Грижата за „тия малките”

Периодът на Великия пост е необикновено време. Не само заради различната храна, не само заради различното богослужение, не само заради съсредоточаването на нашето внимание и мисли върху връзката ни с Бога. Църквата внася в този период нови образователни елементи в богослужението, както за миряните, така и за клириците. Един конкретен пример в това отношение е молебенът на Неделя православна, наречен Тържество на православието. Той започва да се извършва през Първата неделя на Великия пост от 9 в. Конкретният повод е края на иконоборческата ера във Византия и възстановяването почитта на свещените изображения.

Молебенът съдържа: молитви за единството на Църквата, апостолско и евангелско четиво, символа на вярата, утвърждаване на „съборите на светите Отци, техните предания и писания, съгласни с Божественото откровение”, анатеми на тези, които се противят на Божествената истина, „възпоменание за всички, които са се подвизавали за православието със слова, писания, учение, страдания и богоугоден живот, като негови защитници”, и накрая се отправя молитва за „тези, които сега, подготвяйки се за вечното блаженство чрез спасителната вяра и добродетелта, утвърждават православието”. Текстът на молебена е съсредоточен върху важността на единството и мира в Църквата, като залог за спасението на нейните членове.

Последованието се извършва от клира с участието на народа. Анатемите, които бележат границите на Църквата, се изричат от духовника, но се потвърждават от народа. Това поставя въпроса за познаването на основите на православната вяра, залегнали в текста на антемите, не само от клира, не само от т. нар. професионални богослови, но и от обикновените православни християни. Църквата не изключва миряните от пълнокръвния църковен живот. Те не са зрители на богослужението, които не разбират и не са задължени да разбират случващото се в храма. Всеки човек, който се е кръстил и е приел да се съчетае с Христа, трябва да знае какво учи Спасителят и как функционира Църквата като „работилница на спасението”.[1] Затова и в първите векове познаването на християнското учение и било едно от задължителните условия за пристъпване към Кръщение. Църквата възприема Божия народ не като „обикновени” миряни, но като „царско свещенство, род избран”. Молебенът на Неделя православна още веднъж ни напомня за това голямо изискване пред миряните.

В същото време последованието Тържество на православието отправя главното си послание към духовниците като приемници и последователи на апостолите, поставени да се грижат за духовното поство, да пазят мира и единството на Църквата. Още в апостолското четиво се поставят приоритетите в служението им: а) „пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях” (Рим. 16:17); б) грижата за спасението на поверения народ, за да не бъдат измамени „сърцата на простодушните”. Затова апостолът призовава духовниците да са „мъдри в доброто и прости в злото” (ст. 19).

Евангелското четиво (Мат. 18:10-18), предвидено за последованието, в контекста на молебена на Неделя православна, детайлно описва задълженията на духовниците, като приемници на апостолите и отговорни за Божия народ. Думите са изречени от Иисус Христос като проповед към Неговите апостоли, които Той подготвя за наставници на вярващите. На първо място Спасителят поставя като задължение духовната грижа за „тия малките”. Под малките тук се имат предвид не само младите по възраст, но и малките, начинаещите във вярата, които очакват от духовниците ръководство по пътя към Христос. Малките са и уязвимите, обърканите, страдащите, подчинените, стоящите по-ниско в йерархията, всички, които са по-слаби физически, духовно, по-ниско йерархически от апостолите и техните приемници. Всички, над които служението им ги поставя като пастири и надзорници (гр. епископи), отговорни за спасението им. Христос повелява апостолите и техните последователи да проявяват изключителна духовна чувствителност в грижата за чедата си: „Внимавайте да не презрете едного от тия малките”. Спасителят е загрижен и за двете страни – както за „малките”, така и за подготвяните от Него за пастири апостоли и техните приемници, подчертавайки тяхната отговорност и необходимостта да бъдат винаги на висотата на своето отговорно служение. Повереното паство не е група хора, безлична маса, тълпа. Всеки е ценен в очите на Бога, всеки има нужда от грижа, всеки търси и копнее за Бога.

Христос е сърцеведец, Той познава човешката природа, знае къде може да сгреши пастирът, затова специално предупреждава: „внимавайте”! Тази опасност реално съществува и в нашето ежедневие сме свидетели на подобни „залитания”. Съществува чисто човешката логика, че по-важно е мнозинството от малцинството.[2] Че потъналият в грижи пастир не поставя в приоритетите си заниманието с един, пред грижата за повечето пасоми. Изказвания за енориашите като „този си отива, друг ще дойде”, са неодпустими за духовници, такъв подход дори е немислим според Спасителя: „вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките”. Затова Христос продължава да развива пред учениците Си същата идея, вече облечена в конкретен образ, от тяхното ежедневие: „Ако някой има сто овци, и една от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесетте и девет, и не ще ли иде по планините да дири заблудената? И ако се случи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудени” (ст. 12-13). Каква голяма отговорност носи духовникът за повереното му паство. Той трябва да се грижи така, като пастирът за овцете, да ги обгрижва денонощно. В задължението на пастиря е да обгиржва и обича чадото си независимо, че е допуснало да се отклони от стадото; не бива да го изоставя или безучастно да го чака да се върне, пастирът е длъжен да положи усилия, „да иде по планините”, за да го намери и върне в стадото.

Друго важно задължение на духовниците е единството на Църквата, което засяга основно взаимоотношенията между братята, т. е. между духовниците. Когато говори за връзките между духовниците и народа, както и между събратята клирици, Христос не поставя въпроса за чистотата и верността на учението. Акцентът, който Той поставя е върху взаимоотношенията между хората. Христос набляга на идеята, че поведението, действията, взаимоотношенията на събратята са израз на тяхната вяра, на тяхното разбиране на Христовото учение. Ако си истински християнин и изповядваш Христовата вяра, то тогава и твоите действия ще са в хармония и в изпълнение на това учение. Истинското изповядване на вярата е несъвместимо с лоши взаимоотношения и дрязги. Нарушаването на любовта между събратята е резултат от погрешно преживяване на вярата.

Съвсем детайлно Иисус Христос разкрива пред учениците какви трябва да са стъпките, ако единството е нарушено: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:16-17).

Съгрешаването против брата разрушава мира и връзките между тях, което води и до нарушаване на единството на общността, като единно тяло Христово. Тук Христос не уточнява какво е съгрешението на брата. Всеки пример, който би дал, би ограничил поучението. Спасителят говори общо за нарушаване единството и разбирателството между събратята, което би могло да бъде от лична обида до проповядване на еретично учение. Независимо от съгрешението, това е начинът, по който следва да се постъпи: първо насаме да му се разкрие грешката – „изобличи го насаме”. За братските отношения между спорещите съдим по резултата – „ако те послуша, спечелил си брата си”. Резултатът от разговора е възстановяване на мира, съгрешилият е спечелен за общността. Не се търси реванш, наказание, порицание. Както тълкува този стих св. Йоан Златоуст, „враждата вреди и на единия и на другия, единият губел брата си, другият – собственото спасение”.[3] При всички случаи вредата е била и за общността, в която е влязло разделението. Затова и Спасителят съветва Своите ученици и техните последователи, възникналите конфликти да се разрешават, да не се оставят да тлеят и да носят по-голяма вреда. Затова Той посочва следващата стъпка, ако първият опит за сдобряване се е провалил – да се съберат повече свидетели, т. е. повече хора да подпомогнат възстановяването на мира в общността.

Третата стъпка е поставянето на въпроса за обсъждане от цялата църква, от всички вярващи в общността или на нейни представители, както уточнява св. Йоан Златоуст.[4]

Ако отклонилият се не послуша и църковната общност, то тогава да стане за вярващите като „езичник и митар”. Така се определят границите на Църквата. Езичниците и митарите не са обявени за лоши или погинали хора, но те са извън Църквата, те са тези, които не изповядват християнската вяра, които не живеят християнски живот, не са членове на Църквата. Те са извън общността.

Но в задълженията на апостолите и техните приемници е грижата за границите на църковната общност, които гарантират чистотата на учението, мира и любовта сред вярващите.

Последните стихове от разглеждания евангелски откъс, определят голямата отговорност, която духовниците имат не само тук, като водачи на църковната общност, но и пред Бога, Който ги поставил: „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето”.

Тези думи, изречени от Христос към апостолите, се отнасят и към техните приемници. Те ще получат не само власт да свързват и развързват, но и голяма отговорност за действията си. Техните последствия не се отнасят само за земната съдба на хората, поверени им от Бога, те носят отговорност и за тяхното спасение. Всякакви амбиции, светска суета, политика и др. под. хорски интереси, само биха навредили на преценката на духовниците какво да свържат или развържат.

Грижата за малките, немощните, прохождащите във вярата, и запазването на любовта и единството на общността са поставени от Иисус Христос като приоритети в служението на Неговите апостоли и техните приемници. Проповядването на вярата, грижата за предпазването от ересите, спазването на каноните и постите са само елементи от това служение. Те са „помощните средства” за постигането на основната цел – спасението на човешките души в рамките на църковното единство.

Този евангелски текст получава подобно тълкувание именно в контекста на молебена за Неделя православна. Молебен, който извежда на първо място необходимостта от мир и единство на Църквата и се моли да достигнем до там, „където е завършекът на вярата, изпълнението на надеждата и истинската любов”.[5]

• Предишна
• Следваща