Мобилно меню

4.9402985074627 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (67 Votes)
0_1.jpgПочитта, с която православието винаги се е отнасяло към тайнството на Бога и към Божието дело в света и сред хората задължава православното богословие както днес, така и занапред. Православието зачита и ще продължава да зачита тайнствения характер на християнската вяра, без обаче това  да ограничава по някакъв начин възможностите на богословието да разсъждава върху въпросите на вярата. Точно обратното – именно тайнственият характер на вярата е факторът, който прави възможен плодотворния богословски размисъл, белязал епохата на Отците. Защото тайнството предполага богатство и безкрайна сложност на значенията, които никога не могат да бъдат сведени до каквото и да е едностранно обяснение. Източните отци смятат, че Бог е над всяко разбиране, което може да намери израз в определена формула, и това, което оценяват най-високо, е апофатичното богословие. Тъкмо този е и подходът, който прави възможно непрекъснатото напредване към дълбините на неизчерпаемото богатство от значения на божественото или богочовешкото тайнство. Съвременната православна мисъл откри отново богословието на тайнството – онова познание, за което говорят св. Григорий Нисийски и св. Григорий Паламà, и което не претендира да изчерпва докрай нито съдържанието на божествената същност на Бога и Христос, нито богочовешки реалности, изразени в други области на богословието. Вместо това то признава, че този тип познание се движи в океан от тайнственост. То признава, че всяка формула, изразяваща божествената или богочовешката реалност е само прозорец, през който можем да усетим или доловим светлина от неизразимата безкрайност на тайнството.

Съвременното православно богословие е избегнало влиянието на схоластиката от последните няколко столетия. В претенцията, че дава пълно определение за Бога и за Неговото спасително дело на земята, и че предоставя неизменни и по общо мнение разбираеми формули, схоластичното течение успя да потисне богословската мисъл – поне до времето, когато революцията в човешкото съзнание не застави принудително богословието да изостави тези формули.

Под натиска на тази революция на интелекта западното богословие, което едва сега се разделя с рационалните формули от епохата на схоластиката, търси начини да обясни учението на вярата все така изчерпателно, както и преди, но вече посредством рационални формули от друг характер, и особено при помощта на такива формули, които се основават върху резултатите от естествените науки. За разлика от западното, православното богословие смята, че научните резултати само хвърлят още по-обилна светлина върху необятното тайнство на божествения междуличностен живот, върху неизказаното тайнство на човешката личност и върху връзките, съществуващи както между отделните човешки личности, така и между тях и превъзхождащия човешкия разум Бог.

В тези две богословия днес имаме два пътя за напредък на човешката мисъл.

Западното богословие обаче продължава и днес, както е правило и в миналото, да претендира, че е в състояние по пътя на разума да проумее докрай божествените реалности и тяхната спасяваща връзка с хората. В тази си претенция то се подлага на риска скоро да бъде принудено да замени днешното разумно обяснение с друго, тъй като днешното обяснение скоро ще се окаже недостатъчно за умовете на утрешния ден – явление, което може да се наблюдава непрекъснато, особено в протестантското богословие. Православното богословие, от своя страна, като позволява на светлината на необятното тайнство да се проявява във всички негови формули от всички епохи, не изхвърля от употреба старите формули, когато се придвижва напред към своите нови формули, а остава в приемственост с тях, тъй като новите му формули са само нови обяснения на старите. Те са нови стъпки във възприемането на божественото тайнство, което обаче бива не по-малко точно разбрано и в предишните формули. За православното богословие тайнството остава разбираемо във всеки нов богословски израз, въпреки че всеки нов израз е само още една стъпка напред към откриването на тайнството и на неизчерпаемото богатство на неговите значения. Всеки нов израз дава представа за нещо ново от многобройните логоси, съдържащи се в тайнството, като в същото време обладава и духа на самото тайнство. По този начин православното богословие запазва вярност към догматическите формулировки от първите векове на Църквата, като постепенно напредва в тяхното тълкуване и в разкриването на същото онова неизказано тайнство, за което в тях само са изказани предположения.

Днес дверите на безкрайното богатство на личностното или междуличностното божествено съществуване се откриха пред рефлексиите на православното богословие, а заедно с тях  и  перспективите на едно безкрайно напредване на човешкия дух вътре в сферите на божественото. Отмина времето, когато всеки смяташе, че в областта на догматиката повече няма какво да се добави и че богословието е осъдено да повтаря и само да систематизира старите формулировки по различни, предимно повърхностни начини, или че старите догматически термини наподобяват някакви непроницаеми и неразгадаеми обвивки. Днес православното богословие разбира, че догматическите термини и съчетанията от догматически термини са само свидетелства за границите на тайнството, предпазващи неговите дълбини от едностранчивата рационалистична повърхностност, винаги търсеща своите начини да го обясни докрай. Подложена на богословски размисъл, всяка догматическа формула, позволява на скритата отвъд нея светлина на тайнството да проблесне. Днес като че ли смятаме, че термините от всяка догматическа формула сочат, подобно на пътепоказатели, входните места, където ни е позволено да навлезем в дълбините на бездната, но не се досещаме, че те само определят границите на тези дълбини. Посредством всяко определение, което се отнася до учението на вярата, ние влизаме в контакт с точно определени реалности и последни значения. За нашите умове те стават още по-трудни за разбиране, до степен да бъдат преживени от човешкият дух, който да бъде погълнат от тях и по този начин да стане способен на още по-дълбоки и по-проницателни опитности и интуиции. Понятието за личност, богочовешкото личностно единство, Въплъщаването на Божия Логос, жертвата, която Сам Бог приема заради човечеството, онова междуличностно общение, което се въздига до най-високата степен на обòжението, самото обòжение на човека – всичко това сочи началата, перспективите и безкрайното съвършенство на божественото тайнство, отваряйки пътища за непрекъснат възход към това тайнство.

Въпреки всичко обаче, напредъкът в разбирането на реалностите от дълбините на тайнството, към които ни насочват догматите, зависи и от напредъка на човешкия дух. Сам по себе си същият бива обусловен от цялостния опит на човека – опит, който непрестанно се обогатява в различни контексти от световен, исторически и обществен характер. От това следва, че всеки наш напредък в разбирането на догматите зависи донякъде и от нарастването на познанието, което науката има за света. Вярно е обаче и това, че богословското мислене не може да бъде отделено от духовността.

В своята оценка на ролята, която напредъкът на науката играе за разбирането на догматите, православното богословие е в съгласие със западното богословие. Това, което го отличава от последното е фактът, че то взема под внимание научния прогрес само доколкото същият този прогрес допринася за напредъка на човешкия дух и за задълбочаването на човека в опитността за неговата собствена духовна реалност и за върховната духовна реалност: сфери, които не могат да се сведат до физическото или химическото природно ниво. Православното богословие ни предоставя възможността да вникваме в тайнството на отношенията между Бога и човека. Но ние още вярваме, че напредъкът на науката наистина поражда един всеобхватен напредък на човешкия дух. На съвременния човек ние гледаме с тази увереност, тъй като православието има и винаги е имало увереност в човека от всяка епоха, вярвайки че поради причината на грехопадението той не може нито да бъде сведен само до състояние на чиста природа (natura pura), затворен в границите на светските си грижи, нито да се превърне в една дотолкова повредена човешка природа, че всяко негово действие и въобще цялото му същество да бъдат изцяло грешни. Дори и днес ние не се съгласяваме със западното богословие, когато то казва, че човекът от нашето съвремие напредва само в областта на науката и технологиите и все повече и повече бива лишен от духовен живот. Това е и причината, поради която не смятаме за необходимо да отнемаме ударението от духовното съдържание на догматите, когато се изправяме пред аргумента, че подобно съдържание не може да каже нищо на съвременния човек и следователно трябва да се настоява само върху съответствието на догматите с резултатите от природните науки. Ние вярваме, че догматите могат да бъдат запазени само посредством подчертаването на тяхното духовно съдържание.

И все пак трябва да признаем, че – посредством своя рационален критицизъм във връзка със старите формули на християнското учение, които придават мистичния престиж на определени, също толкова рационалистични в същността си представи, – западното богословие често води към духовното и мистично ядро на Откровението, а, вървейки по този път, води и до обединяването си с православното богословие.

Като сила, която не трябва да изпускаме от внимание, духовният напредък на човека днес се проявява в неговия стремеж към все по-задълбочени взаимоотношения с ближния и към достигане до такова съдържание на живота, в което да има повече смисъл, отколкото в мрачната монотонност на живота в консуматорското общество. Човекът на днешния ден вече не е съгласен да бъде само потребител на продуктите и забавленията, които технологията му доставя. Той иска да бъде още и човекът на по-дълбоките взаимоотношения с ближния, а следователно и такъв, който – много по остро от когато и да било преди – преживява задължението си да открива пътищата и начините, гарантиращи, че тези взаимоотношения няма да се превръщат в нещо болезнено и неприязнено, а точно обратното – ще остават приятелски и отговорни. Тези пътища и начини обаче могат да бъдат откривани само в опита, във влизането в контакт с онези висши реалности, за които човекът жадува, и в които може да избяга от смъртната монотонност на чисто материалните развлечения.

Ето защо, като преживява още веднъж стимула от това да бъде богословие на тайнството, православното богословие в същото време преживява и стимула от това да бъде богословие на духовността. И в двата аспекта обаче то остава в приемственост с учението на Евангелието и на първите столетия на християнството.

От казаното дотук се вижда, че духовното богословие, необходимо за подпомагане на по-добри отношения между хората, предполага също така богословие на общението и на Църквата. Истинската духовност предполага общение, а истинското общение предполага духовност. Истинското общение не може да бъде насърчено или постигнато с помощта на външни дисциплинарни мерки или практическа заинтересованост. Истинската духовност няма индивидуалистичен характер и не се осъществява чрез намиране на убежище вътре в себе си; със сигурност духовността, лишена от любов към останалите хора, не е истинска. Духовността не означава натрупани преживявания на изтънчен дух, необезпокоявана наслада от някакви прозрения, грижливо стаени в сърцето независимо от общността. Истинската духовност израства от опита в общността от много личности, от проумяването на многобройните сложни ситуации, възникващи в живота на общността. Тя черпи сили от богатата природа на конкретните реалности и от неограниченото разнообразие на взаимоотношенията с все повече хора, а силата й се разкрива в преодоляване на противоречията и в установяване на хармония в тези отношения. Истинска духовност има в усилията на всички хора да постигнат общо единство – но единство, уважаващо специфичния възможен принос на всеки индивид за нарастване на разбирателството и на общия опит и ценности на човечеството.

Следователно, в бъдеще православното богословие ще бъде и богословие на Църквата. Защото Църквата е общение на верните, осъществено в Христа и поддържано от Светия Дух. Тя е едновременно общение и проникновена духовност, а поради това – живот. Тя е общение в Светия Дух. Самото съществуване на Църквата е непрестанно проявление на действието на Светия Дух в създаването на общение.

Православното богословие е богословие на духовността и на общението, а доколкото е богословие на Църквата, то е същевременно и богословие на тайнството на действието на Бога в човека и израстването на човека в Бог. Църквата поддържа това единство на вярата, така че предметът на вярата не е просто пасивен предмет на индивидуален интелектуален анализ, нито само предмет на определена воля да се повярва, при стремеж да се запази послушание към решенията на външен авторитет. Предметът на вярата е Бог, който действа в Църквата посредством Светия Дух. Той е богочовешката връзка, осъществяваща се в тайнственото и духовно общение на Църквата, изпълнено със Светия Дух. Отделният вярващ може да бъде субект на вярата само доколкото е такъв заедно с Църквата. Църквата е субект на вярата, доколкото е създадена за това от самия Бог, който действа в Църквата посредством Светия Дух. Следователно, православният богослов има една единствена задача: да тълкува и разяснява опитното познание на Бога в живота на общността на Църквата – опитно познание, в което самият той участва. Само така богословието му ще престане да бъде лично негово и ще се превърне в богословие, озарено от Светия Дух, който действа в Църквата, ръководейки нейните учители и свещеници. И така, православният богослов се стреми да покаже, че неговото богословие е само израз на съзнанието на вярващата общност, с други думи, израз на съзнанието на Църквата.

Индивидуалното интелектуално усилие в никакъв случай не бива да се пренебрегва, но то се състои в обединяване на индивидуалното съзнание със съзнанието на общността на Църквата, където действа Светият Дух, за да изрази по нов начин съзвучното с църковното съзнание. Дълг на православния богослов е да продължи да бъде вдъхновяван и ръководен от Светия Дух в контекста на Църквата и да се остави да бъде носен, накъдето самият Дух направлява Църквата. Тъй като Светият Дух упътва Църквата „във всяка истина” (Иоан 16:13), тоест от истината на настоящето към истината на бъдещето. Той ръководи Църквата към това да намери в светлината на тази истина отговори на всички нови въпроси, които могат да възникнат, подтиквайки я чрез предвкусване към бъдещата истина, като в този смисъл й възвестява бъдещето (Иоан 16:13). Той обаче прави това без да отклонява Църквата от пътя на цялостната истина, която се съдържа имплицитно в Христа, и следователно без изобщо да я отделя от приемствеността с отговорите, които Църквата е дала на проблемите от по-ранни времена; защото от Христовото „ще вземе и ще ви възвести” (Иоан 16:14). По този начин богословието изпълнява функцията на пророчица-акушерка, тълкуваща пророческата насока, дадена на Църквата от Духа, като поддържа непрестанния стремеж на Църквата към онова, което предстои да настъпи, и в крайна сметка изпълвайки я отново с есхатологично напрежение.

Но тъй като богословието е богословие на Църквата, която  изначално има за наша крайна цел пълнотата на Христос, и тъй като следователно цялото Откровение трябва да се намери в Христа, това богословие е същевременно и богословие на традицията: традиция, предавана от Църквата от самото начало в нейната литургична, догматична и пастирска дейност, не под формата на една от теоретични твърдения, а като жива традиция с освещаваща сила и духовна дейност.
Православието е убедено, че само общността е способна да съхрани такава жива традиция на духовна дейност, такова опитно познание и живеене на учението в рамките на духовността, предавана от поколение на поколение; традиция, в която йерархията несъмнено играе някаква роля, но далеч не единствена.

От друга страна, западното богословие – като тук имам предвид главно протестантското богословие – е преминало от приемане на Писанието за абсолютна норма сама по себе си, към схващането, че традицията на ранната Църква представлява жива основа на Писанието и фундаментален и неизменен контекст, в който да се открива значението на Писанието. Следвайки тази насока, западното богословие върви по пътя на все по-пълното разбиране за Църквата, макар протестантските богослови да са все още относително далече от разбирането за апостолската традиция като обединена традиция на обединената Църква.

Казахме, че доколкото православното богословие е богословие на Църквата, то е богословие на общението. Обръщаме специално внимание на това, защото православната Църква по един особен начин е Църквата на общението: съгласно православното схващане, Църквата и общението в Светия Дух представляват едно и също нещо и където няма общение, няма и Църква.

В бъдеще православното богословие ще изучава по-задълбочено всичко, съдържащо се в понятието за общение, и чрез този особен интерес ще поощри живота на общението, представляващ предмет на най-дълбок човешки копнеж, както сега, така и в бъдеще.

В най-дълбокото си значение понятието за общение съвпада с понятието за съборността, католичността на Църквата. Съответно, православното богословие ще се опитва да развие богатството, съдържащо се в понятието за съборност, чиято същност трябва да се разграничава както от индивидуализма, така и от единството, разбирано като еднаквост; както от изолираността между вярващите, така и от чисто външното им единство. Съборността, подобно единството на жив организъм, представлява единство, при което частите се обуславят и допълват една друга в рамките на един живот; тя е непрестанно даване и получаване, един вид симфонично единство, в което „има различни дарби, но Духът е един и същ” (1 Кор. 12:4), в което многото членове  са едното тяло на Христос (1 Кор. 12:12).

3. Благодарение на това акцентиране върху симфоничния характер на Църквата, православното богословие ще бъде в състояние да допринесе съществено за съвременното движение за обединяване на църквите. В идеята за католичността на Църквата има огромни икуменически възможности и като ги разясни и им отреди подобаващо значение, православното богословие може да стане наистина икуменическо и така да даде значителен принос за икуменическата кауза.

Православната съборност, като истинско органично единство в плуралитета, може да служи като модел – дори като крайна цел – на различните църкви в развиването на техните икуменически отношения, показвайки им възможност за съчетаване на многостранно и действително единство с взаимно зачитане на различията в други области и взаимно уважение на свободата в споделеното единство.

Вдъхновено от това общо желание за християнско единство, православното богословие започва да изучава доктрините на другите църкви в дух на миротворство, подпомагайки развитието на диалога между православната Църква и другите църкви, един диалог, който вече е близо до официално ниво.

Православното богословие може да бъде от голяма полза за сближаването на църквите поради това, че свързва тясно учение и духовност и че във всяка доктринална формулировка търси жива духовна същност. При такъв подход доктриналните формули на дадена Църква престават да бъдат сковани и непонятни фрази, противопоставени на също толкова сковани и непонятни фрази, използвани от другите църкви. Вместо това, те насочват мисълта към значенията на живата реалност, която прозира през формулировките на дадена Църква и се натъква на живото значение на ученията на другите църкви. Ако различните учения на църквите вземат предвид духовното въздействие, което самите те оказват върху живота на хората, те ще успеят да открият общо тълкувание, съответстващо на духовните цели и нужди, задоволявани от конкретните църкви в живота на техните верни. Този православен принос за сближаване на църквите, който, както видяхме се състои в духовно тълкуване на доктрините, се съчетава с приноса на западното богословие, което се стреми към по-гъвкаво разбиране на доктриналните формулировки в съгласие с човешкия разум. Този западен подход не съдържа фундаментални противоречия с разбирането на същите доктрини, изхождащо от духовност, проникната от благодат.

4. От друга страна, като изтъква съборния или общностния аспект на всеки истински християнски живот, православното богословие може да открие огромни перспективи, подобни на разгледаните, не само на ниво християнски икуменизъм, а и на ниво отношения между християнството и човечеството като цяло. Единствено в Христос наистина се разкрива универсалното единство на човечеството и промисълът на “вместяването” и възкресението на човечеството за вечен живот в Бога. Тъй като Синът не е станал индивидуална човешка ипостас, а ипостас на човешката природа като цяло и по този начин един вид “ипостасна глава” на цялото човечество, предназначен да бъде богочовешки субект заедно с всички човешки субекти, а по този начин субект, в който се съсредоточават всички човешки субекти, без това обаче да води до загуба или заличаване на тяхната собствена идентичност.

Християните могат да въведат Христос в живота на останалите хора като общуват с тях, защото Христос е съ-субект с верните в техните собствени мисли, чувства и действия. Тъй като в диалога, който е израз на искрено и проникновено общуване, единият от партньорите винаги привнася нещо от своя живот в живота на другия.

Следователно, православното богословие ще придобива все повече характер не само на икуменическо богословие, а и на богословие, занимаващо се с въжделенията и проблемите на човечеството като цяло, богословие, стремящо се да положи все по-дълбоки основи за сътрудничество между хората и за служба на цялото човечество. В наши дни съществува тенденция православното богословие да стане не просто богословие на финалния смисъл, заложен в индивидуалното човешко съществувание, и тълкуване на въжделенията на човека и неговото предназначение в светлината на Евангелието, а и богословие на историята, разбирана като процес, посредством който човечеството се развива и върви към изпълнението на своето предназначение.

Въпреки категоричните си твърдения, че Христос е дошъл за спасението на хората, в миналото християнското богословие се е занимавало главно с духовния напредък на отделните вярващи и не е тълкувало напредъка на човечеството като цяло. То е запазило възгледа на ранното християнство, което първоначално се е разпространявало от човек на човек. Дори изваден от езическото обкръжение на обществото чрез вярата си, вярващият продължавал да се грижи предимно за своя личен духовен живот. Днес, под влияние на огромните проблеми, пред които е изправено цялото човечество, тъкмо когато хората все повече си дават сметка, че споделят обща съдба, и православното, и западното богословие откриват историческото измерение на делото на Христос в света. Православното богословие е израснало до този исторически възглед за божествената дейност, засвидетелстван в Стария Завет, в есхатологичните пророчества на Спасителя, Посланията на св. ап. Павел и Откровението на св. ев. Иоан. Очевидно историческото схващане на съвременното православно богословие е в състояние да обхване целия свят в разгърнат вид, което е било невъзможно в старозаветния период. За православното богословие именно историческото и вселенско виждане на св. ап. Павел започва да предоставя съдържание и смисъл, ставащи все по-конкретни. Богът, който действа в историята е Христос, Божият Син, дошъл в историята с въплъщението и влязъл в лични отношения с цялото човечество. Така, днес Христос все повече се възприема като вселенския Христос и фактът, че Той вместява всички неща в Себе си, вече не е просто въпрос на общоприето твърдение, а вместо това се е превърнало в решаващ обект на богословско внимание. Богословието винаги се стреми да разбере по-ясно начините, по които Христос води човечеството към вместяването му в Себе Си. По този начин то иска да  обоснове желанието на Църквата да служи на човечеството и, следователно, да служи на Христос, който води човечеството към крайната цел. Сред многото въжделения на човечеството, богословието иска да разпознае и определи онези, които Христос използва за привличане на хората към крайната Си цел, тъй като именно тези въжделения то трябва да подкрепи.

5. Но богословие, което се е заело да изтъкне предназначението на човечеството и смисъла на историята, неизбежно се изправя лице в лице със света, в който хората фактически изживяват живота си. Затова православното богословие – заедно със западното – е станало богословие на света, като по този начин се връща към традицията на самите Източни отци с тяхното виждане за космоса, вместен в Бога.

От тази гледна точка най-важният проблем за православното богословие на утрешния ден ще бъде съгласуването на  космическото виждане на отците с виждането, възникващо от резултатите на естествените науки. Вездесъщата технология, родена от напредъка на естествените науки, ни показва, че посредством науката човек не е просто пасивен наблюдател на непредвидимите процеси във вселената, а е в състояние и активно да ги моделира. На всеки етап човек може да избира сред безброй начини за комбиниране на естествените сили и субстанции и да управлява тяхната непредвидимост. Човешкият дух има огромни възможности да оформя природата. Защото природата се проявява като изключително гъвкава и непредвидима в отношенията си с човешкия дух. Това е област, в която човешката свобода има неограничени възможности за сложна и разностранна дейност. Светът е представен на човека не като затворена и детерминирана система, а като постоянен и безкрайно разнообразен призив към човешката свобода. Разумният характер на вселената, или с други думи, непредвидимостта на природата, може да се използва за неопределим брой цели, замислени и избрани от човешкия дух. Нещо повече, можем да кажем, че природата призовава да бъде използвана в служба на определени цели, които човек избира. Значението на природата се реализира чрез начина, по който човек я използва, преследвайки избраните от него цели. Би могло да се каже, че Бог, Който е създал и хората, и природата, предлага на хората определени цели посредством природата: разумни цели от по-висш порядък, така че сред многото възможни цели, открити пред избора му, човек да може да избере да осъществи и развие по-висшите.

Богословието на света трябва да изясни позитивното значение на света, който Бог е създал, за да го използва човек и за да израства духовно в Бога. То е призвано да разпознае истинския пророчески смисъл на света и на човешката дейност в света. Призвано е да даде на съвременния човек съзнание за действителното му собствено превъзходство пред техниката, точно както Евангелието и Отците навремето са дали на човек съзнание за превъзходството му пред природата. Призвано е да освободи човек от чувството, че е смазан от техниката, точно както Евангелието и учението на светите Отци го е освободило от чувството, че е в ръцете на своенравни духовни същества, използващи природата по произволен начин. Богословието на света трябва да помогне на човек да утвърди своето върховенство дори пред лицето на техниката, точно както Евангелието и учението на светите Отци са му помогнали да се утвърди пред природата, като по този начин на практика са се породили науките и техниката. Човек трябва да следва по-висшите си цели дори в използването на техниката, тъй като техниката съществува заради човека, а не човек - заради техниката. Още повече, че несъмнено опасността да бъде поробен, обезчовечен и дори унищожен от техниката е много по-голяма от някогашната опасност да бъде поробен или унищожен от природата. Пред лицето на съвременната техника, човечеството по-остро от всякога усеща алтернативата, пред която е изправен от Създателя си: “живот и смърт ти аз предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти” (Втор. 30:19).

Това показва, че не можем да разберем естеството и значението на науката и технологията без да разпознаем по-висшата човешка съдба, призванието на човек да се осъществи в Бога.

Богословието на днешния и утрешния ден не може повече да остане индивидуалистично или психологично богословие, занимаващо се изключително с вътрешните подбуди и потребности на душата, нито да бъде строго конфесионално, нито пък възприемащо Църквата като нещо херметически изолирано от света. То трябва да бъде богословие, съзнаващо вселенското измерение и сложност на цялото човечество; по този начин то ще запази самата Църква открита за такова виждане. Богословието днес трябва да разтвори обятия и вмести в себе си и човечеството, и вселената; то трябва да взема под внимание както въжделенията на цялото човечество, така и резултатите на съвременната наука и технология. И все пак, то не бива да заменя своята същинска задача с никое от конкретните занимания на съвременния човек, независимо дали става дума за наука, технология, производство или каквато и да е политическа система или социална организация.

Задачата на богословието е да изпълни всички тези дейности и институции със съзнание за определени изначални значения, проявяващи се на духовното, научно, техническо и социално ниво, присъщо на днешния човек. Ролята на богословието в наши дни е да хвърли светлина свише върху всички аспекти на човешкия живот, да даде на хората безспорна утеха, твърдо упование, че заниманията им имат краен смисъл; ролята на тази утеха е да подтикне хората да се заемат всеотдайно с тези занимания, убедени, че работят за осъществяването на Божия план, който призовава цялото творение към крайната му цел. Богословието на утрешния ден трябва да е отворено за цялата историческа и вселенска действителност, но същевременно трябва да е духовно. То трябва да помогне на всички християни да постигнат нова духовност – духовност, съизмерима както с вселенските измерения на науката и технологията, така и с всеобщата човешка общност, духовност, която вече започва да изниква пред очите ни.

Откъс от книгата Богословието и Църквата
 
Превод от английски: Борис Маринов, София Шиндарова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w9k 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж