Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (16 Votes)
1_23.jpgАрхим. Йов (Геча) е роден в Монреал, Канада, в православно семейство с украински корени. Завършва богословие в Уинипег, Канада, и в православния институт „Св. Сергий Радонежки“ в Париж, където защитава докторат и става преподавател по църковна история и литургика. Между 2005 и 2007 г. е декан на института. Член е на Епископския съвет на руските православни църкви в Западна Европа и на Смесения комитет за православно-римокатолически диалог във Франция. Свещеник в руския православен храм „Св. Сергий“. Разговорът на г-жа Юлия Талева, кореспондент на БНР във Франция и член на българската църковна община там, се състоя в българския православен храм „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ в Париж, където архим. Йов служи временно по покана на енорията.
 
- Вие имате значителен опит в православното духовно образование, и като преподавател и декан на института „Св. Сергий“, и в обучението по катехизис на различни поколения православни. Кои са най-важните принципи, които следва в образователната си мисия Вашата богословска школа?
 
- Разбира се, подходът зависи от възрастта и опита на тези, към които се обръщаме – деца, младежи или богослови. Но най-същественото във всички случаи е да им предадем посланието за Живия Бог, за Бога като Личност, Който може и трябва да бъде познат лично, а не за Бога като някакъв концепт, нещо абстрактно и недостъпно. Да се научим да Го познаваме и да живеем с Него в ежедневието. Ако не наблягаме на това, обучавайки било децата, било богословите, пропускаме цялата същност на посланието. Тази лична среща с Бога може да се осъществи единствено в Литургията. Литургичният и молитвен аспект е основен. Богословието или катехизисът, това не са просто курсове между другите, в училището или университета. Сърцевината на богословието е в Литургията, в участието в богослуженията, в молитвата. Останалото е естествено последствие от литургичния живот.
 
- В очите на съвременната младеж богослужението често изглежда непонятно, архаично, отживяло. Как младите могат да бъдат привлечени към литургичния живот?
 
- Преди всичко по активен начин. Не като просто ги оставяме в ролята на пасивни зрители на богослужението. Трябва да бъдат участници. Още в детството си съм почувствал това. Аз съм израснал потопен във вярата и религиозната практика, от раждането си съм получил духовна просвета и възпитание. Молитвата беше ежедневие в дома ни. Но в неделите родителите ми буквално ме мъкнеха насила на служба – толкова ми беше скучно в църквата! Докато един ден, мисля че бях деветгодишен, енорийският ни свещеник ме повика: „Идната неделя ще служиш в олтара“! Нямате представа как се изплаших – цяла седмица се свивах от притеснение! Но преживяването в олтара изцяло промени живота ми. Затова мисля, че ако в духовното възпитание децата и младежите остават само зрители, Литургията им е скучна, може да им изглежда и отживелица. Трябва да търсим начини да ги привлечем с участие – да прислужват в олтара (за момчетата), да пеят, изобщо да имат някакви задачи. Когато носят отговорност, те задават и въпроси. Така постепенно започват да разбират, да навлизат, да придобиват литургично съзнание. Този процес на учене на Литургията и Св. Писание е постоянен – дори да ходим на църква от 50 години, винаги можем да научим нещо ново. Изворът на познанието е неизчерпаем.
 
- Днешните поколения обаче често гледат скептично на религията като източник на познание, увлечени по научните постижения. Сблъскваме се с антагонизъм между наука и религия, особено когато науката влиза в противоречие със свещени текстове.
 
- Можем да кажем, че това е много разпространен мит – вярата, в по-общ смисъл, християнската вяра в по-тесен смисъл и православието, още по-конкретно, противоречат на духа на съвременността заради привързаността си към традицията или към миналото. Пак повтарям, това е мит. Ако се вгледаме в историята на Църквата – вярно е, че апостолите са били обикновени рибари, без някаква особена ерудиция. Но ако погледнем светите отци, те всички са имали забележително образование и философски познания за времето си, за науката в тяхната епоха. Св. Кирил и Методий, които споменахме преди малко по време на службата, са постигнали брилянтна научна и дипломатическа кариера, преди да станат мисионери. Това показва, че няма противоречия между науката и вярата, между дадената култура и християнското послание. То трябва да бъде предадено чрез категориите и знанията на съответната епоха. Трябва да отбележим две неща. Първо: с какво днешната наука е съвършена? Науката се развива постоянно. Това е много важно. Ако фундаменталисти са настоявали, че Земята е плоска и е в центъра на света, а науката е потвърдила, че Земята е кръгла и се върти около Слънцето, кой е прав – Писанията или науката? Не трябва да пропускаме, че Библията е написана на езика на своето време, според тогавашните схващания за света. Така божественото Откровение е било предадено на езика на епохата. Ако Библията беше писана днес, щеше да пише, че Земята е кръгла и се върти около Слънцето, според днешните ни познания за света. Така че, ако утре има нови научни открития, нашето схващане за света отново ще се промени, защото то винаги е ограничено от нашия опит. От друга страна, и представата ни за Бога е ограничена от собствения ни опит. Разликата между нас и великите светци на Църквата е, че те са достигнали до толкова висока степен на духовно познание, че са можели да се отдадат на размисъла за Божиите тайни по много по-обширен и задълбочен начин, който са ни предали. От една страна да не забравяме, че науката не е някакъв абсолют, тя е в постоянно търсене и еволюция, от друга страна християнското послание е винаги предадено на човешки език, който е поначало ограничен. Никога не можем да предадем пълнотата на Божиите тайни с човешки думи. Затова е важен диалогът между вярата и науката, между вярата и културата. Този диалог се е зародил още в началото на християнството. Апостолите са се опитвали да предадат християнската вяра най-напред на езика на юдаизма, защото това е средата на зараждането на християнството. После са свидетелствали пред езическия свят, като са го приспособявали към категориите на философията на платонизма и неоплатонизма. В хода на историята постоянно е имало опити да се предаде този език на модерния свят. Днес е нужно да се познават съвременните науки и да се търси начин за диалог с тях.
 
