Без съмнение най-трудното от всичко в живота ни е да се изпълни заповедта на Иисус Христос: "Обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят" (Лука 6:27).
Повечето хора напълно искрено са убедени, че нейното осъществяване практически е невъзможно. Защото не могат да се обичат ония, които коварно и подло се опитват да те унищожат, да ти отнемат залъка хляб, правото на по-добър живот или цинично да потъпчат човешкото ти достойнство.Други, подобно на философа Фридрих Ницше, твърдят, че думите на Спасителя да се обичат враговете са доказателство, че християнската нравственост по принцип е създадена за слабите и плахите, за робски смирените и прекършени човеци, а не за силните, за агресивните и дръзко преуспяващите.
Независимо от подобен род възражения обаче тази заповед на Иисус Христос е поставена пред всеки един нас с искането тя да стане основно и безусловно правило в живота. А и много са фактите, които доказват, че оня, който върви по пътя на омразата и отмъщението, обрича самия себе си на самоунищожение. Затова на заповедта да се обичат и ония, които те мразят, е отредено първостепенно място в изпълнението на волята Божия. Любовта към личните врагове е ключ към разрешаването на най-сложното кълбо от противоречия и съдбоносни проблеми.
В какво се изразява тя? Преди всичко трябва да си способен да прощаваш:
Човек, който не може да прощава, не може и да обича.
Да се прости не означава, че трябва да се пренебрегва злото, като се заличават кървящите рани, нанесени от него. По-скоро това е съзнанието, че извършената неправда, както и непростимият спрямо теб грях и обида трябва да бъдат отстранени – без насилие – като препятствие в живота. Прошката създава атмосфера и условия, необходими за по-нататъшен нормален съвместен живот. Който прощава, проявява изключителна сила на духа, поставя се над злото и то престава да бъде психологична бариера за установяване на добри отношения. Прошката означава помирение, ново и по-човешко общение. Който прощава, е по-силният, по-достойният. Степента, до която си способен да прощаваш, се определя от силата на твоята любов.
Има и нещо друго, и то е много съществено. Това е съзнанието, че злото, което ти е причинил другият, може да не изразява в цялост истинската му същност. У всекиго има начала на доброто, както и у всекиго от нас може да се открие нещо отрицателно и склонност към грях и престъпност. "Човешката душа е арена, на която се борят Бог и дяволът", пише в романа си "Братя Карамазови" Ф. М. Достоевски. Не може да се отрече, че и у най-лошите хора могат да припламват искрици на доброто, както и сред добродетелните има подмолни течения на опасни психични комплекси. Когато се изследват безпристрастно корените на злото, може у всекиго да се открие определена доза доброта и да се разбере, че озлоблението и жестокостта не винаги изразяват в пълнота неговата дълбинна същност. Така ти можеш да видиш другия, врага, злодея, не в неговия сатанизиран образ, но в напълно нова светлина. Можеш да се убедиш, че неговата неприязън е породена от срах и предразсъдъци, от гордост и неправилно разбиране на сложните междуличностни отношения. С това ново и променено съзнание можеш да започнеш да се отнасяш вече със съчувствие към подобен род човеци, защото дори и потънали в греховността си те не са безнадежно лоши, но са също така обект на спасителната Божия любов.
Така идва и другата, трета психологична установка, че не трябва да се стремим да унижаваме причиняващия ни зло. По-достойно е да завоюваме неговото приятелство и разбиране. Нерядко имаме възможност да унизим другия, врага, недоброжелателя, да му отмъстим жестоко, да го стъпчем без жалост и без капка милост. Но не това е правилният път на реагиране. По-скоро посредством всяко слово и дело трябва да се способства за установяване на взаимно разбиране, трябва да се разкрива животворният резерв на добрата воля, потисната от напора на ненавистта и на личното отмъщение.
Всеки човек е уникална ценност и обект на Божията любов в нейното безпределно всемогъщество. Затова и чрез Сина Божи ние сме способни да обичаме човеците, причинили ни зло. Само като се върви по пътя на искреното и сърдечно опрощение, на признаване достойнството на човешката личност, може да има истински живот в Бога и така да се утвърждават и божествените принципи, и истинската човечност.
Враговете трябва да се обичат и затова, защото ненавистта - като отговор на злото - увеличава още повече злобата на деня и прави още по-зловещ и по-злокобен мрака на омразата. В Св. Писание много точно е написано: "Който мрази брата си, той се намира в тъмнината, и в тъмнина ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнина е заслепила очите му" (1 Иоан. 2:11). Ненавистта не може да премахне самата ненавист; това е в състояние да направи само любовта.
Ненавистта увеличава ненавистта.
Насилието поражда ново насилие.
Поляризацията и бруталното нарастване на озлоблението може да доведе до катастрофално братоубийство. Затова Бог заповядва да обичаш дори и човеците, които са злонамерени против теб и които не ти мислят доброто.
Творецът на човешкия род се обръща към всички с изключителното предупреждение:
Верижната реакция на злото, в чийто ход ненавистта поражда нова още по-голяма злоба и насилие, трябва да бъде прекъсната.
Вътрешната злост нанася непоправима вреда на този, който ненавижда и е заслепен от яростта на отмъщението. Тя разяжда личността му, лишава го от елементарна обективност и изкривява разбирането за основните ценности и идеали на живота. Злобата води до деградация, а любовта по чудодеен начин пресътворява и животвори. Любовта е единствената сила, която може да превърне врага в приятел, в човек, с когото може да се живее по-нататък в съдружие и взаимно възрастване в доброто. Велика и божествена мощ се съдържа в нея! Неслучайно и премъдрият Еклисиаст е прозрял, че "любовта е силна като смъртта" (Пес. 8:6).
Много нравствена сила и величие се изискват, за да се обезоръжи чрез любов противникът. Но любовта е най-великата и непобедима сила в света и тази истина спасява и освещава земния ни живот за всички векове чрез изкупителната Голготска жертва на Божия Син - жертва, принесена за помирение на всички човеци. Към хармонична човешка общност, а не към самоубийствена омраза и разделение ни приканва Господ Иисус с думите: "Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих" (Иоан 15:12). Апостолът на любовта св. Йоан Богослов добавя: "Който каже: ‘любя Бога’, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?" (1 Иоан. 4:20). И още: "Ние видяхме и свидетелстваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света... И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него" (1 Иоан. 4:14, 16).
