В оригиналното си румънско издание Догматическото богословие на отец Думитру Стънилоае излиза в три тома. Първият том разглежда шест основни теми: Откровението – естествено и свръхестествено; Писание и Предание; същността на богословието; Познанието за Бога – рационално и апофатично; разликата между Божието естество или битие и Неговите енергии или действия; Божествените атрибути; Светата Троица като изразяване на взаимна любов. Творение и обожение; Значението на сътворяването от нищо; Сътворяването на ангелите и падението, чрез които някои от тях стават бесове; Сътворяването и падението на човека; произхода и белезите на злото; нашата човешка съпричастност с природата.
Вторият том разглежда: Личността на Иисус Христос; Присъствието и деятелността на Логоса в сътворението и в Стария Завет; Въплъщението и съчетанието между човешката и божествената природи в Христос; Спасителното Му служение в неговите три аспекта – като учител и пророк, като първосвещеник и жертва, като цар; Общението в Светия Дух, Църквата като мистичното тяло на Христос в Духа; Нашето спасение в Църквата; Божествената благодат и човешката свобода.
Третият том обхваща: Освещаващите тайнства; Есхатологията или осъществяването на пълнотата на творението; Второто пришествие на Христос; Възкресението на мъртвите; Всеобщият съд; Вечният живот.
Както и о. Думитру заявява в предисловието си, Догматическото богословие е плод на синтез. На първо място, то е такова поради огромното разнообразие от източници, които обединява в една цялост. Авторът избягва да претоварва текста с бележки под линия, но дадените библиографични справки са достатъчни, за да покажат богатството от материали, които използва. Както и трябва да се очаква, книгата се основава преди всичко върху гръцките св. отци. Според православното разбиране, светоотеческата епоха не приключва – и тук о. Стънилоае е в съгласие с о. Флоровски – нито през 5 в. с Халкидонския събор, нито през 8 в. със св. Йоан Дамаскин, нито пък през 15 в. с рухването на Византийската империя, но продължава чак до наши дни. Съвременният православен богослов продължава да е предимно светоотечески в стила си на мислене и, следователно, за него е естествено да цитира заедно автори от 4, от 14 и от 20 в. Вече споменахме двама от светоотеческите автори, които са били от изключително значение за догматическия синтез на о. Стънилоае: св. Максим Изповедник и св. Григорий Паламà. Други, често цитирани отци на Църквата са св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Кирил Александрийски и св. Дионисий Ареопагит. Обзорът на о. Думитру обаче не се ограничава с Гръцкия изток. Той използва и сирийски автори, особено св. Ефрем Сириец. Споменават се също така и латински отци като св. Амвросий, бл. Августин и св. Викентий Лерински, както и средновековни западни богослови като Хуго от Сен Виктор.
Светоотеческият дух на о. Думитру не означава, обаче, че той е капсулиран в миналото. Тъкмо напротив, той напълно отхвърля богословието на голите повторения. Стънилоае признава, че ранните отци не са никак изчерпателни. В определени области, смята той, и най-вече в разбирането ни за човешката личност и за междуличностните взаимоотношения, съвременната мисъл ни е дала нови и важни прозрения, които не могат да се открият у авторите на ранната Църква и у византийските отци. О. Думитру гледа на преданието като на нещо с несекваща съзидателност и с отворен край, не като сума от наизустени твърдения, а като жизнен опит. За него Преданието е непрестанно призоваване на животворящия Дух. Винаги същото и все пак винаги ново, Преданието не е просто предпазен, консервативен принцип, а преди всичко източник на живот и обновление. С тази дума означаваме не пасивното и механично приемане на чужди твърдения от миналото, а неотслабващото усилие, наследеното от миналото да се изживява в условията на днешния ден. Преданието е прилагане на Писанието в човешкия живот, осъвременяване на Писанието. За о. Думитру Преданието представлява по този начин критичния дух на Църквата. Традиционният богослов, ако е наистина такъв, е призван да бъде смел и действащ пророчески. Той трябва да пита не просто „какво са казвали отците на времето?”, а „какво биха казали, ако живееха днес?” Нашата цел като светоотечески богослови, а не като прости историци на догматиката, е не само археологическата прецизност, но и анамнеза в Духа. Ние търсим да представим не само буквата на отците, но и техния жизнен дух, техния ум (или фронима), онова, което наричаме тяхна вечна младост.
От всичко това следва, че като верен на светоотеческото предание богослов, о. Думитру, по думите на митр. Антоний, е „в общение с всички поколения”. Заедно със св. отци, в Догматическо богословие се появяват и съвременни православни автори. Тук са основните действащи лица от руската диаспора: Лоски, Флоровски, Евдокимов, Шмеман, Майендорф. От съвременните гръцки автори се цитират Кармирис и Янарас, а от западните православни автори – Оливие Клеман. Алюзиите към неправославни автори са редки, но позоваванията тук-там на Барт, Ранер, фон Балтазар и Кюнг са достатъчни да покажат запознатостта на Стънилоае с римокатолическата и протестантската мисъл.
За отбелязване е, че една група текстове, на които о. Думитру не се позовава, са така наречените „Символически книги” на Православната църква от края на 16 и 17 в. За разлика от него, те биват редовно цитирани в стандартната гръцка догматика на Панайотис Трембелас. Този пропуск от страна на о. Думитру прави още по-силно впечатление, като се има предвид, че докторската му дисертация е посветена на Йерусалимския патриарх Доситей, който е автор на едно от православните изповедания, намерили място в гореспоменатите „Символически книги”. Причината Стънилоае да се въздържа от цитиране на патр. Доситей или на Петър Могила несъмнено е желанието му да избяга от латинизирания и схоластичен стил на богословстване, чийто представители са те. Друг източник, на който о. Думитру се позовава рядко, са православните богослужебни книги. Това е изненадващ пропуск, тъй като богослужението на Църквата в действителност е от първостепенно значение за него. Като набляга на неразривната връзка между догматите и молитвата, той съвсем определено смята цялото догматическо богословие за литургично и светотайнствено.
Има и друг, още по-дълбок смисъл, в който Догматическо богословие е синтез. Авторът не само обединява голямо разнообразие от ресурси, но също така и търси да покаже неотделимостта и взаимната зависимост на всички догмати. В богословието, според визията на о. Думитру, всичко е свързано. Вследствие от това, макар неговият труд да има определена структура и тематични раздели, самата им трактовка е не толкова последователна и не толкова организирана в чиста логическа последователност, колкото би могъл да очаква читателят. Като пише най-общо за откровението, например, Стънилоае говори едновременно за Светата Троица и за Въплъщението. На много места има повторения, но навярно те са умишлени, а не плод на невнимание. Трите тома са систематични, в смисъл че представят съгласувана визия за истината. Но системата, която догматите съставляват, по думите на о. Думитру „не е сформирана от абстрактни принципи, тя е живото единство на Христос”.
За да предаде това живо единство, използваният от Стънилое стил е по-неакадемичен, по-личен и дори по-лиричен, отколкото е обичайно за труд по догматическо богословие. В подбора си на думи той се проявява и като истински богослов, и като поет. Както отбелязва неговият ученик о. Йон Бриа, той притежава „пълна увереност в словата, които използва в техния оригинален, автентичен смисъл”, като обръща особено внимание на корените им. Постарал се е да възстанови стойността на първичните думи като любов, радост, дар, които така лесно се обезценяват. Стилът му на писане, както се говори, е „парадоксално прост и сложен” – както ясен, така и взискателен, но за да оцени напълно поетичността му, читателят все пак трябва да знае румънски.
* * *
Като отличителни черти на богословието на о. Думитру в неговото Догматическо богословие могат да се изтъкнат следните главни аспекти:
Първо и най-важно, неговото богословие е богословие на любов и лично общение. Той вярва, че единственият начин да се говори за Бога и за човечеството, е да се използва езика на любовта. Като Бог на любовта, нашият Бог е всеотдаен и уязвим – Бог, Който страда поради нашата неспособност да обичаме, това е парадоксално единство между безстрастието и страданието на Бога. Не може да има и истинска човешка личност без общение в любов: Личността без общение не е личност. Общението е живот, а изолацията означава смърт. Дарът на вярата, опитът на Духа и разбирането на Библията се дават не на отделни индивиди, а на личности в общение. Вярата като дело на Светия Дух идва в една личност чрез друга. ... Писанието задейства силата си в общението между личности.
И най-важното е това между. Един от най-любимите термини на о. Думитру е отговорност, използван в своя пълен и истински смисъл на отговор, отзивчивост; „този огън на отговорност, огън, който идва от Светия Дух” – това са негови собствени думи. Със своят характерен усет за корените на глаголите той привлича вниманието към буквалния смисъл на латинската дума cognosco (cum + gnosco); познавам единствено със (cum) други; всичкото познание е междуличностно. По подобен начин в румънския cuvint, което означава „дума”, произхожда от латинското conventus, „събиране заедно”; не съществуват истински думи, освен в диалог. Не познавам себе си извън някакво взаимоотношение с други – пише той, и на друго място също се изказва така: Що се отнася до мен, доколкото не съм обичан, аз съм неразбираем. Тук има близки паралели с Личности в отношение на Джон Макмъри. Това настояване, че човешката личност е преди всичко общение, среща, отклик, навярно представлява най-значимото утвърждаване в цялото богословие на о. Думитру. Не е ли посланието му от непосредствено значение и за нашата съвременност, в която личното общение става все по проблематично?
На второ място и в различна връзка с първия аспект, богословието на Стънилоае е силно триадологично. За него догматът за Светата Троица не е просто фрагмент от официално учение, приемано под натиска на чужд авторитет, а нещо което се е оказало от първостепенна важност за всеки от нас и то съвсем лично, променяйки начина, по който възприемаме себе си и един-другиго. Светата Троица е пълнотата на личностност в общение. Троичният Бог на християнската вяра трябва да бъде възприеман преди всичко в социален смисъл – като кинония или общение, като върховната структура на междуличностната любов. Ако Бог е любов, тогава Той не може да е просто личност, обичаща единствено себе си, защото самолюбието не е истинска любов. Като Бог на любовта, Той е споделена, взаимна любов, общност на личности, които взаимно се обичат. Това има преки следствия върху разбирането ни за човешката личност. Тъй като хората са сътворени по Божи образ, да си личност означава да си икона на Троичната кинония. Ако е истина, че докато няма поне две личности в общение една с друга, не съществува и истинска човешка личност, ако се нуждая от теб, за да бъда себе си, то причината за това е тъкмо догматът за Светата Троица. Така наричаната от о. Думитру божествена интерсубективност на Светата Троица представлява моделът и парадигмата на всички човешки взаимоотношения и още по-конкретно – моделът и парадигмата на Църквата. Единствено Светата Троица гарантира съществуването ни като личности... – пише о. Думитру – Спасението и обожението не са нищо друго, освен преминаване на отношенията между божествените личности към разумните създания.
На трето място, богословието на о. Думитру е изградено чрез двойната истина за другостта и, въпреки това, близостта на Бога. Божеството е абсолютно трансцендентно и, въпреки това, напълно иманентно, неразбираемо и въпреки това – дълбокият смисъл на всичко, безкрайно отвъд всякакво участие и въпреки това – по-близо до нас от собственото ни сърце. Силният усет за божествената трансцедентност и тайнственост на о. Думитру съвсем определено го прави апофатичен богослов. Колкото е по-голямо знанието ни, според него, толкова повече нараства и усещането ни за тайнственост, знанието единствено прави тайнствеността по-непосредствена и неизбежна. Но в същото време Стънилоае отправя предупреждения и срещу едностранчивата апофатика – човешкият разум е дар Божи, който трябва да бъде използван до краен предел. Макар да набляга на антиномичния и парадоксален характер на християнското богословие („С парадокси е пълно навсякъде”), той не защитава ирационализма. Апофатичното познание не е ирационално, а свръхрационално, защото Синът Божи е Логосът и съдържа в Себе си „причините” на всички сътворени неща. Двата пътя – апофатичният (или негативен) и катафатичния (или позитивен) – не са изключващи се алтернативи, а са взаимно зависими и всеки от тях предполага другия. Апофатичното богословие е много повече от умозрителна техника или философски метод, при който първо предлагаме утвърдителни твърдения, а после – техните отрицания. То е път на възход към личностно единение с Бога, който води не просто до теоретично осмисляне на Божията трансцедентност, а до пряк опит в Неговото мистично присъствие. Апофатиката трябва да се интерпретира с думите на опита – и тук, както и на толкова други места, измерението на опита е от ключова важност за о. Думитру.
За да изрази спасителната диалектика на Божията другост и въпреки това – близост, Стънилоае използва паламитското разграничение в единството между Божиеята същност и Неговите нетварни енергии. Централното място, което приписва на това разграничение е ново и значимо развитие, поне по отношение на трудовете по съвременно православно догматическо богословие. В догматиката на Андруцос паламизмът е пренебрегнат, а в догматиката на Трембелас се споменава съвсем бегло. В основния текст на Православното догматическо богословие от о. Михаил Помазански няма никакво позоваване на него, макар в една от притурките да има няколко реда, посветени на св. Григорий Паламà. Така, догматиката на о. Думитру е първата, в която на това разграничение се гледа като на основоположно за православното разбиране за Бога.
Тясно свързано с учението му за присъствието на нетварните Божии енергии във всемира, в мисленето на Стънилоае има четвърти водещ аспект: неговата визия за преобразяването на света. По-силно от който и да било друг съвременен нему православен автор, той представя едно убедително богословие но всемира. Една от най-впечатляващите негови гледни точки е единството между хората и природното царство. Посланието му важи с пълна сила и за нашето съвремие, с всичкото му разочарование от науката и технологиите и безпомощността му да обуздае нарастващото замърсяване на околната среда. О. Думитру представя света в личностни краски като дар и слово от Бога, който ни призовава към междуличностен диалог с безкрайно съзидателната тема. Светът е тайнство на Божието присъствие, средство за общение с Него, богоявление – всички сътворени неща са Божии одежди. С право Догматическо богословие бива наричано „изповед на вярата в една епоха на секуларизация”.
За своя основа тук Стънилоае взема космологията на св. Максим Изповедник, който във всяко сътворено нещо различава логос или вътрешен принцип, заложен от съзиждащия Логос. Този вътрешен логос прави всяко нещо да бъде по уникален и отчетлив начин самото то и в същото време го привлича в единение с Бога. Като първосвещеник на творението, човечеството има призванието да изяви тези логоси и така да предложи света обратно на Бога в благодарение. По този начин на материята трябва да се гледа не статично, а динамично; не като на инертни „неща”, а като на жива енергия. О. Думитру отстоява светостта на материята и не се бои да говори за мистичен материализъм. Материята бива дефинирана най-добре като откритост за Духа. Задачата на всеки човек като космичен свещеник е да одухотвори материалното творение, без при това да го дематериализира. Творението е все още недовършено и оставяйки върху него своя отпечатък чрез творческото си въображение и физическия си труд, ние довеждаме до пълнота нереализирания дотогава негов вътрешен потенциал. С това Стънилоае излага истински утвърждаващо богословие на труда – колкото и да е изтощителен, човешкият труд не е просто бреме или отражение на падналото ни състояние, а трябва да се разглежда в положителна светлина като изразяване на отпечатания в нас образ Божи, като призив да творим по подобие на божествения Творец и като възможност за споделена любов. Плодовете на труда и ума ни са като ехо от величавата действена любов, посредством която Бог е сътворил небето и земята.
Вярата в преобразяването на света прави от о. Думитру богослов-естет, чувствителен към красотата, който оценява високо дара на художественото въображение. Той смята красотата за обективен принцип на творението, който ни разкрива божествената слава, а от това отново личи адекватността на богословието му по отношение на нашето съвремие. И наистина, един от малкото начини (а за мнозина и единственият начин), по който днешните жени и мъже са в състояние да усетят божествената мистика, е чрез усета си за красотата на света.
Естетичният подход на Стънилоае го прави и богослов на радостта. Той гледа на нея като на една от характерните черти на православното предание: Чрез радостта от живота в Бога православието е доксологично, а не теоретично. То не се отдава на размишления за Бога, а изразява радостта от живота си в Него и от участието си в битието заедно с цялото творение. Православната радост е радостта на възкресението: Най-мощният извор на надежда и радост, характерни за православието и изобилстващи в богослуженията му, е възкресението. Радостта ни от творението не е просто емоционална или сантиментална, а твърдо христоцентрична и извираща от вярата ни във въплътения и възкръснал от мъртвите Бог. О. Думитру разглежда въплъщението не просто като отговор на грехопадението, а като част от вечното Божие намерение, като израз на вътрешния живот на Светата Троица и по този начин застава на позицията, застъпвана на Изток от св. Максим Изповедник и св. Исак Сирин, а на Запад – от Дънс Скот.
Красотата и радостта означават надежда, а о. Думитру определено е богослов на надеждата – дотолкова, че понякога го обвиняват в прекомерен онтологичен оптимизъм, който по мнението на критиците му не оставя достатъчно място за повредеността на света и трагедията на греха. На практика обаче той има предостатъчно за казване относно грехопадението, смъртта, покаянието, страданието и преди всичко – за Кръста. Без да отхвърля нуждата от аскетично себеотрицание, той в същото време търси нова аскетика, която ще утвърждава света и няма да е без основа във въплъщението, каквато тенденция често е проявявала в миналото християнската аскетика. Стънилоае често набляга върху т. нар. от него „кръст, отпечатан върху дара на света”, и гледа на носенето на кръста като на обичаен елемент от целия християнски опит. Той обича да цитира св. Максим: Всички реалности, които усещаме със сетивата си, изискват кръста... Всички реалности, които осмисляме с ума си, имат нужда от гроба. Цитира също така и св. Кирил Александрийски: При Отца не може да се влезе по друг начин освен като жертва. Кръстът е наличен вътре във всеки един момент и единствено чрез него може да се постигне близост. Ако най-висшата му визия е на любов, то тогава той споделя космичния си оптимизъм с такива гръцки отци като св. Григорий Нисийски и св. Максим Изповедник.
В своето богословие на света, о. Думитру обръща специално внимание на значението на времето и пространството. Той отказва да направи рязко разграничение между времето и вечността, между пространството и безкрая, а ги разглежда като взаимозависими. Въпреки че са измерения на сътворения свят, времето и пространството имат своя източник в нетварния живот на Бога и тук той се позовава на св. Максим: Вътрешните принципи [логоси] на времето са у Бога. Божествената вечност... – пише още той – носи в себе си възможността за времето, докато времето носи в себе си възможността за участие във вечността... Вечността е колкото във времето, толкова и над времето. В божествения план времето е средството, чрез което Бог дава и гарантира нашата човешка свобода. Божията любов винаги идва при нас като предложение и именно измерението на времето ни дава възможност да откликнем на това предложение в пълна свобода. Времето е интервалът между Божия призив и нашия отклик: За Бога времето означава продължителността на очакване между похлопването на вратата и отварянето й от наша страна. Ние, хората, имаме нужда от този интервал, за да можем свободно да обичаме Бога и един-другиго, времето ни се дава, за да може любовта ни да съзрее. Същото важи и за пространството: то ни осигурява възможността за свободно движение... свободата да се приближаваме или отдалечаваме. В нашия паднал свят ние възприемаме времето и пространството като разстояние и разделение, като затвор, като окови, надянати на свободата ни. Но в тяхното истинско естество, като сътворени от Бога, те са дверите към свободата, закрилата на междуличностното общение в любов.
* * *
В цялото Догматическо богословие е налице усещане за балансираност и цялост. Това е истински католичен труд, пълен и всеобхватен, който изразява открито и щедро, а не полемично и предубедено православие. О. Думитру вярва в съвпадението на противоположностите – контрастните аспекти на истината се съчетават хармонично, както например рационалното се приема заедно с апофатичното или когато времето и вечността се възприемат като взаимно допълващи се. Верен на триадологичното богословие на кападокийците, Стънилоае смята единствено Бог Отец за източник на битието в Божеството. И все пак, макар да отхвърля filioque, в същото време открива място и за Августиновия възглед за Духа като връзка и общение между Отца и Сина.
Това е православен автор, който се изправя срещу съвременния (християнски или не) Запад без агресия и без страх. Дори неговата критика към римокатолическото, протестантското или радикалното богословие на моменти да изглежда крайна и схематична, зад ригидността му се крият положителни намерения. По думите на о. Йоан Майендорф, той представя истината на своите убеждения безкомпромисно и като освобождаващо разрешение за всички, а не като осъждане. А Оливие Клеман обобщава: Един неустрашим мъж.
Както се говори в съвременното православие, Стънилоае заема позиция, сравнима с тази на Карл Барт в протестантизма или на Карл Ранер в римокатолицизма. Във време, когато православието пуска дълбоки корени на Запад и спира да бъде „диаспора”, а в много страни се развива в истинска поместна църква, от най-голяма важност е основните православни текстове да са достъпни на всеки от тези езици. Заедно с преводите на православните богослужебни книги и на класики като Добротолюбие, преводите и на Догматическо богословие на Стънилоае бележат съзряване на православието в нашия западен свят.
Превод от английски: Цветан Биюков