- Съвременният език и форма на общуване са ново предизвикателство за предаването на посланието на Църквата. Днешното поколение живее във виртуален свят. Как бъдещите духовници и богослови са подготвяни за просветната си мисия в тези условия?
 
- Това е парадоксът на нашата епоха. От една страна, живеем във време на небивал индивидуализъм. Ако в близкото минало хората все още общуваха помежду си, било за да споделят трапезата, било просто за да прекарат малко време заедно, в общи занимания, днес младите живеят предимно сами пред компютъра. Същевременно това е времето на голямата комуникация. Никога в историята не сме можели да общуваме толкова лесно. В някоя страна се случва нещо и след секунди информацията достига до другия край на планетата.
 
- Комуникация, която обаче е далеч от общението в християнски смисъл.
 
- Точно така. Мисията на Църквата е по принцип да предаде послание. Някога това послание е било предавано устно, затова апостолите са обходили Римската империя. Следва записването на Св. Писание. Използвани са средствата на епохата. И днес трябва да използваме средствата на нашата епоха. Ако искаме да достигнем до всеки, е нужно да ползваме интернет. Нашият институт и повечето общини на диоцеза ни имат електронни страници – не само за съобщения и връзки с други църкви и богословски институции, но и за разпространение на текстове, които всеки може да прочете и осмисли там, където е. Така че трябва да умеем да водим съвременна комуникация. Но, както казвате, това не е общение. На младите, които живеят в тази комуникационна среда, им липсва истинско общение. Трябва да можем с техните средства да направим възможното, за да ги привлечем. Ако съумеем да ги заинтригуваме чрез интернет с въпросите на вярата и християнското учение, може би точно така ще ги доведем в Църквата, за да ги дарим с истинското общение – с Господа и помежду им.
 
Едно от големите предизвикателства на религиозното образование на младежта днес е, че тези, които носят християнска вяра и съзнание, се чувстват в известна степен неудобно и самотни в едно секуларизирано, атеистично, невярващо общество. Затова е важно в рамките на религиозното обучение да се срещат със себеподобни, с които да могат да общуват, да изживяват заедно вярата си в сложния свят, какъвто е днешният.
 
- Секуларизираното общество обикновено изтласква Църквата и нейните образователни институции в периферията на образованието. Как трябва да изразяват позицията си, за да бъде чуван гласът им?
 
Мястото на Църквата и богословските училища зависи от връзката между Църквата и държавата на даденото място. В ЕС има различни модели на връзка между църква и държава. Но като обща тенденция отношението между двете е силно променено. Някога Църквата е била преподаваща истината, всеки се е отнасял към нея и богословието като свидетели на въплътената истина. Този модел е на изчезване в европейското общество. И все пак Църквата остава глас за консултация. Например, по въпросите на биоетиката, дори държавите да не защитават непременно християнските интереси, те все пак се допитват до Църквата за нейното становище. За да бъде слушана и позицията ѝ да бъде взимана под внимание, се връщаме отново към въпроса за диалога с модерността. Ако се постави маргинално спрямо модерното общество, то просто ще я отхвърли като институция, затворена в миналото, която е далеч от съвременните проблеми. Ако не пренебрегва диалога, мисля, че ще бъде слушана.
 
- В религиозното многообразие, в което живеем днес, каква култура на междурелигиозен диалог трябва да бъде възпитавана в православните?
 
- Този въпрос е много актуален, но не и нов. Да се върнем към 2 в., когато е живял свмчк Юстин Философ – една от неговите творби е диалогът с юдейския учител Трифон. Още тогава християните не са живели затворени в своя свят, били са в диалог с юдаизма. През 8 в. св. Йоан Дамаскин е водил диалог с мюсюлманите от своето време. И византийските императори са поддържали диалог с исляма. Дори папа Бенедикт ХVІ цитира такъв диалог в речта си в Регенсбург, която беше оспорена, неправилно разбрана и тълкувана от някои. Мултикултурното и мултирелигиозното общество, в което живеем, изисква да се развиват отношенията между религиите. Дори и за да обсъждаме заедно съвременните етични въпроси, по които в повечето случаи сме в съгласие. Но междурелигиозният диалог не се свежда просто до това да се създаде общ фронт по отношение на някой съвременен проблем. Не да се обединим християни, мюсюлмани и евреи срещу хомосексуализма, например, това не е основната цел на диалога. Нито да се опитваме да намерим някакъв общ знаменател, някакъв вид религиозен синкретизъм. Значението за нас на този диалог трябва да търсим отново в мисията на Църквата. Ако носи послание към света, тя трябва да влиза в диалог с него. Мисията не е просто между нас, християните, тя е свидетелство, което носим пред всички. И за да го предадем, трябва да поддържаме диалог. Икуменически, междурелигиозен или с модерния свят – всъщност това е волята Христова.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kdq6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий