Йосиф: „Марийо, какво е това нещо, което виждам в тебе?”

Евангелистите пестеливо разказват за душевните терзания и дълбоките преживявания на праведния Йосиф, разбрал за състоянието на сгодената за него Мария (Мат. 1:18-19). Лаконичният евангелски разказ се допълва от Свещеното Предание. То разкрива в песнопенията и иконографските образи драмата на Йосиф, „преживяващ буря от смущаващи съмнения” (кондак 4 от Акатиста на Божията майка). Богослужебните текстове в навечерието на Рождество Христово разкриват дългия и мъчителен път на праведния старец от съмнението до служението на божествения Младенец и Неговата пресвята майка.

Евангелският текст само маркира случващото се в душата на стареца: „А Йосиф, мъж й, понеже беше праведен и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне” (Мат. 1:19). Много по-подробно терзанията му са описани в богослужебните текстове на Царските часове на Бъдни вечер. Там песнописецът е разработил подробно и с изключителен поетичен усет драмата на праведния Йосиф, който поема грижата за младата девица Мария, отговорността да пази девството й, и открива, че тя е бременна. Ето как едно от песнопенията на Първия час представя разговора между Йосиф и Мария: „Това казва Йосиф на Девата: Марийо, какво е това нещо, което виждам в тебе? Недоумявам и се удивлявам, и умът ми е поразен. Затова се скрий веднага от мене. Марийо, какво е това нещо, което виждам в тебе? За честта – срам, за веселието – скръб, вместо да се хваля с тебе, ти ми донесе упрек. Вече не мога да търпя хорския присмех. Защото аз те приех от свещениците на Господния храм, приех те непорочна, а сега какво се вижда?”[1] (Слава, глас 8).   

Диалогът разкрива чисто човешките страхове и разочарование на едни порядъчен евреин. В думите, изречени от него, откриваме горест, срам, разочарование, недоумение. Прекрасната девица, която идва от храма в дома му, изпълнена с добродетели, е радост за него и близките му. Той поема грижата и отговорността за нея пред Бога и общността. Нейната бременност го поразява, той приема това като предателство от нейна страна на неговите грижи и доверие, предателство спрямо Бога заради обета за непорочност, даден от нея. Старецът е обиден и уплашен, а в същото време не се чувства достатъчно силен да приеме подигравките на околните, които ще намерят него за виновник за състоянието на Мария – със своите действия или бездействие. Евангелският разказ спестява тези терзания. Той направо казва за решението на Йосиф „тайно да я напусне”. Така ще си спести „хорския присмех” за себе си и за Мария.  

Но мисията на стареца да е закрилник на светата дева не е завършила. Светият евангелист Матей разказва за ангел Господен, който се явява насън на Йосиф и му обяснява случилото се с Мария: „Йосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му. А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза: "ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил", което ще рече: с нас е Бог". (1:20-23; срв. Ис. 7:14)

Праведният Йосиф е човек, стоящ на границата на Стария и Новия Завет, израсъл и възпитан в юдейската традиция; сега той трябва да разбере и осмисли спасителните събития, очаквани от неговите предци векове наред. Но реалността на чудото все още  е непонятна за него. В славата на тропара на Третия час е описан опитът на Йосиф да обясни случващото се в контекста на месианските очаквания на еврейския народ: „Йосифе, кажи ни как девата, която ти прие от светилището, сега бременна водиш във Витлеем? „Аз, казва, проверих у пророците и, като получих известие от ангела, се уверих, че Мария по неописуем начин ще роди Бога; при Него ще дойдат на поклонение мъдреци от изток, за да го уважат с почетни дарове.” Слава на Тебе, Господи, Който си се въплътил заради нас!” (Слава на тропара, гл. 3). Тук песнописецът представя един своеобразен диалог, в който на хорското мнение е противопоставен отговорът на Йосиф. Евангелският текст и в този случай пропуска детайлите, а дава крайния резултат: „като стана от сън, Йосиф направи, както му бе заповядал ангелът Господен, и прие жена си” (Мат. 1:24). От славата на тропара обаче става ясно, че след разговора с ангела Йосиф не просто се примирява с положението, а е разбрал смисъла на божественото чудо, станало в неговия дом. Той е наясно, че Мария ще роди очаквания Спасител.

