Мобилно меню

4.8762886597938 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (97 Votes)

Schmemann_Journals_Front_Cover.JPGЕдва ли са много хората, които, в случай че биха били запитани, „желаете ли да сте честни, да имате възможността винаги да казвате това, което мислите?“, биха дали ясен и осъзнат отрицателен отговор. И все пак всички добре знаем, не само от книгите и общуването си с другите, но преди всичко от личен опит, че честността, абсолютната честност, е сред най-трудните въобще добродетели, а оттам и сред най-дефицитните. Когато изобщо сме честни, сме такива пред най-тесен кръг от приятели и близки, сами пред себе си, пред Бога (от Него и без това нямаме къде да се скрием)… И до такава степен сме се усъвършенствали в умението предварително да обмисляме всичко казано и най-вече написано, че никой не възприема от никого почти нищо без доза съмнение или поне предположение, какво той или тя биха споделили по същата тема при други условия – в частен разговор, свободно, с „развързан“ език. За добро или за лошо такова е правилото на човешкото ни общуване и то няма да бъде променено, не и в обозримо бъдеще.

Затова пък повечето, предполагам, хора, съзнателно или не съвсем, така много обичаме моментите на честността и искреността. Обичаме ги, защото ни освобождават – от гнетящото ни, когато премерваме официалните си думи, чувство, че не сме казали истината: цялата и пълната истина. Копнеем за тях, за тези моменти на откровеността и истинността. Едно от сигурните убежища за проява на тази ни честност, откровеност, искреност и истинност е молитвата, разговорът ни с Всевиждащия, в нашата „скришна стаичка“. Друго такова убежище е общуването с онези, на които имаме, или поне ни се искаме да имаме, доверие. Има го и убежището на личния дневник – пространството, където сме сами със себе си: пред служещия ни вместо огледало бял лист и… в крайна сметка пак пред Бога (от Когото така или иначе няма къде да се скрием).

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (50 Votes)
Андрей Десницкий
По време на проповед един свещеник казваше, че повечето от нас не виждат в Евангелието личността на Христос, а ако Той не стане за нас най-близък ще ни е трудно да изпълняваме заповедите, ще ни е трудно да обичаме. Аз се кръстих преди двадесет години и през цялото това време ходя в храма, причастявам се, чета Евангелието, но не виждам в него живия Богочовек, а по-скоро някаква схема и свод от закони. Само в описанието на кръстните страдания Христос ми става лично близък, в останалото не Го виждам. А има ли Го в Евангелието Христос като личност?
Из писмо до редакцията (на сайта 
Киевская Русь
”, бел. прев.
)
 
Текстът, скрит зад думите
 
Този въпрос може да изглежда удивителен: как да не видиш в Евангелието Христос? Та нали цялото то, всичките четири книги говорят именно за Него от първата до последната страница! Ако се замислим обаче, въпросът е много честен и дори закономерен.

4.8666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (150 Votes)
Пkniga_2.JPGредлагаме на вниманието ви фрагменти от публикуваните на български език „Дневници 1973-1983” на прот. А. Шмеман.

*   *   *

Понеделник, 2 април 1973 г.

... Кой е измислил, че религията е разрешение на проблемите, че дава отговори… (а ние точно с това и живеем). Тя винаги е преход в друго измерение и следователно не решава, а премахва проблемите. Проблемите също са от дявола. Боже мой, как той е натъпкал религията със своята пошлост и суета, за да я превърне в „проблема за религията в съвременния свят” – все думи, които нямат и най-малко отношение към субстрата на живота, към голите редове ябълки под дъждовното пролетно небе, към страшната реалност на душата във всичко това.

4.9568965517241 1 1 1 1 1 Rating 4.96 (116 Votes)
Christ_Hagia_Sofia.jpg                                                      1
 
На Запад падането на Константинопол през 1453 г. е преживяно като „нещастие за цялата християнска вяра” (думи на имп. Фридрих ІІІ от писмо до папа Николай V). Въпреки столетията на религиозно разделение, толкова често превръщало се в кървава борба, християнският свят все още запазвал съзнание за своето единство. След това за Византия забравили. А когато си спомнили за нея, – сравнително съвсем неотдавна – си спомнили вече не като за свое собствено минало, не като за забравен отрязък от своята собствена история и традиция, а като за някакъв тайнствен, богат на багри и слабо понятен „Изток”. Започнали да „откриват” Византия по същия начин, както във века на ненаситното историческо любопитство откривали Индия, Китай и доколумбовата Америка. Така появилата се византийска мода обаче намирисва на мода по някаква екзотика. И не е нещо случайно, например, че в синтеза на Тойнби православната християнска цивилизация на Византия се оказва изцяло откъсната от християнската цивилизация на Запада и е представена като съвършено отделен свят, със свой собствен ритъм на развитие и на умиране, за почти естествен завършек на който се признава турската империя, Pax Ottomanica.

4.8953488372093 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (86 Votes)
1.gif.jpgВ Църквата следваме не учение, а Учител. Последователи сме не на някаква теория, а на Богочовека Христос, с Когото придобиваме връзка, която не е връзка на подчинение или зависимост, юридическа, нито законническа, а връзка на любов. Ние обичаме Христос. „Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост” (1 Петр. 1:8).Св. ап. Петър пише посланието си на християни, които не познавали Христос. Пише го в края на живота си и тези християни живеели далеч, в Понт, в Галатия, в Кападокия. Те не били виждали Христос, т. е. били второ поколение християни. Първото поколение християни Го познавали лично, такива били апостолите. Затова апостолът им казва: „Въпреки, че никога не сте Го видели, Го обичате”. Вече говорихме, че в Църквата целият духовен труд, който вършим, е с цел да възлюбим Христос, тоест в нас да се развие любов към Христовата личност. Ако това не се случи, тогава не се различаваме от хората, които са последователи на която и да била теория, учение или философия, била тя и най-добрата. Само любовта към Христос ще ни помогне да надмогнем себе си, само любовта дава сила на човека  да превъзмогне себе си, своите страсти и грехове и да развие отношенията си с Христос. Да вземем пример от ежедневието. Когато човек е необвързан, не е женен, може да прави нередни неща, да се отнася безотговорно към другите, да създава повърхностни връзки и други подобни. Когато обаче се влюби, когато намери човека, с когото ще живее заедно и ще сключи брак, когато обикне бъдещата си съпруга и то реално, тогава установява, че онова, което преди му е било трудно, става лесно.

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий