1. За това, че и така нареченият Рай е образ на вътрешния човек

Подобно на това, как всичко видимо явява чрез себе си образа на това, което в човека е невидимо, точно така и превъзхождащият всичко по красотата си Рай, премъдро поставен от Бога на Изток в Едем, е образ (отпечатан) във вътрешния човек, за който земята е неговото собствено сърце, а растенията са това, което може да посади, ако пожелае, сътвореният по образ Божи човешки ум, тоест представите на човека за Бога, божествените размишления и особено боголепните образи, многочислени и разнообразни, имащи различен вид и духовен аромат и ще добавя, храна, наслаждение и сладост. Защото за придобиващите Едем се открива това, с което сърцето (на човека) се подхранва, като свойствено нему по природа и очевидно имащо своята сладост и наслада в Божественото.

Най-добре ще научим за живота на Павел от самия него.

„Аз съм човек иудеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град (Йерусалим) при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес”, напомня не без гордост Павел на иудеите в Йерусалим (Деян. 22:3), а също и на иудеите в Рим: „Аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово” (Рим. 11:1). И на цар Агрипа затворникът Павел напомня: „Моя живот от младини… съм прекарал отначало между народа си в Иерусалим… Аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра” (Деян. 26:4-5). „Ние по природа сме иудеи, а не грешници от езичниците”. „Преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания”, ще каже той на своите възлюбени, но неверни и „неразумни” галатяни (Гал. 2:11-15; 1:14); и вече към края на живота си на филипяните (Фил. 3:5-6), също негови възлюбени, но верни и умни деца: „Аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин... по правдата на закона – непорочен”.

Преданието в Православната църква не е автоматично и автоматизирано следване и възпоменаване на миналото, а живо, динамично осъществяване на вечната истина на Богoвъплъщението.

Преданието в Църквата е дарът, който приемаме от Христос – чрез апостолите и предстоятелите в евхаристийното събрание, и залог, който се пази от и в Църквата. Св. ап. Павел говори за него: „Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен…“ (1 Кор. 11:23-27).

Като подчертава този евхаристиен характер на Преданието, св. Ириней Лионски, епископ на църквата в Галия (ок. 140-202 г.), казва, че то обхваща Христос, т. е. Църквата, Кръщението, епископите и верните, правата истинска вяра, даровете на Светия Дух, църковния и богослужебния порядък и организация.[1]

Св. ев. Йоан отделя много внимание на Христовия приятел Лазар и на неговото възкресение. Във връзка с този библейски разказ (Иоан 11:38-47) ще се спрем на някои белези на морфологията на гробовете в епохата на Христос.

Лазар със своите сестри живеели във Витиния, в едно село, намиращо се на около петнадесет стадия (3 км.) източно от Йерусалим. Събитията преди възкресението на Лазар са известни и затова сега ще се спрем на онова, което се е случило извън селото, на мястото, където са ставали погребенията.

Първото сведение, което ни дава св. ев. Йоан, е за вида на гроба на св. Лазар: „бе пещера“, т. е. става дума за гроб от пещерен тип. По времето на Христос са съществували различни видове гробни съоръжения.

Нека видим някои типове:

Когато слушаме за „Страшния съд“, би трябвало да изпитваме страх и трепет. Страшният съд е последното, което ще се случи на хората. Когато изтече и последната секунда от съществуването на Вселената хората ще бъдат възсъздадени, телата им отново ще се съединят с душите, за да може всички да се изправят за отчет пред Твореца…

Впрочем, аз вече сбърках. Направих грешка като казах, че хората ще възкръснат, за да застанат пред Страшния съд. Ако възприемем тази логика, то ще трябва да кажем нещо нелицеприятно за християнското богословие: оказва се, че то представя своя Бог в доста неугледен вид… Грешниците ще възкръснат, не за да получат въздаяние за грешния живот, а обратното – тъкмо заради това те ще получат въздаяние, понеже със сигурност ще възкръснат от мъртвите.

За съжаление, ние сме безсмъртни. Казвам „за съжаление“, тъй като понякога ни се иска просто да заспим и то така, че никой повече да не ни напомня нищо за нашите гадости… Но Христос възкръсна. А понеже Христос обема в Себе си цялото човечество, то и ние няма да можем да се поместим в гроба, да останем в него.