В същото време богослужебното последование ни води по-нататък в терзанията на праведния старец. Славата на шестия час сякаш оправдава колебанията на Йосиф, защото това, което се случва с Мария, е „чудото, което удивява и пленява всеки разум”. Богослужебният текст разказва вече за пътуването на светото семейство към Витлеем и намеква, че душевните мъки на Йосиф още не са утихнали: „Елате, христоносни хора, да видим чудото, което удивява и пленява всеки разум, и като го възпеем почтително, да му се поклоним, вярващи! Днес Девата, която е бременна, идва във Витлеем да роди Господ и ангелските чинове вървят пред нея. А като видя това, Йосиф Обручник извика: какво е това странно таинство в тебе, Дево? И как ще раждаш ти, девойко, която не си познала брак?” (Шести час. Слава, глас 5).

Темата за душевните терзания на Йосиф Обручник продължава и в тропара на Деветия час. Той разкрива, че дори по пътя към Витлеем Йосиф „бил покрусен от мъка”. Затова се налага светата Дева отново да го убеждава в истинността на чудото, моли го да се освободи от страха и предразсъдъците, да отвори сърцето си, за да приеме с радост идващия Спасител: „Когато Йосиф, Дево, вървейки към Витлеем, е бил покрусен от мъка, ти си се обърнала към него: Защо се смущаваш и съсипваш, като ме виждаш бременна, а не знаеш страшното тайнство, което е в мене? Така че освободи се от всякакъв страх, като проумееш преславното събитие, защото Бог поради милостта Си слиза на земята сега, като приема плът в моята утроба. Ще Го видиш да се ражда, както Той благоволи, и изпълнен с радост ще Му се поклониш като на твой Създател, Когото ангелите непрестанно възпяват и Го славословят заедно с Отец и Светия Дух” (Девети час, тропар, гл. 2).

Описаната от тропара сцена се потвърждава и от иконографските изображения. На някои от образците виждаме, че в нощта на Рождеството св. Богордица с  тъга гледа Йосиф, раздиран от мъка и съмнения.  На други икони той е изобразен натъжен, а пастир с дреха от козя кожа (персонификация на дявола), шепне изкушаващи думи, подхранващи мъката му. Кривакът, който държи овчарят, символизира лъжата, на която се опира дяволът.

Кратките богослужебни текстове, макар и само със щрихи, рисуват пред нас образите на двамата герои: св. Дева и праведния Йосиф. Двама души, изправени пред изпитанието да приемат Божията воля и да участват в Божието чудо. На пръв поглед изглежда, че изборът е лесен и ясен. Но в лицето на тези герои той е представен в неговата реалност: изисква се сила, смелост, чисто сърце и голямо смирение, за да приемеш Божията воля. Това не е примирение с неизбежното, не е страх от последствията, не е безволевост, а личен избор. Избор, който ще е в синхрон с Божията воля, но не винаги с човешките очаквания, с човешките норми и правила. Последствията от един такъв избор често са неразбиране от хората, присмех, осъждане и отхвърляне, както и в конкретния случай. В образа на младата Мария ние виждаме една завършена добродетелна личност, която наистина е подготвена за подвига на Богомайчинството. Тя разбира и осмисля своята мисия, осъзнава последствията, които този избор ще има за нея, и въпреки това поема отговорността да следва Божията воля с любов и преданост.

От другата страна е Йосиф – възрастен мъж, с опит и знания, който с живота си е доказал своята праведност и отговорност. Познавайки човешката природа, песнописецът проследява етапите, през които старецът преминава, след като разбира за бременността на Мария. Първоначалната му изненада, разочарование и мъка намират утеха в думите на ангела: „не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго” (Мат. 1:20). Но дълбоко в него остават съмненията и мъката, страхът от хорските упреци и насмешки. Йосиф се нуждае от повече време, за да осмисли и приеме Божията воля, нуждае се от повече време, за да реши да участва в Божието дело на земята.

Неслучайно терзанията на праведния Йосиф ни се припомнят в навечерието на Рождество Христово. В образа на Йосиф виждаме човека, призван от Бога за съработничество. Но не всеки има силата, чистота и смелостта на Мария да откликне веднага на Божия призив. Затова православното богослужение ни среща с един още по-близък до нас образ – на праведния Йосиф. Заедно с него ние преминаваме през размислите и терзанията, през съмненията и аргументите, през свидетелствата и очакванията, за можем накрая заедно с него да възкликнем: „Слава на Тебе, Господи, Който си се въплътил заради нас!”