В Стария Завет няма отделно формулирано учение за човека. Основните идеи в старозаветните книги разкриват на първо място промислителните действия на Бога към богоизбрания народ в очакване и подготовка за идването на Месия – Изкупител и Спасител на целия човешки род. Хилядолетната история на Израил обрисува изключително богата и разнообразна картина на личности в конкретни социални реалности: това са земеделци и номади, царе и роби, левити и пророци, призовани по различен начин от Бога и откликнали по разному на Божия призив към тях. Наред с многото класически места в Стария Завет, съдържащи основоположни антропологични принципи, като Бит. 1:26-28; 2:7, 17-18; гл. 3, 5:3; Пл. Йер. 3:39, в богословието централно място заема псалом 8.
В този бисер на книга Псалтир проблематиката, свързана с човека и неговото предназначение в света е изразена с вдъхновените, дълбоко и искрено избликнали слова на молитвата.
„Господи, Боже наш!
Колко е величествено Твоето име по цялата земя!
Твоята слава се простира по-горе от небесата!”
Още първото слово на псалмопевеца, в първия стих след надписа не е „Адам”, но се започва с призивното „Яхве”. Така в самото начало на псалома също не е поставен определен проблем, но се започва с обръщението: „Господи, Боже наш!” С това възклицание в определено направление отговорът на въпроса „що е човек” вече е предварително загатнат. Преди още да е възникнала темата за човека, последният е поставен в органична лична връзка със своя Творец. Затова и впоследствие при всички идеи, намерили място в псалома, винаги се предполага това неизменно: „Ти, Господи, Боже наш!” Единствено в корелацията „Бог – човек” личността добива и има абсолютна ценност, автентично достойнство, истински права и величие, необусловени от никакви социално-утилитарни начала и фактори.Според библейския възглед без Бога не може да има истинска личност,разбирана като висш духовно-нравствен идеал и уникална ценност .
Естествено, ако се използва сравнението, направено от Блез Паскал, че „библейският Бог не е Бог на философите и учените, но Бог на Авраам, Исаак и Яков...”, то изводът е, че това е Яхве, явил се на Моисей с това наименование (Изх. 8:14) и определил на Израил особено положение и мисия в историческото развитие на човечеството до идването на Месия. Към Него именно се обръща в молитва псалмопевецът с убедеността, че съществуващото може да бъде правилно разяснено единствено в отношение към неговия Творец. Всеки отговор на проблемите за истинската същност и мястото на човека в света е определен от тази вяра. Освен това от библейския контекст следва, че преди още човекът да започне да си задава въпроса за собственото си съществуване, той вече е запитан от Бога: „Адаме, где си?” (Бит. 3:9). Към него се е обърнал всемогъщият Творец с определен въпрос. Преди Адам да се е опитал да схване истината за положението си в творението, Яхве го е призовал да обърне поглед към самия себе си, към собствената си душа.
„Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала, за да посрамиш Твоите врагове. ”
„Господи, Боже наш!
Колко е величествено Твоето име по цялата земя!
Твоята слава се простира по-горе от небесата!”
Още първото слово на псалмопевеца, в първия стих след надписа не е „Адам”, но се започва с призивното „Яхве”. Така в самото начало на псалома също не е поставен определен проблем, но се започва с обръщението: „Господи, Боже наш!” С това възклицание в определено направление отговорът на въпроса „що е човек” вече е предварително загатнат. Преди още да е възникнала темата за човека, последният е поставен в органична лична връзка със своя Творец. Затова и впоследствие при всички идеи, намерили място в псалома, винаги се предполага това неизменно: „Ти, Господи, Боже наш!” Единствено в корелацията „Бог – човек” личността добива и има абсолютна ценност, автентично достойнство, истински права и величие, необусловени от никакви социално-утилитарни начала и фактори.Според библейския възглед без Бога не може да има истинска личност,разбирана като висш духовно-нравствен идеал и уникална ценност .
Естествено, ако се използва сравнението, направено от Блез Паскал, че „библейският Бог не е Бог на философите и учените, но Бог на Авраам, Исаак и Яков...”, то изводът е, че това е Яхве, явил се на Моисей с това наименование (Изх. 8:14) и определил на Израил особено положение и мисия в историческото развитие на човечеството до идването на Месия. Към Него именно се обръща в молитва псалмопевецът с убедеността, че съществуващото може да бъде правилно разяснено единствено в отношение към неговия Творец. Всеки отговор на проблемите за истинската същност и мястото на човека в света е определен от тази вяра. Освен това от библейския контекст следва, че преди още човекът да започне да си задава въпроса за собственото си съществуване, той вече е запитан от Бога: „Адаме, где си?” (Бит. 3:9). Към него се е обърнал всемогъщият Творец с определен въпрос. Преди Адам да се е опитал да схване истината за положението си в творението, Яхве го е призовал да обърне поглед към самия себе си, към собствената си душа.
„Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала, за да посрамиш Твоите врагове. ”
В тоя стих се съдържа също съществена антропологична идея, свързана с противопоставяне на безкрайното величие на Бога и Неговото необозримо творение, спрямо малкото и незначителното на пръв поглед в тоя свят - беззащитното невръстно дете. Диалектиката на мисленето предполага съотношение между божественото и човешкото, безкрайното и крайното, всемогъщото и безсилното. Тук ясно е изразена мисълта, преминаваща като огнена нишка през цялото боговдъхновено Писание, че славата на Яхве не може да бъде изразена по достоен начин, ако слабите и беззащитните бъдат пренебрегнати и угнетени. Космическият порядък на справедливия Бог Творец предполага и нравствени закони в социалните реалности и в личната човешка съдба – така ярко изразен проблем в драматичния живот на праведния Иов. В древния Израил не е съществувала представа за Божието всемогъщество, съдържаща възможността, че дори и най-малките и незначителните биха могли да бъдат отминати и изключени при утвърждаване на всепобедната царствена сила на Първосъздателя. Ето защо, ако образът на детето или на кърмачето въплъщава в себе си идеята за първичната човешка чистота и безпогрешност, то именно в този символ на първо място се откроява и стоящата над всичко ценност на ненакърнения човешки първообраз - на „homo cogitans” и „ homo religiosus” - с неподправения духовен взор и чисто сърце, величаещо дивните дела на Твореца.
„Кога гледам Твоите небеса – дело на Твоите пръсти,
Месечината и звездите, които си поставил, казвам си:
що е човек...”
Стих 4 и 5 са обединени помежду си със смислова връзка, свързваща две съждения и известна във формалната логика с термина каузална импликация: „Ако (кога гледам)..., то (казвам си)...” Тук тя има за свое основание сравнението между макрокосмоса (вселената) и микрокосмоса (човека).
В Стария Завет радостта на човека, породена от красотата на заобикалящия го свят (небеса, луна, звезди), е чиста и първична. Затова и химните към Бога бликат от най-съкровените глъбини на сърцето. В тях звучи също така акордът на човешкото удивление пред величието на творението – дело на Божията творческа мощ. Удивлението, с което започва философията според Платон и Аристотел, в псалом 8 е начало на опита, човекът да обясни мястото си в света и отношението си към Бога. Съпоставянето на двете действителности – еднакво удивителни и необясними до край – на материалната и на човешкия дух, обуславят идейния преход от ст. 4 към ст. 5, при което богословското осмисляне на въпроса за същността и предназначението на човешкия род се разкрива във взаимовръзката на трите основни категории: Бог, човек, природа / срв. 1 Иов. 7:17; Пс. 8:5; 143:3/.
В цялостната постановка на псалома централно антропологично значение имат ст. 5, 6, и 7:
„Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?
Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите:
със слава и чест си го увенчал;
поставил си го владетел над делата на Твоите ръце;
всичко си покорил под нозете му.”
поставил си го владетел над делата на Твоите ръце;
всичко си покорил под нозете му.”
В еврейския текст срещу израза „та го помниш” се среща формата „thizkerenu” (от гл.”zahar”- припомням си за нещо, което ми е вече познато), докато пък в Септуагинта стои „mimneske avtou”, а във Вулгата – „recordaris eivs”.
При всички езикови значения и оттенъци обаче, където Яхве е Субект, а човекът - обект, защото Бог „си спомня” за него, не се има предвид определен познавателен процес (така както напр. някой би могъл в субектно-обектно отношение да си представи образа на свой познат или на възприеман преди това предмет). Употребата на дадения в случая глагол дава да се разбере, че по този начин се изразяват Божиите промислителни действия като изява на безгранична Отческа любов и загриженост, благодарение на които въобще е възможно съществуването на човешкия род. Аналогични места са напр. в книга Битие глава 8, стих 1 :„И спомни си Бог за Ноя...”, /както и в Бит. 30:2 или Йер. 31:20/. Битийно нищо не може да съществува извън Бога. "Онова, което не е в Съществуващия, то въобще не съществува" / св. Григорий Нисийски/. Онтологичното основание за съществуването на всяко единично битие, включително и за човека, е Самото Битие Божие. Тази концепция е централна в библейското и систематическото богословие. Но ако Триипостасният Бог има битието Си в абсолютна пълнота и всецяло, то всичко сътворено го притежава само в оная степен, в която то му е дадено. Всичко съществуващо само и затова съществува и се движи, и живее, защото е съпричастно на животворното битие Божие , което е най-висшето и съвършено Благо.
Не е без значение, че основната идея в учението за човека (за „адам” или сина човешки „бен адам”, а при Дан. 7:13 „бар енаш”/е разкрита в псалом 8 под формата на въпрос: „Що е човек”.
Тук богословското осмисляне, следвайки цялостната идейна насоченост на псалома, би могло да очертае следните принципни постановки:
- Човекът е същност, която не може да бъде изцяло вместена в определенията на формално-логическото мислене; неслучайно в съвременното учение за човека се употребява формулировка като „homo abscоnditus” : неподдаващо се на дефиниране битие, което в безкрайния си потенциал на реализация винаги си остава проблем за антропологичного изследване .
- Човекът е с малко нещо понизен „спрямо ангелите” (ако се следва буквално еврейското значение на израза, това ще рече „спрямо божествените същества”), което означава, че посредством земното си естество той е носител и на божествени елементи, черти и свойства; това е недвусмислено указание и за образа Божи в човека.
- Величието на малкото, нищожното, тъй крехкото и несигурно в земния си живот човешко същество се основава върху своя Първообраз – Бога. Поставен на междинната граница в творението – между материалната и духовната действителност – човекът като психофизично единство се отличава с това, че той е единственото битие, осъзнало самото себе си. Той е личност, притежаваща съзнание и самосъзнание. Защото светът не знае за собственото си съществуване, но мислещият дух в процеса на познанието осъзнава както себе си, така и реалността на безпределния във времето и пространството космос.
Ние сме очите, чрез които творението вижда и обяснява самото себе си.
В сравнение с необятното звездно небе и великолепието на творението, човеците са малки, едва забележими нищожни частици. Тяхното утвърждаване и слава, обаче, намират израз в обстоятелството, че Творецът, Живият Бог, ги е призвал и им е отредил изключително предназначение в света. Отговорът на въпроса „що е човек” се съдържа в творческото утвърждаване на човека над природните сили , над цялата флора и фауна. Творението трябва да бъде запазено и доусъвършенствано чрез съзнателната дейност на човека. В този контекст биха могли да се разбират и останалите ст. 6-9 на псалома.
Като част от света човекът е органично приобщен и съпричастен с него, не само като материя, но и като целеполагане.
Идеите на тези места в псалом 8 се намират в съответствие и с основните истини от библейското учение за човека, залегнали в книга Битие, 1 и 2 гл., което дава основание за следните изводи:
а) Човекът е призван към господство, обаче той властва „над делата на Божиите ръце”. Той притежава тази „слава и величие дотолкова, доколкото възприема и осъществява правилно това поръчение от Бога. Ето защо, господството му е дадено като възложение и има вторичен, относителен характер.
б) Сътворението на света е първата страница от историята на съществуващото и природата е част от тази предистория. Еврейският термин „толедот” се употребява в книга Битие не само за означаване произхода на човешките поколения (срв. Бит. 5:1; 10:1), но и по отношение възникването на творението (срв. Бит. 2:4). Космосът, „изведен от небитие към битие” е предистория, имаща началото си в акта на сътворението, която впоследствие се разгръща в развитието на човека, който е органично вкоренен в нея. Същевременно историята встъпва чрез човека в нова, решителна фаза.
в) Това означава, че самото творение, което продължава развитието си в човешката история, не е още напълно завършено. Изразът „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31) не би трябвало да се разбира в смисъл, че оценачната категория „добро” означава нещо, дефинитивно „свършено”. В случая битиеписателят описва мъдростта и целесъобразността на творческите действия на Триединия Бог, което в същото време не изключва схващането, че творението е в движение и развитие. Динамичният процес на светосъздаване все още не е завършен (срв. напр. Йоан 5:16). Концепцията за статичната картина на света и неизменяемостта на сътвореното не могат да бъдат изведени от Свещеното Писание.
г) Човекът е част от природата. Книга Битие ни разкрива материалната действителност като причинно свързано възхождане на по-низшето към по-висшето, което има за свой завършек човека – венеца на творението.Според книга Битие , гл. 1, човечеството е вкоренено и органично свързано с природата, а в гл. 2 огромното разнообразие на биологични видове е съчетано с развитието на човешкия род, така както това е отразено и в псалом 8.
д) Подчинявайки природата на себе си, човекът осъществява възходящата линия на своето развитие. Постепенното овладяване на творението разкрива онова, което той трябва да бъде, а именно – нещо повече от една обикновена част на природата, т.е. неин господар, единственото същество, способно творчески да пресъздава, да насочва и съзнателно да променя заобикалящата го действителност.
е) Човекът ръководи, променя природата и властва над нея. Ако в книга Битие, гл. 1 ст. 27, се изтъква, че Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие, то от целия пасаж (ст. 26-28) става напълно ясно, че фактически с това се изтъква господстващото положение на човека над природата. В тази взаимовръзка и в псалом 8 е употребено, че човекът е малко нещо понижен спрямо ангелите. Бог, Който е всемогъщ Господар над Своето творение, избира човека за Свой представител, за да може той да упражнява това господство в Божие име над по-нисшите битийни степени в йерархичната структура на материалната действителност. В съответствие с книга Битие гл. 1 и псалом 8, Бог насочва и стимулира човека в овладяването на света.
ж) Човекът получава средства, за да живее от природата, без която той не може да съществува. И то не само в смисъл, че тя му предлага препитание, но и защото в нея той намира естетическа наслада, духовно пречистване, утеха, възвисяване, вдъхновение и по този начин възвръщане към неподправеното човешко естество. Съвременната цивилизация обаче не изключва опасността, човекът да подцени тази изключително важна роля на природата в живота на отделната личност и на обществото. В наши дни природата е превърната в служителка на човешкия род, при което се забравя, че тя е също така и негова сестра...
з) Човекът може да бъде застрашен от природата, което представлява и постоянно предизвикателство за развитието на обществото. В това отношение тя е двупосочна: едновременно е първосътворената люлката, в която се поражда и развива човешкият живот, но тя може да бъде и негов неприятел... Заедно с благата, които предоставя, тя носи и унищожителни урагани, стихийни наводнения, продължителни суши и редица други бедствия. Съществуването на човечеството и неговият възход са свързани с овладяването на природните сили, с осъзнатото подчиняване природната необходимост в интерес на обществения напредък.
От съществено значение е фактът, че в по-голямата си част посочените тезисни постановки се възприемат и от различните църкви в света при провеждания в наши дни междуцърковен диалог на европейско и световно ниво. Това създава обща и междуконфесионално съгласувана богословска основа – за осмисляне в теорията и практическата целенасоченост при църковното служение – на едни от най-актуалните в нашата съвременност проблеми за запазване целостта на творението, свързани със сложните взаимоотношения между човека и природата.
* * *
В Стария Завет въпросът за същността, мястото и предназначението на човека в света е неразривно свързан с възвисяванията и паденията, с утвърждаването и с житейската борба на търсещата своя Първосъздател личност. Действителното осъществяване на човечността е резултат на правилното разрешаване на изискванията на Божиите повеления и закони в различни проблемни ситуации и насоки на действия на индивидуално и обществено ниво. Истинският смисъл на живота обаче, не може да бъде даден като готова рецепта, но той трябва да бъде винаги търсен и откриван като творчество, като свобода, като правилен отговор към Твореца в утвърждаването на човешката правда, която е и Божия правда.
В Новия Завет проблемът за човека е даден в нова постановка, без обаче да се изменя основоположната насока на взаимоотношенията между „Бог-човек-природа”. Когато Пилат Понтийски е видял пред себе си Господ Иисус и е казал: „Ето Човека” (Йоан 19:5), то в конкретния момент пред него не е стояла Личност, увенчана със земните „слава и величие”, но това е бил Мъченик с трънен венец. Пред заблудения представител на древния езически Рим Богочовекът разкрива, че Неговото Царство не е от тоя свят (срв. Йоан 18:36) и това разграничаване дава окончателно да се разбере, че властването на човека вече е нарушено, раздвоено и в много случаи е било отстъпление от волята на Оня, „Който е поставил всичко в нозете му”.
Ето защо духовният възход, нравственото усъвършенстване и възвисяване трябва да съпътстват и да съвпадат с човешкия напредък в постепенното овладяване и покоряване на природата. Тогава човекът ще бъде в състояние да увлече цялото творение със себе си в движението си към Бога – Алфа и Омега на всичко съществуващо. Самият Давид е съзнавал, че величието на човека все още не e явено в неговата пълнота и че именно това обстоятелство е свързано с есхатологичното значение на псалом 8. Идеалният, всесъвършеният човек, новият Адам е трябвало да дойде и това става в емпиричното историческо време при боговъплъщението на Предвечния Логос в Богочовека Иисус Христос. В текста на св. апостол Павел, „ защото не на Ангелите Бог покори бъдната вселена” /Евр.2:5/, е много ясно разкрита по-нататък тази концептуална връзка с Давидовия псалом, защото Христовото Възкресение - победата на Живота над смъртта и животът в благодатта Божия - откроява пределно ясно съвършено ново съотношение между Бога, творението и човека /срв. Евр.5:9-10/.
Източник:Библия-култура-диалог.Сборник с изследвания и студии,том първи, С.,2009, 201-208 с.