Божията грижа, проявявана както в историята на Израил (извеждане от Египет, населяване на Палестина, връщане от Вавилон и пр.), така и в личния живот на всеки човек, който търси Бога, дава основание за безрезервно доверие в Господ. То се дължи на факта, че Бог неизказано общува с човека. Божието присъствие и общение, което желае и което има искрено търсещият Господа, дава упование пред лицето на смъртна опасност и надежда за възкресение. Постоянното богообщение е представено не само като най-съкровено общение между Бога и човека, но и като път на живота, който, преминавайки през смъртта, преодолява и побеждава ада. Пс. 161 е изразил именно тези идеи в своите думи.
Трудно е да се установи времето на написване на псалома. Тематиката на ст. 3-4 е благославяне на верните на Яхве и решително отричане на езическия култ (ст. 4). Явно, текстът е написан под силното влияние на предпленните пророци (особено на Йеремия)2. Предвид акцента, поставен върху проблема "праведен" (т. е. следващ Яхве) – "нечестив" (т. е. служещ на езическите богове), може да се приеме, че псаломът е редактиран след Вавилонския плен (538 г. пр. Хр.), когато чистотата на вярата в единия Бог постепенно започва да се спазва от целия народ.
По отношение на жанра на псалома има различни мнения. E. Zenger приема, че той е „молба за прибежище”3, а H. Kraus го определя като молебна песен. Псаломът има форма на изповед на доверието към Бога.4 Той едновременно с това е и молба за подкрепа, помощ и вяра във вечното пребъдване в Бога.
Псалом 165
1. Незаличим, от Давид.
Пази ме, Боже, защото на Тебе се уповавам.
2. Казах на Господа: Ти си мой Господ, Ти си моето благо, няма друго освен Тебе.
3. За светиите, които са на земята, и величествените - всяко Мое желание е в тях.
4. Нека да се увеличат болките на тези, които усърдно следват други богове. Аз няма да излея възлияние от кръв пред излетите им идоли, нито пък ще изрека имената им с устните си.
5. Господ е част от наследието ми и от чашата ми;
6. дяловете ми са се паднали за мене - наистина, наследието ми е хубаво!
7. Ще благославям Господ, защото ме съветва; дори през нощите ме наставляват бъбреците6 ми.
8. Винаги поставям Господ пред себе си, защото Той е от дясната ми страна, няма да се поклатя.
9. Заради това се радва сърцето ми и ликува черният ми дроб7; да, плътта ми ще се посели в упование.
10. Защото Ти няма да ме оставиш в ада, няма да дадеш на Твоя праведник да види ад.
11. Ти ми показваш пътя на живота; пълнота от радости е пред лицето Ти, от дясно на Тебе е вечно веселие.
Надписът на псалома „незаличим” (miktam) идва от представата за написване на текст върху камък.8 Въпреки практикуването на лапидография за важни текстове в древен Израил (напр. скрижалите с десетте Божии заповеди – Изх. 31:18) надали псаломът е бил издялан върху камък. По-скоро тук трябва да видим желанието на псалмопевеца написаното да се съхрани от повреда и загубване. Текстът започва във втората част на ст. 1 с молбата Бог да запази уповаващия се само и единствено на Него. Това упование е изразено по-най добрия начин (ст. 2) – чрез изричането на формулата на Завета (berit)9: „Ти Си мой Господ” (Изх. 6:7; Лев. 26:12), която сега се изговаря не от целия народ, а от отделен човек. С нея Бог е изповядан като Бог на псалмопевеца - Бог с Когото единствено има истинско общение. Бог е не само единствен. За автора на псалома Той е единственото Благо: „Ти Си моето Благо (tobati) няма друго освен Тебе” (ст. 2б). В окачествяването на Бога като Благо не се влага само смисъла, че Бог е единственият в пълния смисъл на думата благ и любящ – благото (tob) според старозаветните разбирания е цел, която е естествена за човека.10 Псалмопевецът се обръща към Бога като единствен, Който е Смисъл и Цел на живота му. В Него псалмопевеца намира както своят Път така и своя Пристан. Бог е благ и любящ към всички, но ст. 3 говори антропоморфно за Божието желание към светиите на земята. Под “светии” (qedosim) и “праведни” (hasidim) в Стария Завет се разбират тези, които са верни на Завета на Яхве и следователно служат само на Него.11 В следващия стих (ст. 4) чрез антитеза са споменати тези, които почитат езически богове. От езическия култ се има предвид възлиянията с кръв на които в езическите представи се приписва особена сила, а изричането на имената на божествата се свързва с магически ритуали.12 Изливането на кръв в езическия култ е пряко нарушаване на сключването на Завета с кръв и на старозаветното богослужение.13 Бог е единствен и всемогъщ и желае да общува с човека в неговото сърце затова човек трябва да пази чисто общението си с Бога. Идолослужението, според Божието слово, известявано чрез пророците, е изневеряване на Яхве и отстъпване от Него (Изх. 24:8). Затова и авторът на псалома не желае да има нищо общо с лъжливите божества и никога не би изрекъл имената им. Господ не само е единственото Благо на псалмопевеца, Той е единствена Част от наследието му (ст. 5). Думата „наследие” (heleq) насочва слушателите (респ. читателите) на псалома към разделянето на земята на Палестина при Иисус Навин и Израилевите съдии (Иис. Нав. 18 гл., кн. Съдии Израилеви). Изказването, че Господ е дял на псалмопевеца напомня факта, че при. разделянето на Палестина коляното на Леви (т. е. свещениците и левитите) не получава дял от земята. Причина за това е изборът на Господ, Който още при постановяването на жертвите казва на Аарон: „В земята им да не наследяваш и да нямаш част сред тях. Аз съм твой Дял и твоя Част сред израилевите синове” (Числ. 18:20).14 H. Kraus предполага, че това изказване (и респ. авторът на псалома) е на свещеник или левит понеже той няма дял от земята.15 Разбира се, това не е изключено, но също така може да се приеме, че всеки искрено обичащ Господа приема Него за свой дял и наследие още повече, че Израил дори по време на царете Давид (г. 1004-965) и Соломон (г. 965-928)16 не се е простирал в границите, които я очертава обещанието на Бога, дадено на Авраам: „на твоето потомство давам тази земя - от Египетската река до голямата река, река Ефрат” (Бит. 15:18). Това дава основание на светите отци да разберат Обетованата земя на Израил като образ на истинското наследие на праведниците – Христовата Църква17 и Божието царство18. В ст. 5 се казва, че Бог е наследие на чашата на псалмопевеца. Тази представа метафорично изразява разделянето на земята на Израил чрез жребии и Божието благословение на нея.19 Свети Атанасий Велики разбира чашата като указание за Христовите думи: „Отче Мой, ако е възможно нека да Ме отмине тази чаша”20 (Мат. 26:39), както и за Неговите страдания и кръстна смърт.21 Може да се приеме, че словата „Господ... е дял на чашата ми” са пророчество за светата Евхаристия, където въплътилият се Бог Слово става Дял, Част и Наследие за тези, които приемат Неговите плът и кръв. Така те в Него и с Него имат дял в царството Му (Иоан 6:50, 54, 56-57). Наследието (респ. дяловете) на псалмопевеца е хубаво (ст. 6), защото то е Самият Бог.
Стих 7 разкрива общението на Бога с автора на псалома, поради което последният благославя Господа. Бог освен дял и част на псалмопевеца е и Този, Който общува с него, като това общение е постоянно и неизказано. В ст. 7 то е представено като практическо поучение и съвет как да се следва Божията воля. Божието общение засяга най-скритата вътрешност на човека, изразена чрез антропологичното понятие „бъбреци” (kelaiot). На това място бъбреците се имат предвид като седалище на чувствата и духовния живот.22 Като органи, разположени във вътрешността на човека, те я изобразяват и то не само във физиологичен, но и в антропологичен план.23 Бог наставлява човека и преданият на Него Му отговаря, като винаги Го поставя пред себе си (ст. 8а) – т. е. във всички свои дела Го следва. В Septuaginta вместо „поставям” стои думата „виждам”.24 Така в традицията на Седемдесетте се акцентира на постоянното общение на псалмопевеца с Бога. Бог общува с вярващия и той Му отговаря с готовност да пребъде в Господа. Св. Григорий Палама (г. 1296-1359), изяснявайки този стих, го отнася за Христос, Който се въплъти заради нас. Така Бог Слово стана не само видим, но и наистина човек.25 В Христос ние не само виждаме Бог Слово, но в Него виждаме невидимия Отец, защото Христос е нетварен образ на Своя Отец (Кол. 1:15). Същевременно Бог е от дясната страна на псалмопевеца (ст. 8б), което означава, че Господ винаги е готов да защити уповаващия се на Него от видими и невидими врагове.26 Както Божията постоянна грижа и защита, така и общението с Бога водят до неописуема радост – сърцето и черният дроб ликуват, а плътта се уповава (ст. 9). Като средоточия на чувствата сърцето (leb) и черният дроб (kabod) изразяват човешката вътрешност, а плътта (basar) изразява външността. Така става ясно, че целият човек е обзет от непрестанното ликуване в Господа. Въпреки че в Septuaginta липсва понятието „черен дроб”, идеята остава същата – вътрешният (представен чрез понятието „сърце - kardia”) и външният човек (описан чрез думата „език”) ликува и се уповава напълно на Бога. Тази надежда и упование не е само в този живот. Доверието в Бога остава пред лицето на смъртта (ст. 10), защото Бог я побеждава, понеже смъртта е противоестествена и противоречи на човешката природа.27 Псалмопевецът е уверен, че Бог няма да го изостави в ада. Някои съвременни католически и протестантски учени (като H. Kraus),28 приемат, че в този стих се говори за запазване от смъртта а не за Божия грижа след смъртта или за възкресение.29 Може да се приеме, че в този стих се говори за запазване на праведника от смърт – т. е. за съхраняване на живота му и избавяне от гибел, но в този стих се говори още за съществуването на човека след смъртта. Изразява се надежда за избавяне от ада – т. е. за възкресение. Последното се подчертава от учени като тълкувателя А. Weiser.30
В първата част на ст. 10 направо се говори за ада (seol) като място, където след смъртта човек се поселва (Пс. 31:18; 49:15).31 Важно значение за смисъла има и думата „sahat” във втората част на 10 стих. Тя означава „капан”,„гроб”, „ад” 32. В Septuaginta на мястото на тази дума стои diaphthora – (из)тление.33 Така седемдесетте преводачи са възприели думата sahat като съществително от гл. sahat, който в наклонение Piel означава „погубвам”. Въпреки разликата в смисъла, налице в двете версии (в МТ и в Septuaginta) е вярата, че Бог няма да остави праведника след смъртта, защото адът не може да го удържи (срв. Ос. 13:14). В проповедта си на празника Петдесетница св. ап. Петър изяснява 10 и 11 ст., а респ. и целия 16 псалом като отнасящ се до Христовата кръстна смърт, слизането в ада и възкресението (Деян. 2:22-32). След като ап. Петър благовести пред събралото се за празника множество за живота и чудесата на Христос, за да даде възможност за покаяние, представя кръстната смърт на Христос като Божия воля и предзнание (Деян. 2:23). След това апостолът известява Христовото възкресение и изяснява смъртта като такава, която няма власт да Го задържи (Деян. 2:24). В следващия стих ап. Петър изяснява, че цар Давид, който се сочи в надписа като автор на 16 псалом няма предвид себе си, а говори за Христос (Деян. 2:25) , като вярва, че Бог няма да остави Месия в ада.34 Апостолът привежда като изпълнили се в Христа стихове 8-11, като ги цитира по превода на Septuaginta. След като изтълкува Пс. 16 като пророчество за Христовата смърт и възкресение, ап. Петър привежда и съответните аргументи: Бог може да стои отдясно (от почетната страна) само на равнодостоен на Него (Пс. 16:8); Давид е починал и гробът му е известен на всички жители на Йерусалим (Деян. 2:29). Но все пак Давид не се е излъгал в своята надежда и упование на Бога, защото неговият потомък – Господ Иисус Христос, умирайки и слизайки в ада, не вижда изтление (разлагане) понеже, възкръсва (Деян. 2:32). За отбелязване е това, че в късното юдейство като ден на смъртта на цар Давид се приема Петдесетница.35 Именно на Петдесетница (както бе отбелязано) св. ап. Петър с основание привежда 16 пс. и го отнася към Христос. Така връзката Давид–Христос освен родословна се разкрива като връзка поради изричане на боговдъхновено пророчество, защото цар Давид не е само праотец на Христос, но е и Негов пророк (Деян. 2:30). Победата на Бога над смъртта и вярата за избавянето от ада води псалмопевеца до изповедта, че смъртта не води към погубване, но е път към живот (ст. 11а).36 Победата над смъртта и воденето от Бога в пътя на живота е причина за непресекваща радост (ст. 11б). Може да се приеме, че думите „пътят на живота” не се отнасят само до живота в Христа, а до Самия Христос (Деян. 3:15). Бог Отец показва Своя Син – Господ Иисус Христос като път към живота и същевременно като Негов подател (срв. Йн. 10:17). Животът, който дава Христос, освен във всички смисли на тази дума трябва да се разбира като себеотдаване: Христос, истинският Живот, предаде Себе Си на кръстна смърт (Гал. 2:20).
Псалом 16 е изповед на доверието в Бога, Който общува неизказано с човека в неговата вътрешност. Богообщението е живително и продължава и след смъртта. Това дава основание за вярата в живота и възкресението след смъртта. Тази вяра на старозаветните хора има своето основание в смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос, Който със смъртта Си победи смъртта, а с възкресението Си направи вярващите в Него съпричастници на вечния живот, който живот се разбира и като Самия Христос (Йн. 14:6).
Бележки:
1. В гръцкия превод на Ст. Завет (обикновено наричан Septuaginta) Пс. 16 съответства на Пс. 15 в българския превод на Библията.
2. А. Weiser приема, че псалома може да се отнесе преди Вавилонския плен (587-538). Weiser, A. Die Psalmen. Goettingen, 1966, S. 116.
3. Zenger, E. Die Psalmen I. Wuerzburg, 1993, S. 108.
4. Weiser, A. Die Psalmen..., S. 116.
5. Текстът е превод на автора от оригиналния еврейски текст, издаден в: Kittel, R. (Hrg.) Biblia Hebraica Stuttgartensia. Editio quarta. Stuttgart, 1990.
6. Запазено е оригиналното значение на думата, която трябва да се разбира тук като "вътрешности" или "вътрешният човек".
7. Същото значение като в предишната бележка.
8. Според М. Dahood miktam вероятно означава надпис на камък. Dahood, M. Psalms I. New York, 1966, р. 87.
9. Думата berjt означава „връзка”, „окова”. По този начин се изразява взаимната обвързаността на тези, които са стъпили в договорни отношения. Въпреки че Заветът с Израил е следствие от Божията воля и решение двете страни по споразумението са равноправни (за разлика от васалните договори). Заветът, сключен между Яхве и народа се отнася до целия Израил, а не до отделната личност. Вж. Koehler, L. Theologie des Alten Testaments. Tuebingen, 1953, S. 46-49.
10. Hoever-Johag, I. tob. - In: Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament (ThWAT). B. III. Stuttgart, 1982, S. 322.
11. Kornfeld, W. qadas. – In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT. B. VI. Stuttgart, 1989, S. 1201-1203.
12. Weiser, A. Die Psalmen..., S. 117.
13. Повече за понятието кръв Вж. Kedar-Kopfstein, B. dam. - In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT. B. II. Stuttgart, 1977, S. 250. sqq.
14. E. Zenger пише: „Не Израил е избрал за Свой дял Яхве, а Яхве му се е паднал като дял, дарен пак от Самия Яхве”. Zenger, E. Die Psalmen I..., S. 111.
15. Kraus, H. Psalmen. B. 1. Neukirchen, 1989, S. 262.
16. Използваната хронология е по Шиваров, Н. Библейска археология. С., 1992, с. 556-561.
17. Св. Атанасий Велики. Толкование на Псалмы. – В: „Библиотека святоотеческой литературы”. www.orthlib.narod.ru
18. Св. Иоанн Златоуст. Беседы на книгу Бытия. Т. 1. М, 1993, с. 407.
19. Шиваров, Н. (съст.) Речник на библейските символи. С. 1995.
20. Всички новозаветни цитати са преведени по Nestle, E. (Hrg.) Novum Testamentum Graece. 27 Auflage. Stuttgart, 1993.
21. Св. Атанасий Велики. Толкование на Псалмы. – В: „Библиотека святоотеческой литературы”. www.orthlib.narod.ru
22 Nowack, W. Die Psalmen. Goettingen, 1926, S. 53.
23. Fabry, H. leb. – In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT, B. ІV. Stuttgart, 1984, S. 426.
24. Rahlfs, A. (Hrg.) Septuaginta. Stuttgart, 1979.
25. Св. Григорий Палама. – В: Псалтир в святоотеческом изъяснении. Свято-Успенская Почаевская лавра, 1998, с. 45.
26. Срв. Евтимий Зигабен. Тълкувание на Псалтира. Ч. 1. Света Гора, 2004, с. 159.
27. Kessler, H. Die Psalmen Muenchen, 1895, S. 33.
28. Според M. Dahood авторът на псалома твърдо вярва, че на него му е дадена същата привилегия като на Енох и Илия – той е убеден, че Бог ще го възнесе при Себе Си и няма да вкуси смърт. Dahood, M. Psalms I…, р. 91.
29. Kraus, H. Psalmen…, S. 268.
30. Weiser, A. Die Psalmen...., S. 119.
31. Повече за ада вж. Gereleman, G. seol. – In: Jenny, E. (Hrg.) Theologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament. B. II. Guetersloh, 1995. S. 838-841.
32. Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament. Berlin, 1962.
33. Rehkopf, F. Septuaginta-Vokabular. Goettingen, 1989.
34. Schneider, G. Die Apostelgeschichte. T. 1. Freiburg im Breisgau, 1980. S. 273.
35. Pesch, R. Die Apostelgeschichte. B. V. Neukirchen, 1995. S. 23.
36. Weiser, A. Die Psalmen..., S. 120.
1. Незаличим, от Давид.
Пази ме, Боже, защото на Тебе се уповавам.
2. Казах на Господа: Ти си мой Господ, Ти си моето благо, няма друго освен Тебе.
3. За светиите, които са на земята, и величествените - всяко Мое желание е в тях.
4. Нека да се увеличат болките на тези, които усърдно следват други богове. Аз няма да излея възлияние от кръв пред излетите им идоли, нито пък ще изрека имената им с устните си.
5. Господ е част от наследието ми и от чашата ми;
6. дяловете ми са се паднали за мене - наистина, наследието ми е хубаво!
7. Ще благославям Господ, защото ме съветва; дори през нощите ме наставляват бъбреците6 ми.
8. Винаги поставям Господ пред себе си, защото Той е от дясната ми страна, няма да се поклатя.
9. Заради това се радва сърцето ми и ликува черният ми дроб7; да, плътта ми ще се посели в упование.
10. Защото Ти няма да ме оставиш в ада, няма да дадеш на Твоя праведник да види ад.
11. Ти ми показваш пътя на живота; пълнота от радости е пред лицето Ти, от дясно на Тебе е вечно веселие.
Надписът на псалома „незаличим” (miktam) идва от представата за написване на текст върху камък.8 Въпреки практикуването на лапидография за важни текстове в древен Израил (напр. скрижалите с десетте Божии заповеди – Изх. 31:18) надали псаломът е бил издялан върху камък. По-скоро тук трябва да видим желанието на псалмопевеца написаното да се съхрани от повреда и загубване. Текстът започва във втората част на ст. 1 с молбата Бог да запази уповаващия се само и единствено на Него. Това упование е изразено по-най добрия начин (ст. 2) – чрез изричането на формулата на Завета (berit)9: „Ти Си мой Господ” (Изх. 6:7; Лев. 26:12), която сега се изговаря не от целия народ, а от отделен човек. С нея Бог е изповядан като Бог на псалмопевеца - Бог с Когото единствено има истинско общение. Бог е не само единствен. За автора на псалома Той е единственото Благо: „Ти Си моето Благо (tobati) няма друго освен Тебе” (ст. 2б). В окачествяването на Бога като Благо не се влага само смисъла, че Бог е единственият в пълния смисъл на думата благ и любящ – благото (tob) според старозаветните разбирания е цел, която е естествена за човека.10 Псалмопевецът се обръща към Бога като единствен, Който е Смисъл и Цел на живота му. В Него псалмопевеца намира както своят Път така и своя Пристан. Бог е благ и любящ към всички, но ст. 3 говори антропоморфно за Божието желание към светиите на земята. Под “светии” (qedosim) и “праведни” (hasidim) в Стария Завет се разбират тези, които са верни на Завета на Яхве и следователно служат само на Него.11 В следващия стих (ст. 4) чрез антитеза са споменати тези, които почитат езически богове. От езическия култ се има предвид възлиянията с кръв на които в езическите представи се приписва особена сила, а изричането на имената на божествата се свързва с магически ритуали.12 Изливането на кръв в езическия култ е пряко нарушаване на сключването на Завета с кръв и на старозаветното богослужение.13 Бог е единствен и всемогъщ и желае да общува с човека в неговото сърце затова човек трябва да пази чисто общението си с Бога. Идолослужението, според Божието слово, известявано чрез пророците, е изневеряване на Яхве и отстъпване от Него (Изх. 24:8). Затова и авторът на псалома не желае да има нищо общо с лъжливите божества и никога не би изрекъл имената им. Господ не само е единственото Благо на псалмопевеца, Той е единствена Част от наследието му (ст. 5). Думата „наследие” (heleq) насочва слушателите (респ. читателите) на псалома към разделянето на земята на Палестина при Иисус Навин и Израилевите съдии (Иис. Нав. 18 гл., кн. Съдии Израилеви). Изказването, че Господ е дял на псалмопевеца напомня факта, че при. разделянето на Палестина коляното на Леви (т. е. свещениците и левитите) не получава дял от земята. Причина за това е изборът на Господ, Който още при постановяването на жертвите казва на Аарон: „В земята им да не наследяваш и да нямаш част сред тях. Аз съм твой Дял и твоя Част сред израилевите синове” (Числ. 18:20).14 H. Kraus предполага, че това изказване (и респ. авторът на псалома) е на свещеник или левит понеже той няма дял от земята.15 Разбира се, това не е изключено, но също така може да се приеме, че всеки искрено обичащ Господа приема Него за свой дял и наследие още повече, че Израил дори по време на царете Давид (г. 1004-965) и Соломон (г. 965-928)16 не се е простирал в границите, които я очертава обещанието на Бога, дадено на Авраам: „на твоето потомство давам тази земя - от Египетската река до голямата река, река Ефрат” (Бит. 15:18). Това дава основание на светите отци да разберат Обетованата земя на Израил като образ на истинското наследие на праведниците – Христовата Църква17 и Божието царство18. В ст. 5 се казва, че Бог е наследие на чашата на псалмопевеца. Тази представа метафорично изразява разделянето на земята на Израил чрез жребии и Божието благословение на нея.19 Свети Атанасий Велики разбира чашата като указание за Христовите думи: „Отче Мой, ако е възможно нека да Ме отмине тази чаша”20 (Мат. 26:39), както и за Неговите страдания и кръстна смърт.21 Може да се приеме, че словата „Господ... е дял на чашата ми” са пророчество за светата Евхаристия, където въплътилият се Бог Слово става Дял, Част и Наследие за тези, които приемат Неговите плът и кръв. Така те в Него и с Него имат дял в царството Му (Иоан 6:50, 54, 56-57). Наследието (респ. дяловете) на псалмопевеца е хубаво (ст. 6), защото то е Самият Бог.
Стих 7 разкрива общението на Бога с автора на псалома, поради което последният благославя Господа. Бог освен дял и част на псалмопевеца е и Този, Който общува с него, като това общение е постоянно и неизказано. В ст. 7 то е представено като практическо поучение и съвет как да се следва Божията воля. Божието общение засяга най-скритата вътрешност на човека, изразена чрез антропологичното понятие „бъбреци” (kelaiot). На това място бъбреците се имат предвид като седалище на чувствата и духовния живот.22 Като органи, разположени във вътрешността на човека, те я изобразяват и то не само във физиологичен, но и в антропологичен план.23 Бог наставлява човека и преданият на Него Му отговаря, като винаги Го поставя пред себе си (ст. 8а) – т. е. във всички свои дела Го следва. В Septuaginta вместо „поставям” стои думата „виждам”.24 Така в традицията на Седемдесетте се акцентира на постоянното общение на псалмопевеца с Бога. Бог общува с вярващия и той Му отговаря с готовност да пребъде в Господа. Св. Григорий Палама (г. 1296-1359), изяснявайки този стих, го отнася за Христос, Който се въплъти заради нас. Така Бог Слово стана не само видим, но и наистина човек.25 В Христос ние не само виждаме Бог Слово, но в Него виждаме невидимия Отец, защото Христос е нетварен образ на Своя Отец (Кол. 1:15). Същевременно Бог е от дясната страна на псалмопевеца (ст. 8б), което означава, че Господ винаги е готов да защити уповаващия се на Него от видими и невидими врагове.26 Както Божията постоянна грижа и защита, така и общението с Бога водят до неописуема радост – сърцето и черният дроб ликуват, а плътта се уповава (ст. 9). Като средоточия на чувствата сърцето (leb) и черният дроб (kabod) изразяват човешката вътрешност, а плътта (basar) изразява външността. Така става ясно, че целият човек е обзет от непрестанното ликуване в Господа. Въпреки че в Septuaginta липсва понятието „черен дроб”, идеята остава същата – вътрешният (представен чрез понятието „сърце - kardia”) и външният човек (описан чрез думата „език”) ликува и се уповава напълно на Бога. Тази надежда и упование не е само в този живот. Доверието в Бога остава пред лицето на смъртта (ст. 10), защото Бог я побеждава, понеже смъртта е противоестествена и противоречи на човешката природа.27 Псалмопевецът е уверен, че Бог няма да го изостави в ада. Някои съвременни католически и протестантски учени (като H. Kraus),28 приемат, че в този стих се говори за запазване от смъртта а не за Божия грижа след смъртта или за възкресение.29 Може да се приеме, че в този стих се говори за запазване на праведника от смърт – т. е. за съхраняване на живота му и избавяне от гибел, но в този стих се говори още за съществуването на човека след смъртта. Изразява се надежда за избавяне от ада – т. е. за възкресение. Последното се подчертава от учени като тълкувателя А. Weiser.30
В първата част на ст. 10 направо се говори за ада (seol) като място, където след смъртта човек се поселва (Пс. 31:18; 49:15).31 Важно значение за смисъла има и думата „sahat” във втората част на 10 стих. Тя означава „капан”,„гроб”, „ад” 32. В Septuaginta на мястото на тази дума стои diaphthora – (из)тление.33 Така седемдесетте преводачи са възприели думата sahat като съществително от гл. sahat, който в наклонение Piel означава „погубвам”. Въпреки разликата в смисъла, налице в двете версии (в МТ и в Septuaginta) е вярата, че Бог няма да остави праведника след смъртта, защото адът не може да го удържи (срв. Ос. 13:14). В проповедта си на празника Петдесетница св. ап. Петър изяснява 10 и 11 ст., а респ. и целия 16 псалом като отнасящ се до Христовата кръстна смърт, слизането в ада и възкресението (Деян. 2:22-32). След като ап. Петър благовести пред събралото се за празника множество за живота и чудесата на Христос, за да даде възможност за покаяние, представя кръстната смърт на Христос като Божия воля и предзнание (Деян. 2:23). След това апостолът известява Христовото възкресение и изяснява смъртта като такава, която няма власт да Го задържи (Деян. 2:24). В следващия стих ап. Петър изяснява, че цар Давид, който се сочи в надписа като автор на 16 псалом няма предвид себе си, а говори за Христос (Деян. 2:25) , като вярва, че Бог няма да остави Месия в ада.34 Апостолът привежда като изпълнили се в Христа стихове 8-11, като ги цитира по превода на Septuaginta. След като изтълкува Пс. 16 като пророчество за Христовата смърт и възкресение, ап. Петър привежда и съответните аргументи: Бог може да стои отдясно (от почетната страна) само на равнодостоен на Него (Пс. 16:8); Давид е починал и гробът му е известен на всички жители на Йерусалим (Деян. 2:29). Но все пак Давид не се е излъгал в своята надежда и упование на Бога, защото неговият потомък – Господ Иисус Христос, умирайки и слизайки в ада, не вижда изтление (разлагане) понеже, възкръсва (Деян. 2:32). За отбелязване е това, че в късното юдейство като ден на смъртта на цар Давид се приема Петдесетница.35 Именно на Петдесетница (както бе отбелязано) св. ап. Петър с основание привежда 16 пс. и го отнася към Христос. Така връзката Давид–Христос освен родословна се разкрива като връзка поради изричане на боговдъхновено пророчество, защото цар Давид не е само праотец на Христос, но е и Негов пророк (Деян. 2:30). Победата на Бога над смъртта и вярата за избавянето от ада води псалмопевеца до изповедта, че смъртта не води към погубване, но е път към живот (ст. 11а).36 Победата над смъртта и воденето от Бога в пътя на живота е причина за непресекваща радост (ст. 11б). Може да се приеме, че думите „пътят на живота” не се отнасят само до живота в Христа, а до Самия Христос (Деян. 3:15). Бог Отец показва Своя Син – Господ Иисус Христос като път към живота и същевременно като Негов подател (срв. Йн. 10:17). Животът, който дава Христос, освен във всички смисли на тази дума трябва да се разбира като себеотдаване: Христос, истинският Живот, предаде Себе Си на кръстна смърт (Гал. 2:20).
Псалом 16 е изповед на доверието в Бога, Който общува неизказано с човека в неговата вътрешност. Богообщението е живително и продължава и след смъртта. Това дава основание за вярата в живота и възкресението след смъртта. Тази вяра на старозаветните хора има своето основание в смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос, Който със смъртта Си победи смъртта, а с възкресението Си направи вярващите в Него съпричастници на вечния живот, който живот се разбира и като Самия Христос (Йн. 14:6).
Бележки:
1. В гръцкия превод на Ст. Завет (обикновено наричан Septuaginta) Пс. 16 съответства на Пс. 15 в българския превод на Библията.
2. А. Weiser приема, че псалома може да се отнесе преди Вавилонския плен (587-538). Weiser, A. Die Psalmen. Goettingen, 1966, S. 116.
3. Zenger, E. Die Psalmen I. Wuerzburg, 1993, S. 108.
4. Weiser, A. Die Psalmen..., S. 116.
5. Текстът е превод на автора от оригиналния еврейски текст, издаден в: Kittel, R. (Hrg.) Biblia Hebraica Stuttgartensia. Editio quarta. Stuttgart, 1990.
6. Запазено е оригиналното значение на думата, която трябва да се разбира тук като "вътрешности" или "вътрешният човек".
7. Същото значение като в предишната бележка.
8. Според М. Dahood miktam вероятно означава надпис на камък. Dahood, M. Psalms I. New York, 1966, р. 87.
9. Думата berjt означава „връзка”, „окова”. По този начин се изразява взаимната обвързаността на тези, които са стъпили в договорни отношения. Въпреки че Заветът с Израил е следствие от Божията воля и решение двете страни по споразумението са равноправни (за разлика от васалните договори). Заветът, сключен между Яхве и народа се отнася до целия Израил, а не до отделната личност. Вж. Koehler, L. Theologie des Alten Testaments. Tuebingen, 1953, S. 46-49.
10. Hoever-Johag, I. tob. - In: Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament (ThWAT). B. III. Stuttgart, 1982, S. 322.
11. Kornfeld, W. qadas. – In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT. B. VI. Stuttgart, 1989, S. 1201-1203.
12. Weiser, A. Die Psalmen..., S. 117.
13. Повече за понятието кръв Вж. Kedar-Kopfstein, B. dam. - In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT. B. II. Stuttgart, 1977, S. 250. sqq.
14. E. Zenger пише: „Не Израил е избрал за Свой дял Яхве, а Яхве му се е паднал като дял, дарен пак от Самия Яхве”. Zenger, E. Die Psalmen I..., S. 111.
15. Kraus, H. Psalmen. B. 1. Neukirchen, 1989, S. 262.
16. Използваната хронология е по Шиваров, Н. Библейска археология. С., 1992, с. 556-561.
17. Св. Атанасий Велики. Толкование на Псалмы. – В: „Библиотека святоотеческой литературы”. www.orthlib.narod.ru
18. Св. Иоанн Златоуст. Беседы на книгу Бытия. Т. 1. М, 1993, с. 407.
19. Шиваров, Н. (съст.) Речник на библейските символи. С. 1995.
20. Всички новозаветни цитати са преведени по Nestle, E. (Hrg.) Novum Testamentum Graece. 27 Auflage. Stuttgart, 1993.
21. Св. Атанасий Велики. Толкование на Псалмы. – В: „Библиотека святоотеческой литературы”. www.orthlib.narod.ru
22 Nowack, W. Die Psalmen. Goettingen, 1926, S. 53.
23. Fabry, H. leb. – In: Botterweck, G. (Hrg.) ThWAT, B. ІV. Stuttgart, 1984, S. 426.
24. Rahlfs, A. (Hrg.) Septuaginta. Stuttgart, 1979.
25. Св. Григорий Палама. – В: Псалтир в святоотеческом изъяснении. Свято-Успенская Почаевская лавра, 1998, с. 45.
26. Срв. Евтимий Зигабен. Тълкувание на Псалтира. Ч. 1. Света Гора, 2004, с. 159.
27. Kessler, H. Die Psalmen Muenchen, 1895, S. 33.
28. Според M. Dahood авторът на псалома твърдо вярва, че на него му е дадена същата привилегия като на Енох и Илия – той е убеден, че Бог ще го възнесе при Себе Си и няма да вкуси смърт. Dahood, M. Psalms I…, р. 91.
29. Kraus, H. Psalmen…, S. 268.
30. Weiser, A. Die Psalmen...., S. 119.
31. Повече за ада вж. Gereleman, G. seol. – In: Jenny, E. (Hrg.) Theologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament. B. II. Guetersloh, 1995. S. 838-841.
32. Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament. Berlin, 1962.
33. Rehkopf, F. Septuaginta-Vokabular. Goettingen, 1989.
34. Schneider, G. Die Apostelgeschichte. T. 1. Freiburg im Breisgau, 1980. S. 273.
35. Pesch, R. Die Apostelgeschichte. B. V. Neukirchen, 1995. S. 23.
36. Weiser, A. Die Psalmen..., S. 120.
