, румънец, грузинец, турчин, евреин - какъвто и да си - от момента, в който си кръстен в името на Света Троица и си станал член на светата, съборна, апостолска Църква на Христос, всички сме членове на Църквата и братя в Христос. Без това, естествено, да означава, че презираме и отхвърляме нашето отечество. Всеки обича своята родина, изпитва любов към нея, но над всичко поставя любовта в Христос, която идва от единството на вярата, общението на Светия Дух и участието в същия св. Потир. Трогателно е, когато извършваме св. Литургия и служим с руснаци, българи, чернокожи, белокожи, жълтокожи, европейци,  азиатци, с всички хора, защото сме православни християни, обединени в общата Чаша на Св. Евхаристия. Това ни обединява и прави всички ни братя. Молим се и за всички епископи на Църквата. Глава на Църквата е Христос, но епископът е видима свръзка на Църквата, на всяка поместна  църква. Епископите заедно с презвитерите, дяконите и  целият народ, т.е. миряните образуваме Тялото на Църквата.

Църквата се моли за епископите. Защо? Защото трябва да преподават вярно словото на Христос и  да поучават на евангелската истина. Делото им  е да поучават истината на Църквата. Сега можеш да попиташ: ако някой епископ не прави това и не преподава словото на истината, какво правим? Ако някой епископ прави това, Църквата и епископите са длъжни да изобличат епископа, който се отклонява от истинската вяра и чрез съответните процедури да го призоват към истината на Евангелието, защото, със сигурност, всички ние правим грешки и изобщо не е странно, ако някой каже нещо погрешно. Човеци сме, кой може да се похвали, че всичко, което казва, е истинно и  здраво? Може някои от нещата, които казваме, да са грешка, това не е странно, а човешко. Гибелното е да ти посочват грешката и да ти казват, че  това, което казваш, е грешка,  да ти го доказват чрез авторитета на св. отци, решенията на съборите и учението на Църквата, а ти да не  признаваш своята грешка. Там вече имаме проблем, там Църквата е длъжна да опази Божия народ и тя какво прави? Епископите се събират и по каноничен път призовават отклонилия се епископ  да се поправи, но ако  не иска да се върне в истината на Евангелието, тогава дори може да бъде отлъчен. Патриарси са ставали еретици и са учили Божия народ на ереси. След увещанията на Църквата и упорството им, макар и да били патриарси, Църквата ги низвергнала. Църквата им посочила, че това е грешка, заблуда, ерес и те са направили своя избор.

Не е правилно ние, останалите, да преварваме Църквата и сами да вземаме решения, казвайки:  това, което еди-кой си каза, е грешка, еретик е, осъден е! Ама, кои сме ние? Нима мислим, че  всичко знаем, решаваме сами и откъсваме другите от Тялото на Църквата? Църквата има установени начини чрез св. правила и учението на св. апостоли да направи това. Светият Дух ръководи Църквата и не е правилно да бързаме и  сами да правим декларации, да раздаваме решения и присъди, защото обикновено това завършва с нашата собствена духовна катастрофа.

Нека се молим за епископите. Защо трябва да се молим? Защото нашите епископи са на предната линия. Много пъти, когато се намирам най-вече  сред монаси, сред монашески братства, или на Света Гора, отците ме молят да им кажа нещо от опита си. Казват ми:  беше на Света Гора толкова години, отиде в Кипър, беше игумен,  след това митрополит, там си сред толкова много хора. Как гледаш на нещата, когато беше тук, и как сега, когато си там? И винаги им казвам нещо, което живея и виждам всеки ден:

- Отци, когато бях послушник на Света Гора, се опитвах да проявявам послушание към моя старец - не бях добър послушник, но се опитвах, доколкото мога. Тогава узнах  как дяволът воюва  с един послушник, с един монах.  След това дойде време, когато по заповед на стареца - не просто с неговото благословение, а защото той го искаше - се оказах в Кипър и станах игумен. Тоест, грижех се за други монаси, станах техен игумен и наставник. Тогава узнах как дяволът воюва с един игумен. Тогава за първи разбрах положението на игумена и видях как той бива борен, защото дяволът воюва не само с послушника, а и със стареца. Да ви дам един прост пример, който живеете във вашите семейства. Сатаната воюва с децата, главно юношите кара да бъдат безочливи, да нараняват своите родители, да се репчат и да им говорят грозни неща. Това безспорно вреди на душата на детето и не е по Бога. Но децата в своите нерви, лекомислие, пубертет, лесно правят това - всички го правим, отваряме уста и „черпим” нашите родители с много горчиви чаши. Но дяволът воюва и с  родителя и го кара да възроптае срещу детето си, да му се ядоса, да му каже тежки думи. Това също не е добро. Както детето е длъжно да почита родителите си, така и родителите са длъжни да внимават да не нервничат срещу детето си и много повече да не изричат тежки думи срещу него. Разбира се, ще ми кажеш, че  един родител може да каже някоя дума, без да мисли, че е направил нещо лошо. Родител е, няма лоши чувства към срещу детето си, но дори да не го чувства, в своя гняв и напрежение по-добре да се научи да казва добри думи, да се моли на Бога и да не говори лоши думи. Още повече един старец, когато примерно вижда някой монах, който не проявява послушание, не се подчинява, не върши монашеските дела и  животът му не е богоугоден. Дяволът воюва със стареца и го кара да говори  срещу този монах и да казва: виж сега какво прави!  Сега е време за молитва, а вместо да се моли, той седи в двора, говори, смее се и не отива в килията да се помоли. Или трябва да бъде в храма, а той без благословение върши друго. Борен си от дявола, човек си. Така узнаваш как дяволът воюва с един игумен. 

Когато станах епископ, видях  как дяволът воюва с епископите и разбрах, че с тях води най-голямата война. Защо дяволът воюва толкова много с епископите? Защото мястото на епископа  в Църквата прилича на това на военачалника по време на война. Аз не разбирам от военни звания, но кой е този, който дава най-големите заповеди? Генералът? Ако врагът унищожи генерала, лесно ще разбие войската. Но докато генералът върши своята работа и ръководи войниците - той може да не е на първа линия, може да е в канцеларията, но върши цялата работа, където трябва да координира всичко.

Много пъти казвам на отците, че  нищо от нещата, които направихме в нашия град, не стана лесно. Ще тръгнем да строим параклис - и хиляди проблеми ще възникнат пред нас. Всички ще са срещу нас, кметството, разните служби, областната управа, всичко ще е против нас. За да построим една църква, може да е нужно  дори 10-15 години да воюваме, за  да извадим едно разрешително. Да изпратим документите, да ни ги върнат, отново да ги пратим, отново да ни ги върнат обратно.  Да ги пратим и година и половина да нямаме отговор. Къде са ни документите, човече?  В чекмеджето на един чиновник. Защо? Защото той така иска! Имаше случай на храм, няма да ви кажа кой, защото хората са живи, воювахме 11 години за неговия строеж. Иначе ако трябва да се построи някое кино, някоя щуротия, ще се построи за година и половина. Няма камък върху камък, който да сме  построили, и да кажем, че е било лесно. Тръгваме да строим и ще се счупят машините,  ще се чупят  инструментите, ще се появят хиляди проблеми. Безпощадна война. Една брошурка да издадем - ще я отпечатаме десет пъти и десет пъти ще излезе с грешки. Много малко неща станаха лесно. Накрая обаче стават, истината е, че стават, но душата ни излиза. И най-простото нещо да направим в Църквата, ще срещнем съпротива, сякаш буташ една стена милиметър по милиметър, но въпреки това тя се мести. Истината е, че това видях с моя 15-годишен опит години като митрополит.

Разбира се, има и хиляди други неща, които срещаме всеки ден -  каквото можете да си представите.  От най-невероятни до чудовищни. Казват ти: Каза еди-какво си! Направи еди-какво си! Беше тук! Беше там! Нарече ме еди-как си! Чуваме десетки тълкувания на нашите дела и думи. И докато човек е неопитен и е началото, се разстройва. Е, постепенно свикваме. Но всичко това е една голяма борба. Затова трябва да се молим  за нашите епископи. Идва час, когато и епископът трябва да вземе някои решения, където не може да утеши всички, някои ще се разстроят, ще се наскърбят, ще се  огорчат и за всичко това ще обвинят епископа. Затова имаме нужда от Божията помощ, имаме нужда Бог да ни помага и да покрива всички епископи на Църквата.

Всяко свещенство в Христа, дяконството и всеки свещенически чин, т.е. нашите свещеници,  презвитерите на народа, пастирите на народа. Епископът е пастир, но пастири са и всички свещеници, които действат в енориите и се подвизават всеки ден.

Веднъж казах на един политик:

- Така и не можахте да оцените делото, което върши Църквата. Тичате да видите безплатните обяди  и сандвичите, които Църквата раздава. Ама мислите, че само това е нашето дело?  Направи една обиколка вечер, мини през всички храмове да видиш колко духовници стоят цяла нощ в изповедалните. Какво правят там ли? Бродират? Играят на табла? Седят и слушат изстрадали хора. Хората, които имат проблем с децата си, в брака, с работата, със здравето, с хиляда неща, и свещеникът е с тях часове наред. Колко пъти си тръгнахме от храма, не в полунощ, ако е в полунощ,  добре, а в два, три часа след полунощ, безкрайни часове, затворени в изповедалнята и там слушаме кого? – хората. Кой ни задължава? Евангелието. Не ни задължава  никой. Всички тези хора, които идват, - дори само това, че ги слушаме, че намират един човек да ги изслуша, особено днес, това не е ли едно огромно социално дело? Идва друг и ти казва: благодаря ти, че ме изслуша! И седи час, два, три, четири часа. Но и ти си човек, искаш да станеш за пет минути, искаш да изпиеш чаша вода, искаш да отидеш до тоалетна, да се разтъпчеш за пет минути, но казваш: "Няма да покажа, че се уморих, нито ще се прозявам, нито ще покажа, че се схванах". Нищо от това. Седиш там и слушаш ли, слушаш часове наред. Защото, ако кажеш на другия: знаеш ли, изморих се! Ела в друго време!, той ще ти каже: "Край!" И ще си тръгне.  Нима ще постъпиш така, както правят психолозите. Гледаш си часовника и казваш: 45-минути изтекоха, детето ми! 50 евро. Ако искаш още 45 минути, още 50 евро. Най-много да ти направя отстъпка, да ми дадеш 30 евро! При нас няма  такива работи и само това, че някой слуша хората, е много значимо дело.

Днес да имаш човек, който да те изслуша безкористно, с любов, с разбиране, е много ценно и хората се разтоварват от бремената си. Помислете колко духовници има в Църквата. Както ви казах, направете една разходка късно вечер, да видите запалени лампички в изповедалните. Веднъж бях в изповедалнята, беше 1.30 през нощта и чакаха още двама-трима да се изповядат. Обади ми се  друг духовник, който искаше моето мнение. Той ми каза:

- Предполагам, че не те събудих!

Аз отвърнах:

- Отче мой, още в килията си не съм отишъл.

- И аз също, в изповедалнята съм, имаме един проблем тук, искам да те попитам да ми кажеш твоето мнение.

А той беше семеен свещеник, аз в крайна сметка съм монах и никой не ме чака. Отивам в килията, затварям вратата, сам съм, но ако бях семеен? Да ме чакат децата ми, жена ми?  И да се прибирам в 12.00, в 01.00, в 2.00 ч. и да седя да слушам хората?

А колко пъти свещеникът стои вътре с опасни хора. Защото не всички са добре психически. Колко пъти ми се  е случвало да влязат вътре, да заключат врата и да вземат ключа. Казвам си: край, свършено е с мен!   Влиза вътре, затваря вратата, взема ключа и казва:

- Изключи всички контакти!

- Защо, какво има?

Къде да се навеждам да търся всички контакти?!

- Не! Телевизията ни слуша! От контактите!

11 часа вечерта е, сам си в храма, а той ти казва, че телевизията ни подслушва от ел. контакти.  Така че опасно е да стоиш сам в една стая с който и да е. Не знаеш след това, като излезе, какво ще каже. Бих могъл да ви разказвам десетки случаи на свети и добродетелни духовници, които бяха опетнени, очернени, изкараха ги какви ли не. Някога вестниците писаха за мен, често пишат, че съм промивал мозъците на младите и съм искал да ги правя калугери и калуерки. Една жена  дойде да се изповяда. Тя дойде и каза:

- Отче, обичам Христос и Църквата и се интересувам от монашеството. Искам да ми дадете съвет!

Но „Бог обича крадеца, обича и домакина”. Вече се беше стъмнило и не бях пуснал лампата в изповедалнята. Имаше само една запалена свещ. В чантата й  видях една лампичка, която мигаше. "А-а-а!  - си казах, записва ме на магнетофон. Сега да видиш какво ще ти кажа!":

- Тоест, искаш да станеш монахиня?

- Да, отче! Искам да стана монахиня! Искам твоето мнение!

-  Дъще, за Бога, млада жена  да ходиш да ставаш монахиня? Да отидеш да намериш някой, за  който  да се омъжиш! Да създадеш семейство,  да създадеш брак и ако нямаш някой, да ти намеря някой добър младеж, да те омъжим! За какво да ставаш монахиня?

Тя ме гледаше... Аз й казах:

- Дъще, първо изключи магнетофона!

- Ама...

- Ето го, мига там, червената лампичка.

Показах й чантата. В крайна сметка беше журналистка, която дойде да й кажа, че това е добро, да я насърча да стане монахиня и т.н.  Кой знае за какво й беше това. Добре, скарах й се малко. Казах й:

- Не е хубаво това, което направи!

- Ама не исках да ви сторя зло, просто исках да видя дали е истина това, което се  говори.

Чудя се, какво искаше да направя? Аз съм монах, епископ, клирик. Какво очакваше да говоря на хората?  Ако отидеш в една сладкарница, какво очакваш да купиш там? Велосипеди?  Ще купиш сладкиши. Ако отидеш при един монах, свещеник, той какво ще ти каже? Ако му кажеш: искам да стана монах, нима ще ти каже да не ставаш?

Затова всички християни трябва да се молим за епископите, за презвитерите, за пастирите на Църквата, те носят огромна тежест.

Ние, клириците, където и да отидем, ставаме предмет за противоречие. Има хора, които ни обичат, има хора, които ни мразят, защото сме клирици, защото, когато ни гледат, се сещат за Бога. И хайде, да кажеш, ние избрахме да облечем монашеското расо, и не ни пречи да ни похулят и заплюят. Но свещениците, които имат своите съпруги и деца? Свещеникът пазарува със съпругата си, тя иска да отидат някъде, да заведат децата си, както всички ходят, на лунапарк, на разходка, а хората започват да съдят, коментират, иронизират, да правят жестове и мимики. Всичко това е кръст. И много други неща, които засягат борбата, която водят свещениците и дяконите.

Затова трябва да се молим за пастирите на Църквата, защото сме едно тяло. Както те се молят за нас,  за целия свят, на всяка  св. Литургия и при всяка нужда на хората. Идва някой и казва:

- Отче, много те моля, помоли се за детето ми, болно е!

Аз няма да отида просто да прочета няколко реда и край с въпроса. Трябва да състрадавам на този човек, който има проблем. Друг събрат ще отиде да извърши погребение. Казват ми:

- Аз не издържам на погребенията!

- Мислиш, че ние издържаме? Мога ли да служа толкова погребения всяка седмица? Но какво ще правя? Ще свия сърцето си и ще отида. Не съм ли човек, не ми ли влияе целият дух, който виждам и преживявам?  Отиваш да извършиш погребение на някой млад човек и виждаш цялата трагедия пред себе си, преживяваш тази атмосфера. В края на краищата, човек се пита, защо съм длъжен  да преживявам всичко това. Но това е нашето дело. Състрадаваме на братята си в болката или се радваме на тяхната радост. Друг се жени, а свещеникът ще извърши бракосъчетанието или кръщението. Имаш-нямаш желание, трябва да извършиш брака или кръщението, после трябва да отидеш в дома да направиш водосвет или да разговаряте за някакъв проблем...

Следователно, както ние, свещениците, сме длъжни да състрадаваме и да се молим за Божия народ и за всичко, което става около нас, така и миряните, които също са членове на Църквата, са длъжни да се молят за клириците, за епископите, за презвитерите, за дяконите, за всеки свещенически и монашески чин...

Монашеските чинове също са избрана част на Христовата Църква. Те  може да са извън света, но влизат в делото на Църквата и тяхното служение е много ценно за спасението на народа. Църквата не може да бъде разбрана без монашеските чинове. И в мисионерството, и в исихастския начин на живот и в който и да е друг начин на монашеско житие, т.е. в неговата външна страна. Защото вътрешно монашеският живот е един и същ - независимо дали си в манастира, или в пустинята, или на мисия, или някъде другаде,  същността на монашеския живот навсякъде и винаги е една и съща.

Така, молейки се за всички, свещеникът извършва Христово дело, моли се за целия свят. Но и ние - всеки от нас - сме длъжни да се молим за всички тези наши братя. Прави ми голямо впечатление, че много хора, без някой да им казва, се молят с голяма любов и състрадание за всички тези чинове в Църквата, защото чувстват нуждата не само да приемат Божието благословение от свещениците, но и те да дадат на тях своята молитва, за да ги покрие Бог.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9fu3w 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.