Доклад, изнесен от Пергамски митрополит Йоан (Зизиулас) на всеправославния семинар „Старецът Софроний – богословът на нетварната светлина“, организиран от Ватопедския манастир и Института „Св. Максим Грек“ и проведен на 19-21 октомври 2007 г. в Атина.
Не е лесно човек да говори за този велик дар, който Господ е дал на Своята Църква – блажения старец Софроний, особено когато човек е имал, както говорещият, безценната привилегия да познава лично тази велика свята личност, да бъде духовно наставляван от неговите съвети, да се наведе под неговия епитрахил и с негова помощ да взема най-трудните и важни решения в живота си. Трудността не се крие толкова в това, че личната връзка и благодарността може да замъглят обективната истина, тъй като вече е общо прието признанието за духовното излъчване на великия старец. Трудността е в това, че богословието на този почитан старец е плод на негов личен опит, и е трудно за някой, който не притежава такъв опит, да го представи.
В днешно време сме залети от печатни издания, които описват духовни преживявания; всички вече говорят за духовност, сякаш тя е нещо, което може да бъде изложено обективно, без човек сам да го преживява. А в миналото дори онези, които наистина са преживявали тези духовни състояния, не ги правеха достояние на обществото – още по-малко пък онези, които не ги живеят, говореха за тях.
Старецът Софроний представлява рядък случай, в който се съчетават богословието като личен опит и като богословско слово. В историята на нашата Църква е имало много отци, които са имали дълбоко преживяване на общение с Бога, но не са го изразявали чрез богословска реч. На Първия вселенски събор, например, са участвали отци като светите Николай и Спиридон, но само свети Атанасий Велики е изразил с богословско слово опита, който и самите те са имали.
Същото важи и за традицията на исихастките отци в пустинята, както и за мъчениците на Църквата. Дарът на богословското слово не е даден на всички. Днес има някои, които твърдят, че е достатъчен опитът и че не е нужен богословският изказ – те грешат. Както грешат и онези, които твърдят обратното.
Ако беше достатъчен само опитът, нямаше да съществува Символът на вярата, и нямаше да са необходими трудовете на отците, които разглеждат в подробности богословски понятия като същност, лице, ипостас, воля и други.
Даровете на Духа са различни: на един така, на друг иначе. Академичното богословие, което пренебрегва опита на отците от пустинята и не го интегрира в своя богословски изказ, извършва същата грешка, както онези, които пренебрегват богословието, задоволявайки се само с опита. Църквата се нуждае и от двете – и точно това съчетание е характерно за блажения старец Софроний.
Но богословското слово, както и духовният опит, не са просто обръщане към миналото и традицията – те се движат и дишат в атмосферата на всяка епоха. Отците на IV век не са богословствали в културна празнота, а в културната и философска среда на своето време. Същото важи за свети Максим Изповедник, свети Григорий Палама и други.
Дори и аскетичният опит променя своя акцент според епохата: през III и IV век в Сирия и Египет преобладава практическото и нравственото измерение, докато по-късно – при Евагрий и самия Максим, се подчертава повече елементът на съзерцанието. В исихазма също – акцентът се поставя върху божествените енергии и опита на нетварната светлина.
Същият този опит, както и същото богословие, преминават през историята на Църквата непрекъснато, с пълна вярност към традицията. Но този опит и това богословие се тълкуват и преживяват във връзка с екзистенциалните проблеми на всяка епоха. Това не само не представлява предателство към Преданието, но напротив – налага се като дълг и отговорност на Църквата във всяко време.
Затова темата, която ми беше дадена за настоящото изложение, е изключително важна: възгледът на стареца Софроний за личността в контекста на съвременните богословски течения. Старецът Софроний беше и остана до край монах от Света Гора, но това не му попречи да основе манастир в сърцето на Западна Европа, да адаптира начина му на функциониране спрямо необходимите условия на средата, и – най-важното – да пренесе православното послание и дух в екзистенциалните търсения на съвременния човек.
Така старецът Софроний говори без колебание за понятието „личност“ – нещо, което мнозина съвременни православни богослови избягват да правят. Той черпи дълбоко както от личния си аскетичен опит, така и от богословието на Отците. Понятието за личност заема централно място в екзистенциалните търсения на съвременния човек. Западните въпроси и търсения доминират във философската, но и в богословската мисъл на нашето време.
Какво общо има възгледът на стареца Софроний за личността с всичко това? Как той я свързва и в какво се различава от съвременните течения? Как се съотнася и как се отличава учението на блажения старец за личността от тези модерни възгледи?
Това, което отличава човека от животните, е неговото качество на личност. Биологично човекът има много сходства с животните, но единствено за човека понятието „личност“ има истинска и пълна значимост.
Как обаче се разбира личността в западния персонализъм? Основните източници, от които черпи западният персонализъм, са Августин и Боеций – богослови от края на V век.
От двамата велики мислители, свети Августин отъждествява личността с психическите характеристики на човека, които той използва като образец за тълкуване на Светата Троица. Според него трите Лица на Троицата съответстват на три вътрешни аспекта на Божия живот: Отец – на Божията памет, Синът – на познанието, тоест на Божието самопознание, а Светият Дух – на любовта, която свързва двете Лица помежду им.
Върху това описание на Светата Троица се основава и догматът Филиокве, изграден върху логиката, че, както подчертава Августин, а по-късно и Тома Аквински – за да може човек да обича, трябва първо да познава.
Следователно, и Божията любов – тоест Светият Дух – не може да не изхожда и от Сина, който е Божието познание. Освен опасността от антропоморфизъм, която е присъща на тази триадология на свети Августин, важното за нашата тема е, че в тази богословска система понятието „личност“ се превръща в психологическа категория. Пренесено в антропологията, това означава, че да си личност означава да притежаваш способността за съзнание – и по-специално съзнание за самия себе си, това, което наричаме самосъзнание.
Наред с това разбиране, Августин става първият богослов в историята, който пише Изповеди – в тях той анализира вътрешния свят на човешката душа с впечатляваща дълбочина и проникновение в същността на субекта. Така персонализмът на Августин оказва решаващо влияние върху западната култура, като води в крайна сметка до психоанализата – като най-дълбоко проникване на човешкото себепознание в дълбините на субективността.
Това влияние, бих казал опасно, засяга дори самото православие – както чрез съвременната, но широко разпространена представа за „съзнателния християнин“, така и чрез превръщането на тайнството на изповедта в психологическо упражнение.
Ако свети Августин е допринесъл за персонализма с понятието за самосъзнание, то Боеций въвежда друга важна перспектива – той отъждествява личността с индивида и с неговите разумни способности. Известно е класическото му определение, че личността е „индивидуална субстанция с разумна природа“. Така, преминавайки през схоластиката, Декарт и Просвещението, личността започва да се разбира чрез категориите на индивидуализма и познавателната способност.
Известна е фразата на Декарт: „Мисля, следователно съществувам“. Западният персонализъм на XX век се движи в същата посока. Първите американски персоналисти от Бостънската школа определят личността като сложна способност за съзнание – съзнание, което се отъждествява със своето минало чрез паметта, самоопределя се чрез своята свобода, има цели и търси ценности – както лични, така и социални – и притежава потенциална разумност.
Очевидно е влиянието на Августин и Боеций върху това определение, както и тяхното въздействие върху съвременната западна култура, в която индивидуалните права са издигнати до върховна морална стойност. В същата линия се движи и екзистенциализмът на XX век, представен от мислители като Хусерл, Хайдегер и особено Сартр, който свежда същността на човека до съзнателния субект.
Наблюдава се и опит за откъсване на понятието „личност“ от индивидуализма при мислители като Бердяев, с когото старецът Софроний в определен етап от живота си е имал специална връзка. Бердяев прави ясно разграничение между индивид и личност, подчертавайки, че индивидът е количествена категория – подлежи на прибавяне, съчетаване и в крайна сметка може да бъде използван като средство за по-високи цели. Личността обаче е качествена категория и не може да бъде средство за никаква цел. Това представлява важна крачка към едно православно разбиране за персонализма.
Междувременно Бердяев заедно с други философи на XX век, като Мартин Бубер, шотландеца Джон Макмъри и други, подчертава, че личността може да се разбира само във връзка с други личности. „Човешката личност,“ пише Бердяев, „може да се осъществи единствено в общение с други личности.“ Това е първата стъпка на персонализма в посоката на любовта. Въпреки това и този мислител остава дълбоко повлиян от немския идеализъм и не освобождава напълно понятието „личност“ от рационализма. За него личността също възниква и се осъществява в рамките на познанието, съзнанието и творческата активност.
Това разбиране – че личността може да бъде мислена само във връзка с други личности, в рамките на любовта – се споделя и от други руски мислители, като Булгаков и Флоренски. Флоренски дори смята за необходима съвместността на личността не само с още едно лице, а с две други личности. Той използва логиката на математиката, за да покаже, че Света Троица е съвършеният модел на лично битие.
Докато западният персонализъм се движи в посока към индивидуализъм и рационализъм, сред мислители, произхождащи предимно от новата руска богословска традиция, се развива персонализъм, който се основава на любовта и общението.
И именно в този контекст се появява и учението на старец Софроний за личността. Макар че могат да се открият много общи черти между отец Софроний и други руски богослови, има една особена негова заслуга, която не само обогатява, но може да се каже – и очиства понятието за личност, предлагано от другите.
Тази негова принос се състои в това, че поставя понятието за личността в светлината на аскетичното богословие.
Старецът Софроний, за разлика от много съвременни православни богослови, както вече отбелязахме, не се колебае да използва широко в своето учение понятието „личност“ и дори го прави централен термин в богословието си. Той често използва латинския термин persona, без винаги да съзнава, че съществува значителна разлика между него и гръцкия термин πρόσωπον.
В понятието за личност старецът открива ключа към цялото си богословие. Тази негова настойчива съсредоточеност върху личността вероятно се дължи и на съзнателната му реакция срещу източните религии, които са били част от неговото минало, но които той по-късно отрича. В тези религии отсъства понятието за личност, докато в християнството, още от Стария Завет, Бог е личностен. Старецът Софроний често използва стиха от Стария Завет „Аз съм Съществуващият“ (Εγώ ειμί ο ὤν), за да подчертае, че Бог е личност, а не просто същност – както би казал св. Августин. Въз основа на това той настоява, че ако искаме да разберем какво е личност, трябва да се обърнем към триединия Бог – единственото истинско и съвършено лично битие.
Но старецът не спира дотук. За разлика от други съвременни православни богослови, той вижда една абсолютна връзка между човешката личност и Триединия Бог. Така, например, докато за Владимир Лоски човешката личност не може никога да бъде разглеждана като абсолютна категория, за стареца Софроний между Бога и човека, между образа и първообраза, съществува абсолютна съотнесеност и симетрия.
Човешката личност е – и може да стане – личност именно по същия начин, както това е в Троичния Бог, въпреки онтологичната разлика между тварното и нетварното. Как обаче се случва това отъждествяване на Божествената и човешка личност?
Отговорът на стареца Софроний се намира в христологията – и по-специално в едно нейно измерение: кеносисът (самоумалението). Не съществува възход, който да не предполага слизане – дори до ада, както се случи с Христос. Думите на свети Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“ пронизват цялото учение на стареца за личността, както и цялата му аскетична опитност.
За да се осъществи човешката личност така, както тя съществува в Светата Троица – тоест като абсолютна категория – човекът трябва да се самоумали, да се изпразни от себе си (кеносис). Христос, а според стареца – вероятно повлиян от Булгаков – този кеносис се простира дори в самия вътрешен живот на Троицата. Трите Лица на Троицата добиват Своята ипостас чрез това, че всяко се самоумалява (κενώνεται), за да направи място за другото. Взаимната перихореза (περιχώρησις, взаимно проникване) между Лицата е един непрестанен кеносис – един вечен кръст.
А послушанието на монаха в крайна сметка не е нищо друго освен участие в кено́тичния акт на Светата Троица. Именно това съставлява връзката и основата, върху която може да съществува отношение между Божествената и човешката личност – независимо от това дали е правилно или не пренасянето на образа на кръстния кеносис в самото вечно битие на Троичния Бог (лично аз признавам, че изпитвам сериозни затруднения с тази гледна точка на Булгаков, възприета от блажения старец Софроний).
Кенотичната христология действително представлява удивителен мост между Божествената и човешката личност. С решителен и дълбок жест старецът Софроний пренася понятието, аскетичния си опит в своето учение за личността. И успява да направи това, като прониква до самата същност на христологията на кеносиса – кеносис, който стига до „Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?“, до агонията в Гетсимания, до пълното изпразване от собствената воля: „да бъде Твоята воля“. За блажения старец именно там човешката личност се ражда като божествена личност; там личността се проявява като ипостас; там молитвата става ипостасна, защото обхваща молитвата за всички, и личността-ипостас обгръща цялата човешка природа – така, както всяко Божествено Лице обхваща цялата Божия природа.
Като изпразваме себе си, за да има място за другите, разширяваме своята ипостас, за да обхване всички. Това е ипостасният принцип на блажения старец: едно удивително преплитане на най-дълбокия аскетичен опит с най-дълбокото богословие — и всичко това съсредоточено около понятието за личността.
Почтени и обични отци и братя, блаженият старец ни остави едно безценно духовно наследство. Той ни даде великата надежда, че можем да видим Бога такъв, какъвто е, и да станем истински и автентични личности — както е самият триединен Бог.
Пътят е един: любовта, която ни се разкри в лицето на Христос. Православната аскеза, както я разбираше старецът Софроний, не е нищо друго освен упражнение в любовта. Едно упражнение, което съвсем не е лесно — то изисква и включва изпразването на нашето „аз“ от самото ни „аз“, тоест, една смърт.
Ако монашеството е продължение (προέκταση) на Кръщението, тогава смъртта на Кръщението трябва да се разпростре върху целия живот не само на монаха, но и на всеки кръстен християнин. Аскезата е за всички, за всички членове на Църквата.
Всеки път, когато жертваме своите права заради другите, като, според апостола, предпочетем по-добре да бъдем ние онеправдани — се упражняваме в любовта. И тогава не се различаваме от истинския монах. Но това не е лесно. И ако един свети Силуан е казал преди смъртта си, че още не е научил послушанието, това означава, че трудният път на кеносиса е осеян не с нашите добродетели, а с нашето доживотно покаяние.
Превод: Златина Каравълчева
