От богослужебните текстове става видно, че празнуването на Възкресението започва на Велика събота. За това се говори в богослужението на Велика събота, а също и в проповедите на св. отци, които в този ден са посветени на възкресението и победата.
Това е видимо и в иконописната традиция. Каноничната икона на Христовото Възкресение е изображение на Неговото слизане в ада. Разбира се, съществуват икони на Възкресението, на които е изобразено явяването на Христос на мироносиците и учениците. Но в най-дълбокия смисъл истинската икона на Възкресението изобразява съкрушаването на смъртта, когато душата на Христос, съединена с божеството, се спуска в ада и освобождава душите на всички, които са се намирали там и са Го очаквали като Спасител. „Празнуваме на смъртта съкрушението и на ада разрушението“, пеем в Църквата. Разрушаването на ада и умъртвяването на смъртта е най-дълбокият смисъл на празника.
Нека се замислим какво имаме предвид, когато говорим за ада и слизането на Христос в него. Думата „ад“ в Новия завет съответства на древноеврейската „шеол“ – тъмното, невидимо царство на мъртвите. В Стария Завет адът е представен като някакво пространство в недрата на земята, но това трябва да се разбира символично, според възгледите на онази епоха – а именно, че земята се е намирала посредата между ада и небето. Изхождайки от това, че душите не са материални, а безплътни и невеществени, ние не можем да мислим за ада като за някакво определено място. Можем да твърдим, че душите на хората, които се намират във властта на дявола и смъртта, се намират в ада. Именно в този смисъл трябва да разбираме и слизането на Христос в ада. Христос е влязъл във властта на смъртта, съгласил се да умре – след което чрез силата на Своето божество е победил смъртта, съвършено я е обезсилил и чрез Своята собствена сила и власт е дал възможност на всеки човек да избегне господството, властта и силата на смъртта и дявола.
Да разберем това ни помага много важното Огласително слово на св. Йоан Златоуст, което се чете всяка година след великденската Литургия. Наред с другите неща там се казва, че адът, като посрещнал Христос, „се огорчил, обезсилил и бил поруган, бил умъртвен, низложен, завързан“. След това се казва, че с Христовата смърт на Кръста адът е приел смъртно тяло, но се е оказал изправен пред Бога, приел земя-прах, но срещнал небе, приел това, което виждал – а именно човешкото тяло, човешката природа, но бил победен от това, което не виждал, т. е. от божеството.
Деня на Велика събота, когато душата на Христос заедно с божеството се е намирала в ада, а тялото Му е било в гроба, когато е била победена дяволската сила и смърт, Православната църква смята за велик ден, тъй като е свързан с деня на Възкресението.
В литургичните текстове седмият ден на творението, в който Бог „си починал от всички дела“ след сътворяването на света и човека, е съпоставен с деня на Велика събота, когато и Христос си е починал от всичко, което е сторил за спасението на човека. Затова в този ден пеем: „Тази е благословената Събота“.
От кн. Битие знаем, че след като Бог е сътворил за шест дни целия свят и човека, в седмия ден Той си е починал от делата Си (Бит. 2:3) Затова на Моисей е било заповядано в седмия ден – събота, което означава „почивка“, „покой“, юдеите да почиват и да посвещават целия ден на богослужение и молитва (Изх. 12:16).
Има едно тълкувание, според което заповедта за изоставяне на всяка работа в събота е била дадена от Бога преди всичко за възсъздаването и обновлението на човека, което е трябвало да се случи чрез смъртта на Христос на Кръста и Неговото Възкресение. Началото на новото създаване на човека и обновлението е било поставено в деня на Велика събота, но очевидното, осезаемото начало на пакибитието се е открило във възкресния ден. Затова и ние, макар и да почитаме съботата като „ден на нашето възсъздаване“, повече почитаме деня на Възкресението.
Почитането на съботата в Православното предание има и едно друго значение. Тя е успокоение за човека, умиротворение, така нареченото свещено безмълвие – исихѝя, в цялата пълнота на този смисъл. Ап. Павел, като обяснява, че съботата остава задължителна за Божия народ, казва: „И така, нека се постараем да влезем в този покой...“ (Евр. 4:11). Св. Григорий Паламà казва, че когато човек отдели от своя ум всеки помисъл и когато чрез настойчивост и непрестанна молитва върне ума в сърцето, тогава ще се потопи в божественото упокоение, т. е. в Боговѝдението, в съзерацанието на Бога.
Този покой, това безмълвие не е бездействие, както някой би си помислил, но е велико деяние. Както Бог, който макар и да е почивал в седмия ден, продължавал да управлява света, така и човекът, пребивавайки в сътояние на духовно съзерцание, твори велико дело – съединява се с Бога, а след това обича всичко, което обича и Бог. Затова може да кажем, че в състояние на този покой всеки може да преживее Възкресението Христово. Доколкото някой влиза в божествената събота, в божествения покой, дотолкова той преживява възкресението. Пожеланието „щастливо възкресение“ трябва да бъде съпроводено от пожеланието за „щастлив покой“.
* Из книгата Православната духовност на Навпактски митр. Йеротей Влахос (бел. ред.).
