На 9 ноември Църквата празнува паметта на св. Нектарий Егински Чудотворец (1846-1920) – една от най-ярките личности в църковната история на 20 век, когото Бог Сам е прославил с множество чудеса приживе и след смъртта му. В Гърция започна издаването на пълните съчинения на св. Нектарий – издирвани в различни библиотеки по местата, където е живял. Неотдавна излезе Шестият том, под редакцията на църковния историк и българист Димитриос Гонис. До нас са достигнали 60 издадени книги на светителя и десет неиздадени ръкописа. Повечето от тях са публикувани по времето, когато св. Нектарий е бил ректор на Атинската семинария и са насочени непосредствено към младия човек и неговите търсения. Пълното издание на неговите проповеди, съчинения, писма до многобройните му духовни чеда са безценен извор на богословски идеи, практически съвети и опит, от който съвременният човек безспорно се нуждае. Представяме на нашите читатели откъс от книгата Да познаеш себе си, в който светецът разкрива разликата между наистина духовния човек и неразумния зилот.

Мощите (гр. λείψανα, лат. reliquiae) са тленните останки на светците, почитани от Църквата като светиня, изпълнена с благодат и притежаваща дара на чудотворството. Мощите са почитани от най-ранния период на християнството, вероятно от грижа за телата на мъчениците. Още в такъв стар паметник като “Мъченичеството на Поликарп (Смирнески)” (ум. ок. 155 г.), става дума за това, че костите на мъченика, останали след изгарянето му, са “съкровище, по-ценно от скъпоценен камък и по-чисто от злато”; общността е искала да ги притежава, за да “стане част от святата му плът". Свидетелства за почитане на останките на мъчениците през следващото столетие (III) намираме при Киприян Картагенски и Дионисий Александрийски. Съхраняването на мощите на мъченика се е възприемало като продължаващо негово съприсъствие в църковната общност, като манифестация на победата над смъртта, постигната от Христос, подал на светеца благодатта на спасението, и повторение на мъченическия подвиг.

1. За това, че и така нареченият Рай е образ на вътрешния човек

Подобно на това, как всичко видимо явява чрез себе си образа на това, което в човека е невидимо, точно така и превъзхождащият всичко по красотата си Рай, премъдро поставен от Бога на Изток в Едем, е образ (отпечатан) във вътрешния човек, за който земята е неговото собствено сърце, а растенията са това, което може да посади, ако пожелае, сътвореният по образ Божи човешки ум, тоест представите на човека за Бога, божествените размишления и особено боголепните образи, многочислени и разнообразни, имащи различен вид и духовен аромат и ще добавя, храна, наслаждение и сладост. Защото за придобиващите Едем се открива това, с което сърцето (на човека) се подхранва, като свойствено нему по природа и очевидно имащо своята сладост и наслада в Божественото.

Най-добре ще научим за живота на Павел от самия него.

„Аз съм човек иудеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град (Йерусалим) при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес”, напомня не без гордост Павел на иудеите в Йерусалим (Деян. 22:3), а също и на иудеите в Рим: „Аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово” (Рим. 11:1). И на цар Агрипа затворникът Павел напомня: „Моя живот от младини… съм прекарал отначало между народа си в Иерусалим… Аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра” (Деян. 26:4-5). „Ние по природа сме иудеи, а не грешници от езичниците”. „Преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания”, ще каже той на своите възлюбени, но неверни и „неразумни” галатяни (Гал. 2:11-15; 1:14); и вече към края на живота си на филипяните (Фил. 3:5-6), също негови възлюбени, но верни и умни деца: „Аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин... по правдата на закона – непорочен”.

Преданието в Православната църква не е автоматично и автоматизирано следване и възпоменаване на миналото, а живо, динамично осъществяване на вечната истина на Богoвъплъщението.

Преданието в Църквата е дарът, който приемаме от Христос – чрез апостолите и предстоятелите в евхаристийното събрание, и залог, който се пази от и във Църквата. Св. апостол Павел говори за него: Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен… (1 Кор. 11:23-27).

Като подчертава този евхаристиен характер на Преданието, св. Ириней Лионски, епископ на църквата в Галия (ок. 140-202), казва, че то обхваща Христос, т. е. Църквата, Кръщението, епископите и верните, правата истинска вяра, даровете на Светия Дух, църковния и богослужебния порядък и организация[2].