Мобилно меню

2.4964028776978 1 1 1 1 1 Rating 2.50 (139 Votes)

                  1262507 502594199833740 1760716300 o Наистина, Ти си Бог съкровен…“
(Ис. 45:15)

Богословието е молитва, размисъл, дълбинно прозрение. Христос желае да разговаряме с Бога, тъй както и Самият Той, Синът Божи и Човешки, е беседвал с Небесния Отец през земния Си живот. И ако богооткровените истини на Църквата са неизменни и винаги тъждествени на себе си, защото по същността си са божествени, то богословското им усвояване и разбиране се доразкрива постепенно, като се усъвършенства както в съзнанието на всеки християнин, така и в съборния разум на цялата Църква. Класическата формулировка на тази постановка е на св. Викентий Лерински: „Може би някой ще твърди, че в Христовата църква не трябва да има никакво преуспяване в религията? Разбира се, че трябва да има и то твърде голямо! Обаче така, че напредъкът да бъде действително преуспяване във вярата, а не промяна. Нека възрастват и във висша степен да преуспяват с годините и вековете разбирането, познанието и мъдростта у всеки поотделно и сред всички - както в човека, така и в цялата Църква, но само в истинската им същност: в едно и също учение, в един и същ смисъл, в едно и също понятие. Нека християнската религия да укрепва с годините, с времето да се разширява, с вековете да се възвисява, обаче тя трябва да остава неповредена и ненакърнена". Като следва светоотеческата традиция, и св. Евтимий, патриарх Търновски също пише: "Ние нито отнемаме, нито прибавяме нещо към свещените правила, но се грижим да ги пазим така, както ни ги е предала Църквата".

Богооткровените истини, съдържащи се в Свещеното Писание, не са резултат на абстрактно-логическо мислене. Поради това всяка една рационална система, създадена  с цел да обхване и да обясни природата на Божественото, достига само до възможната граница да създаде теоретичен конструкт като чиста философска абстракция за Бога или да доведе до логико-диалектическата антиномия за познавателните граници на  безграничното Абсолютно Битие. Ка­то наб­лю­да­ва све­та на ма­те­ри­ал­ни­те обек­ти и при­род­на­та де­тер­ми­ни­ра­ност, ра­зу­мът не на­ми­ра там своя Бог. Пи­тай­ки за Не­го­во­то име, до­ри Бог от­каз­ва да се на­зо­ве точ­но. „Защо питаш за Името Ми? То е чудно“ (Съд. 13:18).То­ва е скри­тост­та, съкро­вен­ност­та на Бо­га в нед­ра­та на Не­го­во­то тво­ре­ние, къ­де­то ние тър­сим сле­ди­те на Пред­веч­ния Ло­гос (срв. Рим. 1:20).То­га­ва ра­зу­мът раз­би­ра, че ис­тин­с­ко­то поз­на­ние за То­зи, Ко­го­то той тър­си, и действителното виж­да­не се със­тоят в то­ва, да се проз­ре, че Той е не­пос­ти­жим, и приз­на­ни­е­то, че Той пре­въз­хож­да вся­ко поз­на­ние, би­дей­ки поз­на­ва­тел­но от­де­лен от всяка емпирична даденост чрез Сво­я­та не­пос­ти­жи­мост ка­то над­същ­нос­т­на Същ­ност.

Така материалната вселена, от една страна, и човекът с неговата психофизична структура от друга – са емпиричен екран, на който са дадени символите на рационално непостижимия Бог. Човекът се стреми да разкрие смисъла на тези символи, да разгадае тайнствения шифър-тайнопис, вложен в битието. Той сравнява, търси нови образи и понятия, създава символи и превежда явленията в обкръжаващата го действителност на свой език. В неизкоренимия  порив към Бога се търси сродното между две реалности: първата – сетивната, достижима и изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората – трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумарно изразено, както учи преп. Максим Изповедник, това е символният път на богопознанието, където Бог ка­то тран­с­цен­дет­на същ­ност (ousia) чрез изява­та на Бо­жия жи­вот и Бо­жи­и­те енер­гии (energeia) при­със­т­ва и действа в сът­во­ре­но­то би­тие, при което чрез ума-логос на човека, тълкуващ логосите-символи, се вниква в Логоса–Първоначало на всяко битие като Смисъл и целеполагане на цялото творение.

Богооткровената истина е посята във всички сфери на битието. Тя съществува като "семена на Предвечното Слово" и мислещият дух в стремежа си към Истината на всички истини събира и синтезира  фрагментите на общия логосен Смисъл. В богословието този процес е свързан с опитите да се създадат адекватни понятия като отрицателни и положителни определения за Бога, както и с дълбок богословски символизъм, служещ като мост между двата свята: естествения и свръхестествения, обогатяващи със съдържанието си човешката идея за Бога. В тази насока са и мислите на св. Василий Велики: "Няма нито едно име, което, обгърнало цялото Божие естество, би било достатъчно за Неговото изразяване. Но многото и разнообразни имена, взети в тяхното собствено значение, съставят понятие, което макар и тъмно и напълно бегло в сравнение с цялостното, все пак е достъпно за нас. Едни имена, казвани за Бога, посочват онова, което е в Бога, а други, обратно -- което не се съдържа в Него. По такъв начин чрез тези два способа: с отрицанието на онова, което не е, и с положителното  определение на това, което е, в нас се образува като че ли някакъв отпечатък за Бога". Или, каза­но с други думи: как и до­кол­ко посредством категориално-понятийния апарат на  една апо­фа­тика или в светлината на естес­твения разум (lumen naturalae rationis) мо­же да бъ­де из­ра­зен не­из­ра­зи­ми­ят Бог.

В рели­ги­оз­но­то ос­мис­ля­не на све­та обаче бо­го­от­к­ро­ве­на­та ис­ти­на не е по­ня­тие или част от определена гно­се­о­логична те­о­рия или фи­ло­соф­с­ка сис­те­ма, ко­нструирана вър­ху опит­но­то поз­на­ние. В спе­ци­фич­ния, хрис­ти­ян­с­ки сми­съл на ду­ма­та, тя се включ­ва в учение­то за Сло­во­то Бо­жие (срв. Йо­ан 1:18; 17:17). То­ва не са сво­е­го ро­да от­в­ле­че­ни идеи за Бо­га, ко­и­то се дви­жат в сфе­ра­та на фи­ло­соф­с­ко­то тър­се­не и са в ос­но­ва­та на фи­ло­соф­с­кия иде­а­ли­зъм (как­то при Пла­тон, Декарт, Кант, Хе­гел), но са вечните бо­го­от­к­ро­ве­ни ис­ти­ни за Бо­жи­е­то би­тие, за Ло­го­са, за от­но­ше­ни­е­то на Бога към чо­ве­ка и све­та. За­то­ва в бо­гос­ло­ви­е­то, според класическото противопоставяне на Блез Пас­кал, уче­ни­е­то за Ло­го­са, иде­я­та и пред­с­та­ви­те за Бо­га не тре­ти­рат Бо­га на фи­ло­со­фи­те, но жи­вия Бог на Ав­ра­ам, Иса­ак и Яков, то­зи Бог, Кой­то жи­вя между нас в конкретната историческа лич­ност­ на Ии­сус от На­за­рет.

Свръ­хес­тес­т­ве­на­та ис­ти­на е ис­ти­ната за Бо­га, по­ро­де­на и фор­му­ли­ра­на в про­це­са на Бо­жи­е­то до­мос­т­ро­и­тел­с­т­во, в кой­то чо­век е обект на бо­жес­т­ве­но­то От­к­ро­ве­ние и про­ми­съл. Най-вис­ша­та сте­пен на то­ва свръ­хес­тес­т­ве­но от­к­ро­ве­ние и са­мо­раз­к­ри­тие от стра­на на Бо­га по отношение на човека е въп­лъ­ще­ни­е­то на Си­на Бо­жи, на Сло­во­то (Ло­го­са) в Богочовека Иисус, в Кой­то лю­бов­та, во­ля­та и сло­ва­та Бо­жии имат кон­к­ретен ис­то­ри­чес­ки из­раз.

Представите за Бога в Откровението се разграничават от схващането, че Бог е чиста мисловност. Триединният Бог преди всичко е и любов, а не логическа, лишена от емоционално-волево съотношение абстракция. Бог не е идея, която може да се приеме или отхвърли, нито е понятие или представа, които черпят познавателното си съдържание от емпиричния свят на обектите, а е присъстваща съкровена действителност, непосредно усещана реалност, с която вярващият се намира в лично общение. Живият Бог на нашата вяра ние схващаме преди всичко в категорията съотношение, защото ние съществуваме във вярата единствено съотнесени към Бога. Ис­тин­с­ко­то поз­на­ние за Бога ви­на­ги включ­ва в се­бе си лич­ната сре­ща и ре­ал­ното об­ще­ние с вис­ша­та Би­тий­ност на тран­с­це­ден­т­но­то Божествено „Ти“. Чрез Него се определя и човешката ни същност, защото единствено в Бога може да бъдем напълно познати (1 Кор. 13:12). Съотнесена към Бога, личността получава безкрайната реалност на своето съществуване.

Определенията за Бога чрез спекулативното философско мислене свеждат Абсолютното предимно до мисленето. Разумът, мисълта, идеята са божествени. Чистото мислене се възвежда до степента на самостоятелен субект, до своего рода демиург и устроител на материята. В системата на свръхестествените истини обаче, Бог е Мислене и Любов. Логосът на цялата вселена, творческата Първопричина и Първомисъл, е същевременно и Любов, защото тя е основното отношение на Бога към творението. Телеологичното разгръщане на Логоса като Мисъл и Идея в сътвореното битие е творческо, защото Бог като Мисъл е Любов и като Любов е Мисъл. Мисълта, Любовта и Волята Божии неразделно, неслитно  и неразлъчно присъстват като Смисъл и Истина в динамичния ритъм на безкрайната вселена. Ето защо в религиозното мислене богооткровената истина преди всичко е христоцентрична, тъй като въплътилият се Бог Слово е началото, основата и целта на цялото творение и живителният  извор на всяко богопознание (срв. Йоан 1:7; 1:16; 3:9).

Богооткровената истина е истина на вярата – тя е постулат, тя е истина "а priori", която в процеса на вярата придобива апостериорната си  и екзистенциална характеристика. А това ще рече, че тази истина не е самата вяра, но тя изхожда от нея, конструира се върху тази основа и е теоретичният израз и резултат на отразеното от човешката личност разбиране на тази вяра. Самото богословие, като система от истини, облечени във формите на човешкото мислене, е именно теоретичното смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране в категориите на човешката познавателна и мисловна способност смисъла, същността, целта и значението на свръхестественото Откровение. В този аспект богословието е разбиращата вяра.

Богооткровените истини се съхраняват, формулират, преподават и разясняват от Църквата, явяваща се техен сакраментален носител в  човешката история. Тази Църква, която молеща се и правилно славеща Бога, вярваща и преподаваща, ръководена от Духа Иисус-Христов (Йоан 16:13), прониква все по-дълбоко в дълбинната същност на Словото, за да познаем и ние Неговата истина, която е нашата светлина (Йоан 1:9), нашият път и живот (Йоан 14:6).

Богооткровената истина се възприема духовно. "Ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго, като сравняваме духовното с духовно. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно... А ние имаме ум Христов" (1 Кор. 2:12-16). Св. апостол Павел прави дадено с пределна яснота разграничение между "душевния човек" (т. е. сетивната степен на познанието и изгражданата върху нея рационална постройка) и сферата на духа. В тази класификация "душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух", защото това е реалност от друга градация и порядък, от друго качество, и тя не идва от този свят, но от Духа, Който дохожда от Бога. В този религиозен акт, чиято екзистенциална основа е вярата, духовно устремената към  Бога личност се възвисява към истинната същност на богопознанието. И ако вярата има действителното си претворяване там, където човекът среща Бога като личност, където християнинът пребивава в единение с Иисуса, това означава според определението на св. апостол Павел да бъдем в Христа: Него да следваме, в Неговия Дух да пребиваваме, Неговите мисли да имаме (срв. Фил. 2:5), от Неговото слово да живеем, в Неговата светлина да стоим. В това именно духовно състояние е възможно и истинното богопознание. Неизчерпаем е духовният опит на богоприсъствието в душата човешка, и единствено  в Бога човекът намира дълбинния истински смисъл на живота, намира красота и хармония, долавя зова на вечността…

В безкрайността на космоса и сред величието на творението ние се стремим да вникнем в смисъла на закономерния му ритъм и в преклонение да отгадаем с вяра чудните следи на Творческия Логос и великолепието на Божията неизмерима слава. Със съзидателната сила на мислещия дух Бог възхожда чрез нас, които като Божи образ и подобие проникваме посредством нашето познание в тайнствените недра на битието. Нашето съществуване на малката синя планета, Земята, зареяна в тайнствената космическа необятност, не означава движение от битие към небитие.

Нали Ти, Господи, си казал, че Царството Небесно е подобно на зърно (Мат. 13:31), нали сърцата ни трябва да бъдат оная добра почва, която донася плод (Мат. 13:8), а кълновете на правдата, мира и радостта (срв. Римл. 14:17) да възрастват сред живителните струи на Твоята благодат!

Ето, ние стоим тук, на нашата Земя, разтърсвана от милиарди многолики човешки съдби, просветваща сред тревожни отблясъци на електричество и атом, и нашите ръце са протегнати към живота, светлината и радостта. В нестихваща борба в една самоунищожаваща се цивилизация, ние упорито се стремим да увековечим още тук и сега, частица светлина и истина, частица правда, частица красота, за да направим този свят по-добър, по-красив и по-съвършен. Защото Твоето Царство, Господи, не само се очаква, но и се създава като богочовешко дело.

Запази и благослови добрите плодове на труда ни и чистите пориви на нашата радост от живота! Това е Твоето творение, Господи, и ние, Твой образ и подобие, не сме създадени за тление, но за безсмъртие в Твоите обятия, Отче наш!


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wukuc 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.