Мобилно меню

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (36 Votes)

agia-doraДостойно и справедливо е да Те възпяваме, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество. Защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги си един и същ, Ти и Единородният Твой Син и Светият Твой Дух. Ти от небитие си ни привел в битие; и падналите пак си въздигнал, и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и дари Твоето бъдещо царство.

Пет думи - "Достойно и справедливо е ... да Те възпяваме, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме. Почти всички те означават едно и също нещо. И защо ги казваме? Защото, каквото и да каже човек на Бога, е малко. Какво да правим тогава? За съжаление, хора сме и сърцето на човека живее и преживява много Божии тайни, но неговите ум, уста и достъпно слово не може да ги изрази. Този богослужебен текст потвърждава една тайна. Ние монасите го четем всеки ден,  в енориите се чете два, три, четири пъти седмично, а през някои периоди и всеки ден. Представете си да четете всеки ден едно и също нещо - 50-60 години. Е, в даден момент ще кажеш: "Аман, всеки ден четем едно и също! Омръзна ни". Това е естествена реакция на човека -  той не може да чете всеки ден едно и също, без да има нищо ново. Мисля, че това открива силата на тайната, а именно, че св. Литургия винаги е нова и всеки път начинът, по който я преживяваме, е по-мощен от предния. Затова в житията на древни и съвременни светци четем, че те извършвали св. Литургия, която продължавала часове наред, докато Златоустова Литургия трае близо час и 15 минути. Древните служели и Литургията продължавала три-четири-пет часа...

На Света Гора имаше един йеромонах Данаил, който беше затворник през целия си живот - 60-70 години служеше постоянно  Литургия, която продължаваше най-малко 4 часа. Защо? Защото от многото сълзи не можеше да продължи – изричаше думите една по една и Литургията беше като плач. Той имаше такова усещане за силата на словото на Литургията, за присъствието на Бога, на Светия Дух, че не можеше да продължи и сърцето  му. Самият той  се „разтапяше” пред събитието на Божието присъствие. Как тогава човек може да каже, че  Бог не присъства, след като виждаме хора да служат Литургията всеки ден толкова години и тази св. Литургия реално да е събитие, което служат сякаш за първи и последен път?

Затова имаме огромна отговорност, ние, свещениците, по-голяма, но и вие, които като църковна пълнота участвате в св. Литургия. Защото един свещеник може да служи години наред и никога да не разбере нищо от нея. Както и  един вярващ да замръква и осъмва в църква и нищо да не разбира - защото нашето сърце е затворено. Както когато имаме едно радио, но копчето е спряно. Какво значение има, че имаме радио?  Какво значение има, ако въздухът е пълен с вълни, по които предават новини, предупреждения, но ние не чуваме, след като  не сме пуснали радиото. Затова може да ходим постоянно на църква, да извършваме Литургията, но това нищо да не означава за нас.

От друга  страна, знам едни хора, които се озоваха на някакво богослужение, на св. Литургия, и това беше повратен момент за техния живот. Целият им живот се промени. Разбира се, те навярно много пъти са били на св. Литургия, но онзи път -  по начина, който само Бог и самият човек знае, е било така да се каже пуснато копчето на радиото и то е уловило звуковите вълни, които се излъчват от  Бога. Сърцето ни трябва да почувства действието на Светия Дух. Тогава от опит постепенно научаваме как да се свързваме с целия поток на божествената енергия - това, което наричаме Божия благодат. Знаете, че когато руският цар търсил коя религията  да приеме, той изпратил пратеници в различните части на света. Когато те отишли в Константинопол и присъствали на св. Литургия, само това било достатъчно, за да се върнат обратно и да убедят царят  да покръсти целия руски народ.

Св. Литургия е велико нещо. Мисля, че не съществува по-велико нещо в  света от нея, нито по-голямо украшение, оръжие и богатството на Църквата, нито проповедите, нито беседи. Всичко това е нужно и затова и го правим. Но превъзходното дело на Църквата е извършването на Евхаристията. "Достойно и справедливо е да Те възпяваме, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество. Тоест, да изразяваме с думи нашето благодарствено разположение и да възпяваме Бога. А някой казва: Добре, ние какво сме, някакви човечета? Бог ни е създал, за да Му се покланяме и да Го славословим ден и нощ? Какво сме? Някакви инструменти на Бога и Той ни е  създал, за  да Го славословим? Не Му ли стигат Ангелите, които Го славословят? За какво сме Му ние, и сега вместо да Го славословим, Го хулим повече ден и нощ!"

Защо тази връзка изглежда така, сякаш има езически характер? Защото, когато някой не е вкусил истински тази връзка между Бога и човека, той мисли, че Бог сякаш иска да има поданици, които да Му се кланят и да Го славословят. Но когато той почувства реалността на тази връзка (с Бога), тогава ще разбере, че Бог не изпитва никаква нужда да Му се покланяме, да Го славословим и да Го възпяваме. Нищо от всичко това, нито Той взема нещо от това. Той няма никаква нужда. Бог е изпълнен, ние нищо не добавяме към Него, независимо дали Го славословим, кадим Му или Му се кланяме, ние нищо не добавяме към Него. Всички тези неща се връщат в нас - ние имаме нужда от тях.

Тоест, на пръв поглед изглежда, че принасяме това на Бога, но всъщност то за нас става и при нас се връща. Както, когато някой моли някой друг: "Моля те, изяж си яденето, направи го заради мене!" "Е, добре, заради тебе ще го изям, въпреки че нямам апетит!" Накрая, ядейки едно ядене заради друг, нима другият се насища? Аз се насищам, аз укрепвам от това, което ям. На мен ми помага, но изглежда, че го правя заради другия. Така става и на св. Литургия, и когато се молим, и каквото и да правим (за Бога), когато казваме това го правя за Бога. Отдели два часа за Бога или направи това за Бога. То не е за Бога, а за нас. Но  това наше движение към Бога, тази връзка, са необходими, за да почувстваме, че сме Божии чеда и че имайки тази връзка с Бога, и ние сме живи. Както един уред, който трябва да е свързан към ел. мрежа, за да работи. Ние вземаме кабела и го включваме в контакта, за  да заработи и да е „жив”, така да се каже.

Същото  става и при нашата връзка с Бога. Когато благославяме Бога, славословим Го и Му благодарим, тогава тези неща променят нашето сърце. Така започва човек. Понякога казваме: "Как да славословя Бога, след като не Го чувствам?!" Много хора мислят така: "Не чувствам, че трябва да благодаря на Бога за нещо, не чувствам, че е направил нещо особено за мен. Не чувствам желание да Го славословя. Чувствам сърцето си  мъртво, хладно, не разбирам – независимо дали Му благодаря или не, е все едно". Да, когато сърцето ни е мъртво или когато, както казваше старец Паисий, когато  маслото в нашата машина е замръзнало и тя не може да запали, тогава се опитваме да го сгреем  и машината да заработи.

Така започваме, тоест не прéчи, приеми твоето състояние такова, каквото е, само започни с това, което можеш. Какво можеш да направиш ли? Да изречеш  думи, макар и да не ги чувстваш. Кажи: "Слава Тебе, Боже! Благодаря Ти, Христе мой!  Благодаря Ти за всичко, което ни даде, за Твоите благодеяния към нас, че ни обикна, крепиш ни, обичаш ни и ни даде да Те познаем!" Или казваме Иисусовата молитва Господи Иисусе Христе, помилуй ме! или някоя друга молитва. Ако правим това често, макар още да не чувстваме причината, по която трябва да го правим, то действа в нас навярно, без да го разбираме. Постепенно човешкото сърце започва да се стопля, да функционира. Един новопостъпил монах на Света Гора ми каза: "Отче, не чувствам нищо. Сякаш съм мъртъв, не разбирам. Тоест какво означава, че  Христос стана Човек за мен? А друг, който чуе, че Бог е станал Човек за него, веднага  избухва в сълзи. На мене обаче това нищо не ми говори. Какво означава, че се е разпнал за мен? Как ще го почувствам? Не го чувствам, че се е разпнал за мен. И защо, в края на краищата, се разпна за мен?"

Тоест, той преминаваше през духовна суша. Нищо не чувствам, държа броеницата, казвам молитвата, но нищо не разбирам. Отивам в храма, влизам, излизам, нищо. Наистина, и аз в началото бях като него, че и по-зле. Отговорих му:

- Не знам какво да ти кажа. Опитай се, положи усилия!

Не можах да му отговоря. След това той отиде при един старец и го попита същото. Това простодушно старче му отговори нещо много мъдро от неговия опит и след това го видях в творбите на отците. Той му казал:

- Виж, може да не помниш и да не чувстваш нищо, нищо да не разбираш, но започни постепенно, макар и един-два пъти на ден казвай на глас това: "Слава Тебе, Боже! Благодаря Ти, Христе, че се разпна за мене, грешния!"

Това нещо, казвайки го, постепенно се активира. След това четох в отците, че това е както капката, която капе, но пробива и най-твърдия камък, защото капе, капе, капе, може да капе един път на всеки час, един път на всеки шест часа, но капе години наред. Накрая камъкът бива победен от капката и тя го пробива, защото капе настоятелно на едно и също място. И, както казва  светецът, който пише това, какво по-меко  от капката вода и какво по-твърдо от гранитния камък? Въпреки това капката побеждава камъка, защото капе настоятелно на едно и също  място. А някой друг казва: "Помни царството небесно и то малко по малко ще те изяде". Тоест помни царството небесно, царството  Божие, и това помнене  лека-полека ще погълне и плени сърцето ти.

И защо става това? Това не е самовнушение, но понеже всички тези духовни движения в човека се активират и биват подпомагани от Божията благодат, понеже сърцето ни има свой код, чрез който комуникира с Бога, затова всяко нещо, което изхожда от Бога като Негова енергия, може  да проникне в сърцето на човека и да го активира. Затова нищо от Божиите неща не изморява човека. Нас не ни изморява повторението на молитвата, нито на Литургията,  нито службите. Напротив,  по парадоксален и „абсурден” начин това ни отморява. Виждал съм свещеници, които, как да го кажа, бяха почти на умиране, много болни, но с усилие стават, буквално се влачат, за да отидат да отслужат св. Литургия. Защо? Защото не можеха да живеят един ден без св. Литургия. И си казваш: бре, детето ми, толкова години служиш всеки ден! Е, спри накрая! Но не! Техният копнеж е толкова голям - това е жажда, глад, непобедима сила, която побеждава дори  естествените немощи на човека.

да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество

Всяко място е владичество на Бога, целият свят. Знаете ли колко хубаво е да чувстваме, че сме деца на Бога, Който владичества в целия свят? Тогава няма чуждо място за нас, където и да ни отведат, всяко място е място на нашия Баща. Всичко е наше. След като е на нашия Баща, то е и наше. Дали в Америка ще отидем, дали в Африка или на Северния полюс, то е място на Неговото владичество, на Бога - нашия Баща и навсякъде се чувстваме прекрасно, защото Бог, нашият Баща, е навсякъде.

Когато някой попитал Христос: къде живееш? Той отвърнал, че лисиците имат леговища, и птиците небесни - гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони. Христос отговорил малко загадъчно с тези Си думи: виж, и птиците, и лисиците, и  чакалите, и дивите животни имат къде да отидат, но Синът Човеческий Христос няма къде глава да преклони. Наистина ли е нямало? Имало е. Несъмнено е имало. Макар да нямал Свой дом и  имущество, Той бил нестяжателен, но някъде пребивавал. Св. отци обясняват, че  Той не отговорил по този начин, за да каже "нямам дом, къде да остана! И къде да отида, след като нямам дом?", но виждайки сърцето на онзи човек, му казал, че Син Човеческий няма де глава да подслони в твоето сърце. Тоест, в твоето сърце има място за страстите и греховете и всички тези диви зверове, които имаме в нас и ги познаваме много добре. Но в твоето сърце Синът Човечески няма къде глава да подслони. В твоето сърце, което е пълно със страсти и демонични енергии, няма място, където  Бог да влезе.

Бог владичества в целия свят. Да, така е. Бог е навсякъде. Но навсякъде ли действа? Не. Бог е навсякъде, но не действа навсякъде. Има места, където действа повече, и места, където действа по-малко, както и такива, където  не действа. Той присъства, но не действа. Дори в сърцето ни. Да, след като е  навсякъде и всичко изпълва, значи е и в нас, но не действа. Може да кажем, че често сърцето ни не е място на Неговото владичество. Един светец дава следния  съвет на един свещеник: "Преди да се осмелиш да  принесеш на Бога свещенодействието на Тайните, трябва да свещенодействаш себе си на Бога. Първият жертвеник е нашето сърце, където трябва да влезем всички и да принесем себе си, света, творението, цялото създание на Бога". Но как нашето сърце  ще стане Божий жертвеник? И как ще стане място на Божието владичество? Това е борбата, която трябва да водим. Тоест, да влезем в нашето сърце и там да се борим срещу страстите. Докато страстите са в нас и докато грехът царува в нас, тогава Бог не царува (в нас) и нашето сърце не е място на Неговото владичество.

А сега по-практично: свещеникът може да служи  св. Литургия на всяко място, стига да има жертвеник. Когато казвам жертвеник, имам предвид  св. трапеза в храма, а когато нямаме осветен храм, тогава се служи върху антиминс. На латински думата менса означава трапеза, това е наполовина гръко-латинска дума и означава вместо трапеза (вместопрестолие). Върху  антиминса е изобразен Христос и пише, че е свято и свещено да се извършва върху него св. Литургия на всяко място на Божието владичество. Епископът освещава антиминса със св. миро и го подписва като канонично разрешение за извършването на Евхаристията. Един свещеник може да служи навсякъде – върху камък,  в пещера и т.н.,  защото антиминсът е осветен и в него задължително трябва да има мощи на мъченици. Не можем да служим св. Литургия, ако нямаме мощи на мъченици. При освещаването на св. Трапеза епископът поставя в центъра мощи от мъченици.  Както и в антиминса в някой ъгъл са защити мощи на мъченици, за да бъде ясно, че Църквата се крепи върху кръвта и мощите на светците.

Защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим

Никоя дума не може да изрази Бога, нищо от този свят не може да изрази и да се уподоби на Бога. Бог е отвъд всяко тварна идея и мисъл.  Дори отците са казвали, че Бог не съществува. Защо? Сега някой ще каже, ама какво е това нещо, отче?! Бог не съществува?! Православният отговор е, да, Бог не съществува, защото не съществува по никой начин на съществуване, който ние знаем. Или, както казва св. Симеон Нови Богослов, Бог е несъществуващо същество, защото съществува по начин, който ние не знаем, отвъд нашите граници е и ние  не можем да изразим и  да проумеем Бога.

Но какво следва от това? Нима Той е непознат за нас? След като не може да бъде изразен?  Не. Той не бива разбран, нито проумян, а само преживяван. Живеем Бога, не можем да Го изразим - това море на Божието присъствие е толкова безкрайно, че никой никога не е могъл да Го изрази. Нито светец, нито Ангел, нито пророк. Той е Бог неизразим и умонепостижим. Той е непостижим, не можем да Го ограничим в нашия ум, не може да влезе в нашия ум. Как е възможно тварният ум да схване Нетварния Бог?

Понякога някои хора се питат: как, след като Бог е знаел това, е направил онова? Защо Бог, след като е знаел, че ще паднем, ни е създал? Тоест, опитваме се да отговорим на нашите въпроси с нашия ум. Имаме интелектуални недоумения и искаме интелектуални отговори. Получаваме ги, но едновременно с това имаме още толкова други интелектуални съмнения. Докато отговорът на нашите въпроси и недоумения не е интелектуален.  Донякъде това е необходимо, но можем да кажем, че е грешка, когато  се опитваме да отговорим на въпросите за Бога по интелектуален начин, защото не е възможно Бог да се предаде интелектуално чрез силогизми. Най-добрият метод, за да разберем и да отговорим на нашите въпроси и недоумения, е молитвата. Тя ни дава възможност да преживеем Бога и тогава Сам Бог известява нашето сърце за нашите недоумения.

Бог е неизследим, невидим, не Го виждаме. Тези епитети всъщност имат двояко значение. Той е невидим, но и видим -  хем Го виждаме, хем не Го виждаме. Той хем съществува, хем не съществува. Хем не можем да Го разберем, хем Го разбираме. Отците са нареклит този парадокс апофатическо и катафатическо богословие. Когато се опитват да кажат нещо за Бога, понеже не намирали нищо, което да прилича на Бога, те използват  двете противоположности - Бог е благ и не е благ, в смисъл на благото, което ние знаем. Той е справедлив и не е справедлив, съществува и не съществува – за да можем  приблизително да разберем какво става.

След като Христос казва, че тези, които очистят сърцето си, ще видят Бога и разполагаме с целия метод и борба на Църквата, за да видим Божието лице, тогава как казваме, че Бог е невидим?  Бог е невидим по Своята същност. Тя е невидима и недостъпна. Но Божиите енергии са видими, умопостижими и причастими. Тоест, човекът става причастен на тях. С прости думи, ние всички можем да участваме в нетварните божествени енергии, чрез които живеем.

Който вечно съществуваш и винаги Си един и същ

Защо се казват тези думи? Нека ги свържем с предишните. Не ви ли се струва малко странно – благодарим на Бога, славословим Го, защото не можем да Го видим, да Го разберем, да Го изразим?

Пред това величие на Божието присъствие човекът, свещеникът, св. Йоан Златоуст, който написал св. Литургия и всички светци, които я преживяват, сякаш казват, че ако съществува нещо, за което трябва да благодарим, това си Ти Самият. За нищо друго. Виждате, че в Литургията не казваме: Благодарим Ти, Боже, че сме добре! Слава Богу! Здравето ни е добре,  работата ни е добре, магазините ни вървят добре. Не казва нищо от това, а Ти благодарим, Защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш. Благодарим за Теб Самия. Защото Ти съществуваш и след като Ти си Сущий, Този, Който съществуваш, Ти си Всичко, Ти си Този, в Който ние намираме нашата пълнота, това има най-голямо значение. Затова благодарим на Бога.

Направи ми голямо впечатление един студент, който дойде да се изповяда, след това си тръгна и ми изпрати писмо, в  което пише: "Чувствам в сърцето си огромно благодарение към Бога, защото Бог съществува и Му казваме: Боже, благодаря Ти, че съществуваш!" Наистина, това е. Този човек е намерил тази честота, за която говорим.

Докато всички ние, които гледаме само изгодата и сме пълни с горчивина, какво правим? Сякаш Бог е бакалин и постоянно Му казваме: "Добър ден г-н бакалин! Благодарим ти, че имаш салам, че имаш хляб, че имаш домати, лук, патладжани!"  Но не му казахме: "Благодарим ти, че си добър човек и идваме тук и ни казваш Добър ден!" Така постъпваме и когато казваме: "Благодаря Ти, Боже, че съм здрав и всичко ми върви добре!" Знаете ли, че така хулим Бога? А Той сякаш казва: "Детето Ми, Аз къде оставам? Трябвам ти само, за да те пазя здрав и да се грижа всичко да ти е наред? Тоест онези богати дарования, които ти давам, и това, че Аз съществувам и че ти съществуваш и имаме тази възможност за връзка, нищо ли не означава за теб?  Това не означава нищо за теб,  защото днес си добре със здравето, но утре, когато няма да си добре, ще Ме хулиш? Нещо, което правим.  Докато сме добре,  вярваме  в Бога. Веднага щом нещо кривне, защо Боже? Съществува ли Бог? Нима е възможно Бог да съществува и аз да съм болен? И да стане нещо лошо около мен? Значи, Бог не съществува, и ако съществува е такъв и такъв и такъв! – така казваме. Защото никога не разбрахме смисъла на връзката с Бога, не благодарихме на Бога за това, че Той съществува и имаме възможността да сме Божии чеда.

Ти и Единородният Твой Син и Светият Твой Дух. Ти от небитие си ни привел в битие; и падналите пак си въздигнал, и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и дари Твоето бъдещо царство

Колко е ценно да говориш на Бога, както говориш на някой приятел. Ти и Единородният Твой Син и Светият Твой Дух. Както понякога казваме - покани ни президентът на републиката, някой голям човек, седнали сме до него, говорили сме приятелски и сме се почувствали почетени. Имали сме възможност да се обадим по телефона на президента и да му кажем като приятели: "Виж, направи ми тази услуга и едно и друго!" Представете си, колко важно и велико нещо е да имаш възможност да говориш директно с Бога. Това важи за всички нас -  всеки път, когато се молим, трябва да чувстваме тази лична връзка с Бога.

Нека кажем и за неоценимото благословение, което Свещенството притежава. Колко велико нещо е то! Да имаш възможност да стоиш пред Бога и да говориш директно със Самия Бог. И колко съжалявам, че сред християните отслабна това усещане и знание на Свещенството и всички тичаме да правим хиляди други неща. Ако разбирахме колко важно нещо е това, каква привилегия е да стоиш пред Бога, да водиш диалог с Него и да говориш с Него - всички тези неща, които умът на човека не може да схване и постигне,  тогава,  да,  страшно е, но и е напълно желаемо. Тоест всички щяхме да желаем да доближим до тази велика тайна.

Ти от небитие си ни привел в битие

Ти. В същия личен тон и  връзка, Боже, си ни привел от небитие в битие. От небитие,  да не кажа от нищото, защото и нищото може да се сметне за нещо, а си ни създал от небитието.  

и падналите пак си въздигнал, и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и дари Твоето бъдещо царство

И ни дари Твоето бъдещо царство. Възможно ли е човек да почувства тези думи и да не се съкруши? Помислете, Бог от небитие е създал човека - мене, тебе, всички хора, паднахме и след това ни въздигна  и не спря да прави всичко за нас. Понякога казваме: за този човек направих всичко! Или направих всичко, за да постигна еди-какво си. И какво „всичко” сме направили? Човешкото "всичко" е ограничено, след като ние сме ограничени. Помислихте ли какво означава за безграничния и безкраен Бог да е направил всичко за нас? Това е умонепостижимо. Въпреки това Той направил всичко и не един път, виждате колко хубаво го казва тук, и не си престанал да вършиш всичко.

Не ти омръзна от нас, та да кажеш: аман, стига толкова! Колко пъти да им правя толкова неща! Не! Бог постоянно прави всичко за нас. Следователно, кой може да  почувства, че е пренебрегнат от Бога, когато знаем, че Той прави всичко за нас? Кой може каже, че "на мен Бог не ми отдаде значение, забрави ме! Не направи каквото трябваше за мен". Защото, за съжаление, всички ни обзема впечатлението, че в нещо сме онеправдани и пренебрегнати, е, нещата при мене не станаха така, както станаха при другите. Виждаме някой да напредва  духовно и казваме: "На него Бог му стори толкова благодеяния, а на мене какво благодеяние стори?" Не е така. За всички нас Бог не е спрял да прави всичко, докато ни доведе в Своето царство и ни дари бъдещото царство. Това, което е бъдеще, Той го прави настояще за нас - чрез св. Литургия,  Въплъщението, Църквата.

Мисля, че в нашия случай важи изразът многото думи са оскъдни. Знаете ли тук какво трябваше да направим? Всички ние  да се подготвим с молитва, пост и безмълвие навярно много дни, и с крайно благоразумие да извършим св. Литургия. Това би говорило от самосебе си на всеки човек и би компенсирало всички тези думи, които говорим години наред и остават във въздуха. Което Бог прави, никой човек не може да го направи, каквото и да върши. И текстът на св. Литургия е текст, който - каквото искаш кажи - но не се тълкува, не се превежда, не се обяснява, а само се преживява.

Каква сила имат думите на св. Литургия, стига само да се настроим на тяхната честота!

Това е текстът на св. Литургия и дори само тези думи, че не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведеш на небето и дариш Твоето бъдещо царство – са достатъчни, за да ни накарат да запазим мълчание, докато умрем, защото това са необятни слова. Ние обаче сме толкова малки и немощни, че ги казваме отново и отново. Какво да правим... Поне да ги казваме, докато постигнем нещо малко с помощта на Божията благодат!

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h44a 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.