„Носейки кръста Си, Той излезе на мястото,
наречено Лобно, по еврейски Голгота;
там Го разпнаха“ (Йоан 19:17-18)
Поразяваща сила на страданието и злото в света поставя проблеми, които и до днес остават все така открити и нерешени. Те надхвърлят пределите на рационалното познание и то няма отговор за тях.
В безчислени образи страданието шества по света, обезобразява, убива, сломява или пречиства и в човешката Голгота може да даде ново, непознато виждане за света. То е като Божи вестител, разкриващ колко беззащитен и раним е нашият живот. В този свят има милиони и милиони, безкрайно дълбоко и лично изстрадани „защо", отправяни в изблик на скръб и отчаяние нагоре към небесата, към Бога, Който държи в ръцете Си съдбините на света.
Защо е това чудовищно зло по цялата земя, чийто смисъл никой не може да проумее? Защо Бог постоянно допуска страданията така безмилостно и жестоко да поразяват еднакво и светци, и праведници, и грешници – всички обект на Неговата безгранична любов?
Теодицеята за злото и страданията в света с метафичнотото ѝ бреме е проблем на спекулативни теоретични конструкции, но това не означава, че той не присъства и в религиозното съзнание. Напротив. Именно в християнството проблемът за страданието се поставя с най-голяма и изключителна суровост и острота. Когато вярващият в свещен трепет отправя взор към Христовото Разпятие, той вижда как Майката Божия изживява в подножието на Голготския Кръст най-горестните последни часове на своя Син, оставен от Бога да претърпи смърт и то смърт, изпълнена с позор и ужас. И не само това. Още в зората на Църквата най-верните последователи на Христос, апостолите, също загиват от мъченическа смърт, а в Божественото Предзнание следват столетия наред, все така изпълнени с тежки и кървави гонения. Така е и до днес, когато изповедници и мъченици загиват в името на вярата в Христос като Син Божи, Изкупител и Спасител на света. Това са исторически факти и никой не би могъл да твърди, че нашата религия разтваря суровия проблем за страданието в измамно самоуспокоение спрямо чудовищното зло и насилие в света.
Не! Върху най-високия връх в християнската история на спасението стои отвесно знамението на Кръста и на него виси страдащият и умиращият Бог. И към този най-тежък Голготски Кръст, който Човек е носил някога, и към Разпнатия на него е отправен викът: „Ако Ти си наистина Син Божи, защо страдаш? Защо не слезеш от Твоя Кръст?" Този жесток въпрос се задава през вековете както от саркастични богоотрицатели, така и от честно питащи вярващи.
Въпреки всичко обаче, подиграваният и самоунизилият се Син Божи не слезе от Голготския Си Кръст. В апогея на страданието Си Той не отговори с поразяващата сила на чудото, за да покаже, че всяка вселенска стихия е подвластна на Неговото Божество. Напротив. Тъкмо във върховния момент на мъката Си Богочовекът почувства в най-съкровените дълбини на човешката Си природа цялата безмерна тежест на страданието и извика: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" Спасителят нито напусна Голготския Кръст, нито го преломи с безграничната сила на Своето Божество...
Така библейският Бог на Откровението, въпреки че е възприеман като „безгранична Любов и най-висше Благо" не желае да отмени страданието. Най-малкото по принцип не иска въобще да го свали, дори и от тези, които вярват в Него и всеотдайно Му служат. А защо има страдание и защо то сполетява конкретно една или друга личност, това знае само Бог, и „Неговите неизследими пътища и съдби" (Рим. 11:33) едва ли ще ни се открият, поне отчасти в този живот. Поради това фактите трябва да се гледат директно в очите. Божията величествена воля е приела страданието в Своя план за домостроителството на света и човекът търси истинския път към пределните цели на съществуването си, като извлича съкровения му смисъл еднакво от страданията и от радостите на живота. И само възгорделият се грешник може да си въобрази, че е способен без Божия помощ да вникне в „тайната на беззаконието” (2 Сол. 2:7).
Хипотетично би могло да се помисли, дали Бог не би могъл да създаде друг, без страдания, по-щастлив свят. Може би е възможна някаква въображаема идилична действителност, в която Божии създания да живеят в утопично безоблачно щастие и да водят напълно безгрижен и радостен живот. Върху нашата Земя обаче, Богу е било угодно да направи страданието пробен камък за истинското съдържание и достойнство на човека. Бог допуска за човечеството достатъчно страдания, за да се твърди, че тоя свят е като “долина на плача”. И все пак, всеки тежък удар на Божието изпитание, с който длетото на страданието прониква дълбоко в душата и плътта, може да обогати образа Божи с още една черта на духовна красота, нравствена чистота, доброта и вътрешна свобода – с една нова стъпка по пътя на богоподобието. Защото истинското величие на човека се разкрива едва тогава, когато той излиза с дълбинно прозрение, духовно пречистен и възвисен от бездната на личната си страдалческа драма и изпитания.
В това отношение няма нищо по-велико от саможертвата на Сина Божи, Който Сам приема страданието, за да научи всички Свои последователи и те да го понасят и побеждават. Той не остана над страданието в някаква олимпийска далечина и не го отбягна. Мъжествено и с отворени очи отиде Иисус в Гетсимания към мъченическа смърт, като знаеше предварително за страшните часове на изтезания, които щяха да последват. Той не мина покрай страданието в позата на стоическа неподатливост и в привидна душевна непроницаемост. Първичният човешки страх от смъртта из основи разтърси Неговата човешка природа и причини на челото Му гореща пот, която „беше като кървави капки, падащи на земята" (Лука 22:44). Синът Човечески не обяви страданието за нищожно. Плесниците по Неговото лице, бичуването, увенчаването с трънения венец, Разпятието, мъчителната жажда от постепенната загуба на кръв, видът на Неговата Майка, измъчвана от душевни болки, подигравките на враговете Му, споменът за целувката на Юда и отричането на Петър, неописуемата духовна самота – всичко това са прекомерно реални неща, за да се обявят за неосезаеми. И най-дълбокото, което може да се каже за страданието на Сина Човечески от горестно изживяната човешка позиция, гласи: „Той беше послушен до смърт, и то кръстна смърт" (Фил. 2:8).
Пред ужаса на страшните предсмъртни страдания всеки се моли: "Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша". Но никой след това не би могъл да прибави нещо така дълбоко и искрено изстрадано като думите: "Нека бъде не Моята воля, а Твоята, Отче!"
От съгласието между Божията и човешката воля израстват непоклатимата твърдост, сигурност и преданост в Бога, които вярващият преживява пред ужаса на страданието и смъртта. Да бъдеш послушен означава да бъдеш в пълна хармония с волята на Бога. Това не е героизмът на Прометей със стаения в него безпомощен бунт. Не с Прометей да се мислим приковани върху съдбовната скала е най-висшето призвание, но с Разпнатия на Голготския Кръст. Не в стоическата апатия, не в будистката нирвана и не в епикурейския максимум на изживяни удоволствия и наслаждения, се крие решението на проблема за страданието, но единствено и само в оная преданост към волята на Бога, немислима без саможертвения героизъм на една човешка душа, която е станала широка, голяма и зряла, за да приеме света с цялата му противоречивост от преходна радост, несигурно щастие и жестоки съдби. Така и човешката Голгота може да даде ново, неподозирано пречистващо виждане за света.
Отправеният нагоре поглед към Кръста изисква ясен духовен взор, ако трябва да се разбере истинският смисъл на думите на св. апостол Павел: „Разпнах се с Христа и възкръснах за нов живот и вече не аз живея, а Христос живее в мене" (Гал. 2:19).
Дълбока символика се съдържа в една много древна и затрогваща легенда, според която малка безпомощна птица долита до страшната кървава корона на Голготския Мъченик и се мъчи да изтръгне тръните от челото на умиращия на Кръста Спасител, при което перата й се обагрят с кръвта на Богочовека. И когато усилията на птицата се оказват напразни, тя застава до трънения венец на Иисус и запява за утеха на умиращия Син Божи дивна песен.
Има ли нещо по-велико, ако и човекът също така би могъл да пресътвори страданието си в песен и да бъде като Божията птица на Христовото Разпятие, проникнат от свещена възвисеност? Като възпява и побеждава страданията си, да ги понася и да ги приема в своята богоустеменост заедно със Самия Спасител на света като изкупление за греха. Много ли е жестоко това? Нещо свръхчовешко ли се изисква? Страданието не е така непоносимо за този, който създава своята обител у Бога и не остава при трагичната безизходност на своите тръни, но смело прибягва до трънения венец на Божия Син, като знае, че той животвори всеки, възпяващ в страдания Неговото Божество.
Без Голгота, след която Господ Иисус Христос със силата на Своето Божество „смертию смерть попра“, не би имало Възкресение и живот в бъдещия век.
„Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния; но вие ще умрете като човеци” (Пс. 81: 6-7). Величието на милионите мъченици и на загиналите за истинната вяра Христова обаче дава ново смисъл и тълкувание на псаломските слова, за да кажем за тях: Те живяха като простосмъртни човеци, но умряха за безсмъртие и за живот във вечността.
Те са, които идат от голямата скръб.
В апокалиптичното видение на св. Йоан Богослов тези праведни страдалци в чисто бели одеяния предстоят и служат пред Престола на Всевишния, защото в мъченическото си свидетелството и страданията за вярата „те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца…”
„Те са, които идат от голямата скръб” (Откр. 7:14).
Бел. на автора: Конкретният повод за написването на този материал е кончината на незабравимия проф. д-р Славчо Вълчанов. В тази нова редакция е откроен основно сотириологичният елемент, свързан плътно по смисъл с библейската и общочовешката идея за безсмъртие в мартириума.
